Новите разкази за човека: между освобождението, контрола и края на живота

От началото на 21-ви век киното все по-често поставя в центъра си теми, свързани със сексуалността, половата идентичност, телесната трансформация и личната автономия. Нараства броят на хомосексуалните персонажи и сюжети, представяни като част от по-широки политики на разнообразие и приобщаване. Общественото внимание все повече се насочва към темите за половата идентичност и трансджендър хората, което е съпроводено от промени в законодателството и публичните политики в редица западни държави. Днес дебатът все по-често се разширява към образованието, самоопределението и културното съдържание, предназначено за деца.

Филми като Brokeback Mountain (2005), Milk (2008), The Kids Are All Right (2010), Blue Is the Warmest Colour (2013), The Danish Girl (2015), Moonlight (2016), A Fantastic Woman (2017) и Emilia Pérez (2024) получават значимо международно признание чрез награди и фестивални участия. Отделна и показателна подгрупа образуват произведенията, чиито герои са деца и юноши – Tomboy (2011), About Ray (2016, познат и като 3 Generations), Girl (2018), Close (2022) и 20,000 Species of Bees (2023). Именно детската и юношеската възраст по-късно се оказва мястото, където клиничните и научните спорове са най-остри.

Между 2010 и 2025 г. темата за идентичността постепенно се превръща от периферен въпрос, свързан основно с малцинствени групи, в един от централните културни разкази за автономията на личността.

Паралелно с това се развива и друга тематична линия – тази за края на живота, евтаназията и асистираното умиране. Филми като The Sea Inside (2004), You Don’t Know Jack (2010), Me Before You (2016), Blackbird (2019), Everything Went Fine (2021), Plan 75 (2022) и The Room Next Door (2024) разглеждат въпроси като страданието, достойнството, автономията и правото на избор в края на живота. Част от тези продукции получават високи международни отличия, което показва нарастващото културно внимание към тази тема.

Тези две тематични линии се развиват в различен обществен контекст. Докато еднополовите отношения и въпросите, свързани с половата идентичност, вече са законодателно уредени в значителна част от западните държави, евтаназията и асистираното умиране остават активна зона на политически и морален дебат. След легализирането на евтаназията в Нидерландия и Белгия през 2002 г. темата придобива все по-голяма обществена видимост и продължава да бъде предмет на дискусии в редица европейски държави.

Показателно е, че не само филмите, отличени с най-престижни награди, но и значителна част от по-широкия филмов репертоар включват сюжети, свързани със смъртта, умирането и правото на избор в края на живота. Това поражда въпроса дали подобна тематична концентрация е просто отражение на съществуващите обществени дебати, или самото кино активно участва в тяхното формиране.

В съвременните общества обществената подкрепа за нови политики и законодателни промени все по-често се формира не само чрез политическия дебат и институциите, но и чрез културата и медиите. Киното, като един от най-влиятелните разказвателни инструменти, има способността да достига до милиони зрители и да влияе върху обществените нагласи чрез избора на теми, герои и човешки истории. То рядко казва на публиката какво да мисли, но може да влияе върху това кои въпроси изглеждат значими, кои проблеми заслужават внимание и през каква морална и емоционална рамка се възприемат.

В този смисъл киното може да бъде разглеждано като форма на „мека сила“ (soft power), която участва в създаването на културната среда, в която обществото постепенно формира представите си за нормалност, ценности и приемливост на определени идеи.

Автономията като централен разказ – и нейният парадокс

Между посочените по-горе филми може да бъде открит съществен философски паралел. Първата група произведения поставя въпроса: „Кой има право да определя кой съм?“ Втората група задава друг фундаментален въпрос: „Кой има право да определя кога моят живот трябва да приключи?“ Макар на пръв поглед тези теми да принадлежат към различни обществени дебати, те се основават на обща идея – че индивидът е основният автор на собственото си съществуване.

Независимо дали става дума за идентичността, тялото или края на живота, в центъра стои автономията на човека и неговото право сам да определя фундаменталните аспекти на своето съществуване.

