Тъкър Карлсън срещу Тръмп: кой ще наследи MAGA през 2028 г.?

До президентските избори в САЩ през 2028 г. остават повече от две години, а в средите на движението „Америка на първо място“ (MAGA) вече започва спорът за неговото бъдеще след Доналд Тръмп.

В центъра на този все още неофициален сблъсък се оказва човек, който никога не е заемал изборна длъжност, но от години има значително влияние върху американската десница – журналистът и политически коментатор Тъкър Карлсън.

В статия от 5 август 2026 г. WIRED съобщава, че група известни фигури, отдалечили се от Доналд Тръмп, открито призовава Тъкър Карлсън да се кандидатира за президент през 2028 г. Сред тях са бившата конгресменка Марджъри Тейлър Грийн, бившият конгресмен Томас Маси и Джо Кент, бивш директор на Националния център за борба с тероризма. Те обвиняват Тръмп, че е изоставил основни обещания на MAGA, сред които ангажимента да прекрати американското участие във войни в чужбина.

Засега Карлсън не е обявил кандидатура и продължава да твърди, че няма намерение да участва в изборите. Но фактът, че влиятелни фигури, свързвани доскоро с MAGA, открито го призовават да се кандидатира, показва съществуващото напрежение в политическото течение, дълго време свързано с личността на президента Тръмп.

Така големият въпрос вече не е само дали Карлсън ще се кандидатира, а кой ще определя какво означава MAGA след Тръмп – посоченият или подкрепен от него наследник или онези, които твърдят, че самият президент се е отклонил от първоначалната си програма.

Кой е Тъкър Карлсън и защо има значение

За американската публика Тъкър Карлсън не се нуждае от представяне. Но за да бъде разбран интересът към евентуалното му влизане в политиката, е важно да се очертаят произходът и мащабът на влиянието му.

Карлсън е американски консервативен журналист, телевизионен водещ и политически коментатор. Работил е в CNN, MSNBC и Fox News, но голямото му влияние идва от предаването Tucker Carlson Tonight („Тъкър Карлсън тази вечер“), което води по Fox News от 2016 до 2023 г. То се превръща в една от най-гледаните политически програми в американската кабелна телевизия, а Карлсън – в един от най-разпознаваемите гласове на десницата.

Неговата роля обаче не се изчерпва с коментиране на новините. Карлсън се превърна в един от гласовете, формулиращи мирогледа на новото популистко и национално консервативно течение, което оспори традиционния републиканизъм от епохата на Роналд Рейгън и семейство Буш. Той защитава строг контрол върху имиграцията, икономически протекционизъм, ограничаване на глобализацията, недоверие към политическия и медиен елит, и отказ от продължителна военна намеса в чужбина.

Това не е напълно традиционен консерватизъм. Карлсън е готов да критикува големите корпорации, финансовите интереси, разузнавателните служби и самото ръководство на Републиканската партия. Поради това посланията му достигат и до хора, които не се разпознават изцяло в нито една от двете големи партии.

След раздялата с Fox News през 2023 г. Карлсън създаде собствена медийна компания и предаване в интернет. Така той вече не зависи от голяма телевизионна мрежа и разполага със собствен пряк достъп до многомилионна аудитория. Интервюто му с руския президент Владимир Путин през 2024 г. демонстрира международния му медиен обхват. Същевременно разговорите му с противоречиви фигури предизвикват обвинения, че предоставя платформа и легитимност на крайни и антисемитски позиции.

Карлсън няма управленски опит, партийна организация и опит като кандидат в избори. Но притежава ресурси, които са значими в съвременната американска политика: огромна разпознаваемост, лоялна аудитория и способност да превръща общественото недоволство в ясно политическо послание.

Именно затова призивите той да се кандидатира заслужават внимание, независимо дали в крайна сметка ще доведат до реална кандидатура.