Тази философска нишка се превръща в един от определящите разкази на съвременната западна култура. Все по-голямо значение се отдава на свободата човек сам да определя своята идентичност, отношението си към собственото тяло, интимните си отношения, разбирането си за качеството на живот и, в някои общества – решенията относно края на живота. От тази гледна точка разширяването на личната автономия изглежда като естествено продължение на идеята за човешките права и личното достойнство.

Този възглед обаче съдържа и собствен парадокс. Колкото повече автономия получава индивидът, толкова по-важен става въпросът как се формират самите му желания и избори. Ако човекът е свободен да избира, кой определя хоризонта на възможните избори? Кой задава представите за нормално тяло, качествен живот, достойно страдание или приемлива смърт? Кой определя медицинските възможности, експертните критерии и социалните норми, чрез които автономията се упражнява?

Така идеята за автономията разкрива вътрешно напрежение. От една страна, тя утвърждава свободата на индивида да взема решения относно най-съществените аспекти на своето съществуване. От друга страна, условията, при които тези решения се вземат, никога не са напълно независими от културната среда, медицинските практики, правните рамки и обществените представи за желаното, допустимото и нормалното.

Затова въпросът не е единствено дали човекът е свободен да избира, а и как се формират самите критерии, чрез които той разбира собствените си желания и възможности. Именно в това напрежение между личната автономия и социалните, културните и институционалните условия, които я оформят, се открива един от най-характерните философски проблеми на съвременната западна култура. И именно този въпрос отвежда към възможността съвременната държава и културната индустрия да участват в процес на промяна на моралните категории, чрез които обществото разбира идентичността, страданието и стойността на човешкия живот.

Свобода или управление на живота? Биовластта и нейните критици

Френският философ Мишел Фуко развива идеята, че модерната власт вече не се проявява единствено чрез закони, наказания и забрани, а все повече чрез управление на самия живот – процес, който той определя като биовласт (biopower). Според него съвременните държави, медицинските институции и експертните системи постепенно започват да определят кое се приема за нормално и кое – за патологично, какво означава да бъдеш здрав или болен, трудоспособен или нетрудоспособен, както и какво се разбира като качествен живот или непоносимо страдание. В този смисъл властта вече не управлява само територии и закони, а и самите биологични процеси – здравеопазването, демографията, репродукцията, психичното здраве и други сфери, свързани с човешкия живот. Така въпросът вече не е единствено дали човекът е свободен, а и как обществото формира самото разбиране за свободата, нормалността и желаните модели на човешко съществуване.

Тази рамка е пряко разпознаваема в самите филми. В The Sea Inside и Everything Went Fine правото на избор се упражнява не в празно пространство, а през медицински оценки, правни процедури и експертни заключения; в Plan 75 държавната програма изобщо не забранява нищо – тя предлага, организира и придружава. Именно това е формата на власт, която Фуко описва.

В подобна посока италианският философ Джорджо Агамбен развива концепцията за „голия живот“ (bare life). Според него човекът може да бъде редуциран до чисто биологично съществуване, отделено от политическия му статус на гражданин и носител на права. При подобно разбиране животът се превръща преди всичко в обект на административно и политическо управление. Агамбен предупреждава, че опасността не произтича единствено от извънредни или тоталитарни режими, а и от нормалното функциониране на модерните институции, когато управлението на живота постепенно се превърне в централен политически инструмент.

Сходна критика откриваме в енцикликата Evangelium Vitae (1995) на папа Йоан Павел II. Според него една цивилизация започва да навлиза в „култура на смъртта“, когато човешкият живот престане да се възприема като притежаващ присъщо достойнство и започне да бъде оценяван според критерии като автономия, качество на живот, продуктивност, икономическа полезност или индивидуално желание. В подобна перспектива стойността на живота постепенно се превръща в зависима от неговата функционалност или от субективната оценка на отделния човек.

В статията „Срещу културата на смъртта“ историкът и теолог Карл Труман изразява опасения, че съвременните западни общества постепенно променят отношението си към човешкия живот чрез нормализиране на практики като аборта и евтаназията, които все по-често се представят преди всичко през призмата на личната автономия и свободата на избора. Вместо подобни случаи да предизвикат обществен размисъл върху границите на тази тенденция, процесът продължава чрез разширяване на законовите възможности и институционализиране на практиката. Обществото постепенно започва да представя медицински подпомогнатата смърт като форма на грижа и подкрепа за най-уязвимите – неродени деца, хора с тежки физически и психологически страдания и възрастни хора, които вече са зависими от постоянна помощ.

В сходен дух документът „Фалшива свобода и културата на смъртта“ от Конференцията на католическите епископи на САЩ поставя въпроса дали свободата, откъсната от обективното достойнство на човешкия живот, не рискува да се превърне в основание някои човешки животи да бъдат определяни като по-малко достойни.

Макар тези автори да принадлежат към различни философски и богословски традиции, между техните анализи може да се открие общ въпрос: доколко автономията на индивида представлява действително свободен избор и доколко самите критерии, чрез които човек разбира живота, страданието, идентичността и смъртта, се формират от по-широки културни, медицински и политически процеси.

Тялото: даденост или проект?

Особено показателно е, че както дебатите за половата идентичност, така и тези за евтаназията, поставят в центъра човешкото тяло. В единия случай то се разглежда като пространство на самоопределение, което може да бъде променяно така, че да съответства на вътрешната идентичност на човека. В другия случай именно състоянието на тялото се превръща в аргумент за правото човек да решава кога животът му следва да приключи.

Тази двойственост е видима и в самия филмов корпус. The Danish Girl и Girl описват тялото като нещо, което трябва да бъде приведено в съответствие с вътрешното саморазбиране; Me Before You и Blackbird разказват тялото като състояние, което обезсмисля продължаването на живота. И в двата случая тялото престава да бъде даденост и се превръща в предмет на решение.

В традиционните общества тялото обикновено се възприема като даденост, свързана с природния ред, половите различия и възпроизводството на поколенията. Репродуктивността има не само индивидуално, но и обществено значение, защото гарантира приемствеността на общността.

В модерния индивидуалистичен модел тялото все по-често се разглежда като проект – нещо, което може да бъде променяно, моделирано и адаптирано към индивидуалното саморазбиране. Идентичността постепенно се отделя от биологичните характеристики, а репродуктивността все по-често се оказва въпрос на личен избор и медицинска технология.

Американският философ Леон Кас в „Живот, свобода и защита на достойнството“ защитава биоконсервативна концепция за човешкото достойнство, според която технологичният напредък не е непременно морален прогрес. Той не разбира живота като чисто биологично съществуване, което може свободно да бъде управлявано според индивидуалния избор, а като притежаващ вътрешна стойност, произтичаща от самата човешка природа.

Според Кас достойнството не се основава единствено на автономията, тъй като това би поставило зависимите, тежко болните и възрастните хора в по-уязвима позиция. Той разглежда човешкото тяло като даденост, а не просто като проект, който може неограничено да бъде променян чрез технологии и личен избор. В този контекст Кас предупреждава, че оценяването на живота според неговото качество или степента на автономност може да застраши отношението към най-уязвимите групи.

Тази позиция намира израз в критиката му към евтаназията, репродуктивните технологии, генетичното подобряване, клонирането и идеите за преодоляване на биологичните ограничения. Според него съществува риск медицината постепенно да се отдалечи от ролята си на грижа и лечение, и да се превърне в инструмент за управление и трансформиране на самия човешки живот.

Оттук възниква един по-широк философски въпрос. Ако човешкото тяло престане да бъде възприемано като природна даденост и започне да се разбира преди всичко като обект на индивидуално моделиране, какви ще бъдат дългосрочните социални последици? По какъв начин това ще се отрази върху представите за семейството, поколението, възпроизводството и демографското развитие на обществото?

Застаряване, зависимост и цената на грижата

Тези въпроси се развиват в конкретен демографски и социален контекст. Европа, например, е изправена пред трайно ниска раждаемост, застаряващо население и непрекъснато увеличаващи се разходи за здравеопазване и дългосрочни грижи. В подобна среда темите за качеството на живота, достойнството, зависимостта и края на живота неизбежно придобиват по-голяма обществена значимост.