Движение има, кандидатура – не

Поводът за новите спекулации за президентска кандидатура през 2028 г. е среща в дома на Карлсън в щата Мейн. Марджъри Тейлър Грийн публикува снимка, на която около една маса са събрани Карлсън, Грийн, Томас Маси и Джо Кент. Посланието ѝ беше, че те са подкрепили Доналд Тръмп, защото е обещал край на чуждите войни, но според тях той не е удържал на обещанието си. Грийн обяви начало на движение, което да бъде отворено за американци отдясно, отляво и от политическия център.

Карлсън разпространи публикацията и заяви, че MAGA и неговите привърженици са били предадени и че е необходим „нов път напред“. Това предизвика остри реакции сред лоялните поддръжници на Тръмп и породи въпроса дали новата група подготвя трайно политическо отделяне от Републиканската партия.

Джо Кент потвърди, че членовете на групата са убеждавали Карлсън да се кандидатира за президент. Но че водещият многократно казвал, че няма намерение да участва в избори. Кент изрази надежда един ден той да промени решението си и заяви, че новото движение проучва възможността да издигне кандидат, който да присъства в бюлетините във всички 50 щата.

Следователно засега трябва ясно да се разграничават три факта:

1) съществува организираща се фракция от бивши привърженици на Тръмп;
2) тя иска Карлсън за свой кандидат;
3) самият Карлсън не е обявил кандидатура, а групата все още не представлява изградена национална партия.

От съюзник на Тръмп до негов обвинител

Отношенията между Карлсън и Тръмп никога не са били толкова еднозначни, колкото понякога изглеждаше от публичните им изяви.

Карлсън беше сред коментаторите, които рано разбраха, че кандидатурата на Тръмп през 2016 г. не бива да бъде подценявана. Макар да не приемаше безусловно личността му, той разпозна политическата сила на темите, които Тръмп постави – имиграцията, загубата на работни места, недоверието към елитите и умората от войните в Ирак и Афганистан.

През следващите години Карлсън се превърна в един от най-влиятелните медийни защитници на MAGA. Понякога не просто подкрепяше Белия дом, а оказваше натиск върху него. Предаването му се превърна в една от медийните връзки между недоволните консервативни избиратели и администрацията на Тръмп.

Зад публичната близост между Карлсън и Тръмп обаче съществуваше сериозно лично недоверие. То стана видимо покрай делото, заведено от Dominion Voting Systems срещу Fox News. Dominion е компания, която доставя машини и софтуер за гласуване в САЩ.

През 2021 г. тя поиска 1.6 млрд. щ.д. обезщетение от Fox News с твърдението, че телевизията е навредила на репутацията ѝ, като многократно е разпространявала неверни обвинения, че нейната технология е помогнала изборите през 2020 г. да бъдат откраднати от Доналд Тръмп. Преди процесът да започне, съдията по делото постанови, че твърденията за Dominion са неверни. През април 2023 г. Fox News постигна извънсъдебно споразумение с компанията за 787.5 млн. щ.д.

Сред хората, разпространявали обвиненията, беше Сидни Пауъл – адвокат и съюзник на Тръмп по това време. Тя твърдеше, че машините на Dominion и софтуерът на Smartmatic са били манипулирани чрез „задни врати“ и алгоритми, които прехвърляли гласове от Тръмп към Джо Байдън.

Карлсън обаче оспорва твърденията на Пауъл, тъй като тя не представила доказателства пред неговия екип. От Пауъл многократно били искани доказателства, но такива не били получени. Разкритите по делото лични съобщения показаха също, че Карлсън е определял първия мандат на Тръмп като провал и е писал, че го „мрази страстно“. Така стана видимо същественото разминаване между публичната му подкрепа за Тръмп и частните му оценки за него.

Въпреки това по-късно Карлсън отново застана зад Тръмп. На 18 юли 2024 г. той говори в негова подкрепа в последната вечер на Националния конгрес на Републиканската партия, а само дни преди президентските избори участва и в предизборна проява в Аризона. Това повторно сближаване показваше, че въпреки личните си резерви Карлсън отново подкрепя политическата програма на Тръмп.