Белгия, която през 2014 г. стана първата държава, разрешила евтаназия за деца при определени условия, се превръща в един от най-видимите примери за напрежението между различните разбирания за човешкия живот. Според представители на социалния сектор нарастващият брой възрастни хора и свързаните с това разходи за грижи поставят нови предизвикателства пред здравната система, като някои виждат отговора в разширяването на възможностите за евтаназия. Социални фондове в Белгия предлагат разширяване опциите за евтаназия.

Според полския философ и социолог Зигмунт Бауман съвременните западни общества постепенно преминават от стабилни общности, основани на семейството, религията и взаимната отговорност, към „течна модерност“, характеризираща се с индивидуализъм, временни социални връзки и пазарна логика. В тази среда човекът все повече се възприема като автономен индивид и икономически участник, чиято стойност се измерва чрез неговата независимост, продуктивност и способност да бъде конкурентоспособен. Пазарната рационалност постепенно прониква отвъд икономиката и започва да влияе върху междуличностните отношения, образованието, здравеопазването и културата, което поражда риск хората, които губят своята икономическа полезност – възрастните, тежко болните или зависимите от чужда грижа – да бъдат възприемани като „излишни“.

В подобен контекст старостта, тежкото заболяване и зависимостта все по-често се възприемат не като естествен етап от човешкия живот, а като загуба на автономност и достойнство. Ако едновременно с това семейството отслабне като първична общност на взаимна грижа и отговорност, а идентичността и семейните отношения все повече се разглеждат през призмата на индивидуалното самоопределяне, грижата постепенно се прехвърля към държавните и медицинските институции. От тази гледна точка евтаназията може да започне да се възприема не само като индивидуално право, но и като логичен отговор на общество, което все по-трудно намира място за непродуктивния и зависимия човек.

Точно този сценарий е сюжетът на Plan 75 – общество, в което доброволната смърт след определена възраст е представена като услуга, а не като принуда.

Демографията и миграцията: последователни ли са политиките?

Отношението към автономията и свободния избор на индивида може да бъде разгледано и от друг ъгъл – през призмата на нарастващите, но често недостатъчно видими обществени предизвикателства, свързани с имиграцията в Европа. В условията на трайно ниска раждаемост, застаряване на населението и недостиг на работна сила много европейски държави разглеждат имиграцията като един от инструментите за компенсиране на демографския спад. Същевременно този процес поражда въпроси, свързани с интеграцията, социалното единство и запазването на споделена културна идентичност.

Според автори като Роджър Скрутън („Необходимостта от нациите“, 2004), Дейвид Милър („За националността“, 1995) и, в известна степен, Самюел П. Хънтингтън („Кои сме ние“, 2004), когато имиграцията протича с високи темпове или интеграцията е недостатъчно успешна, съществува риск от отслабване на общата национална идентичност и формиране на паралелни общности. Наред с това редица демографи подчертават, че имиграцията сама по себе си не решава дългосрочния проблем с ниската раждаемост, тъй като не променя основните причини за застаряването на населението (Коулман, 2006; UN DESA).

В този контекст се поставя въпросът за последователността на политиките, чрез които европейските общества реагират на демографската криза. От една страна, се търсят решения чрез увеличаване на миграционните потоци, а от друга страна, се насърчават културни и правни промени, които имат преки демографски последици, доколкото променят разбирането за семейството, родителството, биологичните граници и ролята на човека като част от следващите поколения.

Защо определени политики, които могат да допринесат за допълнително намаляване на репродуктивния потенциал или за отслабване на семейните структури, получават обществен и институционален приоритет в момент, когато същите общества се сблъскват с тежка демографска криза? Каква е дългосрочната визия на европейските общества? Насочена ли е тя само към разширяване на индивидуалния избор и изключва ли съхраняване на демографските, семейните и културните основи, от които зависи тяхното бъдеще?