Публичният разрив окончателно се изяви след войната с Иран и на фона на американската подкрепа за Израел. Карлсън заяви, че конфликтът не обслужва американските интереси и представлява нарушение на обещанието да не се започват нови войни. Тръмп атакува публично Карлсън и други доскорошни съюзници. През април 2026 г. Карлсън стигна още по-далеч: заяви, че се измъчва заради подкрепата, която е оказал на Тръмп, и се извини, че е подвел хората.

Така отношенията им могат да бъдат разграничени в няколко последователни етапа: първоначално политическо сближаване с резерви, период на видимо недоверие, възстановен политически съюз (2024) и открит конфликт през втория мандат на Тръмп (2026).

Къде се пропука MAGA

Разривът не се свежда само до личен конфликт между двама влиятелни мъже. Той разкрива по-дълбоко противоречие в самото разбиране за MAGA.

За една част от привържениците MAGA остава неразривно свързано с политическото лидерство на Доналд Тръмп. За друга част движението представлява самостоятелна политическа програма, която не трябва автоматично да следва всяка позиция на човека, превърнал лозунга в национално движение.

От тази гледна точка, ако Тръмп предприема действия, които негови бивши съюзници смятат за несъвместими с обещанията за „Америка на първо място“, именно те претендират, че защитават първоначалния смисъл на MAGA. Това е тяхната политическа интерпретация, а не общоприета дефиниция на движението.

Войната с Иран се превърна в най-видимата линия на това разделение. Към нея се прибавиха споровете за американската политика спрямо Израел и недоволството от начина, по който администрацията се отнесе към документите по случая „Джефри Епстийн“.

За Карлсън, Грийн, Маси и Кент тези въпроси са доказателство, че политическата система отново се подчинява на донори, лобисти и външнополитически интереси. Белият дом отхвърля подобна интерпретация и представя групата като бивши съюзници, които са се обърнали срещу президента.

Този спор засяга пряко и вицепрезидента Джей Д. Ванс, чието име присъства в дискусиите за бъдещето на Републиканската партия след Тръмп. Ванс изгради значителна част от националния си политически образ като критик на продължителните американски военни ангажименти и на стария републикански елит. Поради това отношението му към външнополитическия курс на администрацията може да се превърне в една от темите във вътрешния спор за наследството на MAGA.

Защо САЩ остават двупартийна система

На теория в САЩ могат да съществуват множество партии. На практика особеностите на изборната система създават сериозни институционални препятствия пред кандидатите извън Демократическата и Републиканската партия.

Президентът не се избира пряко чрез общия национален вот, а чрез Избирателна колегия. Тя включва 538 електори, а за победа са необходими най-малко 270. В почти всички щати кандидатът, спечелил най-много гласове, получава всички електори на щата. Изключение правят Мейн и Небраска, които разпределят част от електорите си според резултатите в конгресните райони.

Това означава, че един независим кандидат може да получи значителен брой гласове в цялата страна, но ако не спечели отделни щати или конгресни райони в Мейн и Небраска, може да остане без електорални гласове. Историята на американските избори многократно е показвала именно това ограничение пред кандидатите извън двете големи партии.

В САЩ няма една обща национална изборна бюлетина. Правилата за достъп до бюлетината се определят на щатско равнище, което означава, че независим кандидат или нова партия трябва да изпълнява различни изисквания в отделните щати. Това превръща изграждането на национална кандидатура в организационно и финансово значително по-сложна задача от участието чрез една от двете големи партии.

Как са завършвали предишните опити

Американската история познава силни кандидати извън двете големи партии. Някои от тях са оказвали значително влияние върху изборите, но нито един претендент от трета партия в съвременната епоха не е стигнал до Белия дом. Третите партии традиционно се представят трудно именно в системата на Избирателната колегия.