Киното като емоционален посредник

В този процес киното придобива особено значение. То не просто отразява обществените дебати, а чрез емоционални разкази, идентификация с героите и повтарящи се сюжети участва във формирането на морални представи. Чрез образите на болния, страдащия, отхвърления или самотния човек зрителят се среща не с абстрактен принцип, а с конкретна човешка съдба, което променя начина, по който възприема даден морален проблем. При теми като евтаназията въпросът „Какво е правилното обществено решение?“ може да се превърне в по-личния въпрос: „Как бих постъпил, ако този човек беше мой близък?“ Именно тази емоционална идентификация поставя киното като част от по-широк културен механизъм, който не създава закони, но влияе върху това какво предизвиква съчувствие, какво изглежда естествено и кои избори се възприемат като морално приемливи.

Този процес може да бъде разгледан през теориите за медийното влияние и формирането на обществения дневен ред (agenda-setting). Според тях медиите не определят непременно какво да мислим, но влияят върху това кои въпроси възприемаме като значими. Макар първоначално разработена за новинарските медии, тази перспектива често се прилага и към киното, телевизията и дигиталните платформи. Популярната култура не само отразява обществото, но може да участва във формирането на представите за важно, нормално, желано и морално приемливо.

В сходна посока работят и анализите на Едуард Херман и Ноам Чомски в „Производство на съгласие: Политическата икономия на масовите медии“. Те разглеждат начина, по който медийните структури и институционалните фактори влияят върху това кои теми получават публична видимост и как биват представяни. Макар техният модел да се отнася предимно до новинарските медии, той поставя по-широкия въпрос за ролята на културните институции при формирането на обществения разговор.

Този въпрос има напълно конкретно институционално измерение. Зад всеки значим филм стоят решения, свързани с финансиране, производство, разпространение, фестивално участие и критическо признание. Особено в Европа киното често зависи от публични фондове, национални филмови институции и международни програми за подкрепа, като Creative Europe MEDIA. Тези механизми не само осигуряват ресурси, но и влияят върху това кои теми получават по-голяма видимост и културен авторитет.

От тази гледна точка многократното присъствие на определени теми в престижни културни пространства може постепенно да увеличи тяхната обществена значимост и легитимност. Така се оформя процес, при който дадена тема получава подкрепа → създава се произведение → то придобива публично признание → темата получава по-голям културен авторитет → общественият разговор се насочва към нея.

Затова въпросът не е дали един филм сам по себе си променя обществените нагласи, а какво се случва, когато множество културни произведения и институции последователно поставят една и съща тема в центъра на обществения разговор. По този начин киното може постепенно да промени емоционалната рамка, чрез която обществото възприема даден проблем – от изключение или трагедия към възможност, избор или право.

От изключението към нормата

Това поставя по-дълбокия въпрос: може ли чрез повтарящи се културни разкази определено действие постепенно да премине от морално спорно към обществено приемливо?

Хана Арент изследва начина, по който обществата могат постепенно да променят границите на това, което възприемат като нормално и допустимо. Чрез понятието „баналността на злото“ („Айхман в Йерусалим: Репортаж за баналността на злото“, 1963) тя показва, че най-дълбоките морални промени невинаги настъпват чрез открито насилие или крайни прояви, а могат да се превърнат в част от обичайни административни процедури и ежедневни практики. Баналността на злото не означава, че злото е незначително, а че може да стане рутинно, обезличено и прието като нормална част от функционирането на системата. Така определени идеи или действия, които първоначално изглеждат морално неприемливи, могат постепенно да бъдат преосмислени и интегрирани в рамките на обществено признатото.

Позоваването на Арент тук не е съдържателно приравняване на съвременните дебати с престъпленията, които тя изследва, а използване на нейното описание на самия механизъм: моралната промяна може да настъпи не чрез решение, а чрез рутина.

Какво киното рядко показва

Следователно въпросът не е само дали киното влияе върху обществото, а как се определя кои истории получават възможност да бъдат разказани и какви представи за човека, свободата и живота се изграждат чрез тях. Въпросът не е само какво киното показва, а какво рядко показва.

Когато се търсят филми, които представят критична или скептична гледна точка към медицинските интервенции при полова дисфория или към евтаназията, техният брой се оказва значително по-малък от този на произведенията, които разглеждат тези теми през призмата на автономията и приемането. Разказите за дългосрочните последици, информираното съгласие, съмнението, съжалението, грешната диагноза, временното отчаяние или липсата на социална подкрепа се срещат по-често в биоетиката, журналистиката и документалното кино, отколкото в престижното художествено кино и големите европейски фестивали.

Докладът Cass Review (2024) във Великобритания е показателен пример. Той доведе до съществени промени в подхода към половата дисфория при деца и юноши, като препоръчва по-предпазлив модел, основан на цялостна оценка на детето, включително психичното здраве, депресията, тревожността, аутизма, травматичния опит и други съпътстващи фактори. Докладът поставя акцент върху дългосрочното проследяване на пациентите, необходимостта от по-качествени научни данни и включването в изследванията на хора, които впоследствие прекратяват медицинския преход (detransition). След публикуването му здравната система в Англия (NHS) ограничи рутинното използване на пубертетни блокери извън рамките на клинични изследвания и премина към модел с регионални мултидисциплинарни екипи вместо централизирания модел на Tavistock GIDS.

Въпреки значимите последици от тези заключения за клиничната практика и общественото здраве, подобни критични научни дебати стоят в периферията на престижното фестивално кино.

Представянето на подобни истории би могло да насърчи по-информирано обществено обсъждане и по-внимателно отношение към решения, които могат да имат дълготрайни и в някои случаи необратими последици за здравето и живота на непълнолетните.

Сходни аргументи се защитават и от застъпнически организации извън академичната и клиничната система. Международната фондация за терапевтичен и консултативен избор (IFTCC) поддържа в своите документи, че половата дисфория трябва да се разглежда като многофакторно състояние, свързано и с психичното здраве, а не единствено през призмата на идентичността. В позициите на организацията се твърди, че при голяма част от децата с полова дисфория състоянието може да намалее или да изчезне до зряла възраст, като се посочват оценки за около 85% отшумяване (десистенция) при непълнолетни. Организацията поставя акцент върху наличието на съпътстващи фактори като тревожност, депресия, травматичен опит, семейни затруднения и по-висока честота на невроразвойни състояния като аутизъм. Според IFTCC няма достатъчно доказателства, че медицинските интервенции за смяна на пола са по-ефективни от задълбочената психологическа и психиатрична подкрепа, като се дава приоритет на неинвазивните терапевтични подходи.

Религиозното измерение и неговото отсъствие

Дебатът има и ясно изразено религиозно измерение. В християнската традиция човешкият живот се разбира като дар, а достойнството му е присъщо и не зависи от неговото качество, полезност или степен на автономност. Следователно тялото има присъщ смисъл и граници, които не произтичат единствено от човешката воля.

В християнската традиция достойнството на човека не произтича от неговата автономност или способността му да взема решения, а от самия факт, че всяко човешко същество притежава присъща и неотменима стойност дадена му от Бог.

Това е позиция, която пряко противостои на разказа за автономията – и именно затова нейното присъствие в съвременното кино е показателно. Докато в класическите европейски филми религията често е била естествена част от живота на героите, днес християнството по-често се представя като институция в криза; като традиция, която губи влияние; като източник на морални дилеми или обект на критика. Например филми разглеждат злоупотреби в църквата, конфликта между личната свобода и религиозните норми, както и загубата на вяра.

Парадоксът на фукоянската власт

Съвременното европейско кино може да бъде разглеждано като част от процеса на биополитическа нормализация, описан от Мишел Фуко. Парадоксът се състои в това, че докато модерната държава се освобождава от репресивните механизми спрямо определени идентичности, тя едновременно участва в създаването и разпространението на нови нормативни модели чрез правото, културните политики и медийните репрезентации. По този начин властта не изчезва, а променя своята форма – от забрана към управление на видимостта и смисъла. Т.е. промяната не е от ограничаване към свобода, а от един режим на власт към друг режим на управление.