Най-важният исторически пример е Теодор Рузвелт през 1912 г. Бившият президент губи републиканската номинация от действащия президент Уилям Хауърд Тафт и създава Прогресивната партия. Рузвелт получава около 27% от общия вот и 88 електорални гласа. Той завършва втори както по народен, така и по електорален вот, докато демократът Удроу Уилсън печели 435 електори.

През 1968 г. Джордж Уолъс се кандидатира от името на Американската независима партия. Той печели 9 906 473 гласа и 46 електори. Резултатът му показва, че кандидат извън двете големи партии може да спечели отделни щати, когато разполага със силна регионална подкрепа. Кампанията на Уолъс обаче е силно свързана със съпротивата срещу расовата интеграция и остава концентрирана предимно в Юга.

Най-впечатляващият съвременен пример е милиардерът Рос Перо през 1992 г. Той получава 19 742 267 гласа, или 18.91% от националния вот, но не печели нито един електорален глас. Често се твърди, че Перо е отнел победата на републиканеца Джордж Буш старши и я е подарил на Бил Клинтън. Самият резултат обаче не доказва как биха гласували избирателите на Перо при негово отсъствие. Но е сигурно друго: че почти една пета от националния вот не му е спечелила нито един електор.

Третите кандидати имат значение и при много по-малък национален резултат. През 2000 г. Ралф Нейдър получава 2.7% от националния вот. Във Флорида официалната разлика между Джордж Буш младши и Ал Гор е само 537 гласа, докато Нейдър получава близо 100 000. От това не следва автоматично, че без Нейдър тези гласове биха отишли при Гор. Примерът обаче показва защо присъствието на трети кандидат може да бъде политически значимо в щат с много малка разлика между водещите кандидати.

Трите възможни пътя пред Карлсън

Първият сценарий е Карлсън изобщо да не се кандидатира. Това би било в съответствие със собствените му досегашни изявления. В такъв случай той би могъл да остане медиен и идеологически лидер, да подкрепи друг кандидат и да използва аудиторията си, за да влияе върху темите в републиканския дебат.

Вторият сценарий е участие в първичните избори на Републиканската партия. Такъв път би му позволил да се състезава в рамките на вече съществуващата партийна инфраструктура и да представи себе си не като противник на MAGA, а като защитник на нейните първоначални обещания. Резултатът от подобна хипотетична кандидатура би зависил от политическата обстановка през 2028 г., останалите кандидати и отношението на републиканските избиратели към наследството на Тръмп.

Третият сценарий е независима кандидатура или като част от нова партия. Това би поставило пред Карлсън значително по-големи организационни препятствия.

Какво би означавала евентуална кандидатура

Няма достатъчно основания повече от две години преди изборите да се прогнозира изборният резултат на Тъкър Карлсън – още повече че самият той не е обявил кандидатура.

Може обаче да се очертае политическата среда, в която подобна кандидатура би се развивала. Значителна част от аудиторията на Карлсън споделя позиции, присъстващи и сред републиканските избиратели: противопоставяне на продължителните американски военни ангажименти, скептицизъм към традиционния политически елит и икономически национализъм. В същото време антивоенните му позиции потенциално могат да бъдат привлекателни и за част от независимите избиратели и хора извън Републиканската партия. Как подобни групи действително биха гласували през 2028 г. обаче не може да бъде установено предварително.

Американската система позволява кандидат, който не печели президентството, въпреки това да влияе върху разпределението на гласовете в отделни щати. Историческите примери показват, че това влияние зависи не само от националния процент, а и от географското разпределение на подкрепата.

Съществува и конституционно интересен сценарий: ако никой кандидат не получи мнозинство от електоралните гласове, изборът на президент преминава в Камарата на представителите, където всяка щатска делегация има един глас. В историята Камарата е избирала президент само два пъти – през 1801 и 1825 г.