В крайна сметка въпросът, който обединява тези различни теми, не е само какви права получава съвременният човек, а как се променя самото разбиране за човека, неговото достойнство и мястото му в обществото. Ако правото на живот е едно от основните човешки права, какво означава то, когато започне да бъде разглеждано и като право доброволно да бъде прекратен животът? Как се променя ролята на лекаря, когато от него не се очаква единствено да лекува и облекчава страданието, а при определени условия и да участва в прекратяването на живота?

Тези въпроси не могат да бъдат разглеждани отделно от по-широките културни процеси, в които киното, медиите и културните институции участват активно. Ако киното не само отразява обществото, но и моделира общественото съзнание, тогава възниква въпросът какви представи за човека, свободата, тялото, страданието и смъртта се утвърждават чрез историите, които получават най-голяма видимост.
Това поставя и по-широкия въпрос за бъдещето на европейските общества. В условията на демографски спад, застаряване на населението и отслабване на традиционните структури на взаимна грижа, какви ценности трябва да бъдат поставени в центъра на обществените политики? Как едно общество може едновременно да защитава индивидуалната автономия и да съхранява условията за своето бъдещо съществуване?

Може би най-дълбокият въпрос не е дали определена практика трябва да бъде разрешена или забранена, а какво се случва с една цивилизация, когато започне да измерва човешката стойност преди всичко чрез автономност, независимост и способност за избор. Ако културата постепенно премести фокуса от грижата към управлението на живота, от зависимостта като човешка реалност към зависимостта като проблем за решаване, тогава възниква фундаменталният въпрос: пред какво бъдеще ще се изправят западните общества?

Източници

1. International Foundation for Therapeutic and Counselling Choice (IFTCC). Позиции и материали относно половата дисфория, психичното здраве и терапевтичните подходи.

2. Arendt, Hannah. Eichmann in Jerusalem: A Report on the Banality of Evil. New York: Viking Press, 1963.

3. Agamben, Giorgio. Homo Sacer: Sovereign Power and Bare Life. Stanford: Stanford University Press, 1998 (ориг. итал. 1995).

4. Bauman, Zygmunt. Liquid Modernity. Cambridge: Polity Press, 2000.
Bauman, Zygmunt. Wasted Lives: Modernity and Its Outcasts. Cambridge: Polity Press, 2004.

5. Herman, Edward S.; Chomsky, Noam. Manufacturing Consent: The Political Economy of the Mass Media. New York: Pantheon Books, 1988.

6. Coleman, David. „Immigration and Ethnic Change in Low-Fertility Countries: A Third Demographic Transition.“ Population and Development Review, Vol. 32, No. 3, 2006, pp. 401–446.

7. Foucault, Michel. The History of Sexuality, Volume 1: An Introduction. New York: Pantheon Books, 1978 (ориг. фр. 1976).

8. Foucault, Michel. Security, Territory, Population: Lectures at the Collège de France 1977–1978. New York: Palgrave Macmillan, 2007.

9. Huntington, Samuel P. Who Are We? The Challenges to America’s National Identity. New York: Simon & Schuster, 2004.

10. Kass, Leon R. Life, Liberty and the Defense of Dignity: The Challenge for Bioethics. San Francisco: Encounter Books, 2002.

11. Miller, David. On Nationality. Oxford: Oxford University Press, 1995.
Scruton, Roger. The Need for Nations. London: Civitas, 2004.

12. Trueman, Carl R. „Against the Culture of Death.“ WORLD Opinions / Ethics and Public Policy Center, 2026.

13. John Paul II. Evangelium Vitae (The Gospel of Life). Vatican, 1995. – Evangelium Vitae, Vatican Archive

14. United Nations Department of Economic and Social Affairs (UN DESA). World Population Prospects. – UN DESA, Population Division

15. European Commission. Creative Europe MEDIA Programme.

16. The Cass Review. Independent Review of Gender Identity Services for Children and Young People. Final Report, 2024.

17. NHS England. Implementation of the recommendations from the Cass Review. – NHS England, Gender Services

18. United States Conference of Catholic Bishops. False Freedom and the Culture of Death.