САЩ стават безразлични към Тайван?

Има ли промяна в отношението на САЩ към Тайван? Изместват САЩ приоритетите си от Индо-Тихоокеанския регион? Биха ли позволили КНР да завладее автономния остров? Каква е ролята на Япония? Искат ли тайванците да се обединят с КНР? И как погрешното възприятие на ситуацията може да доведе до реален военен конфликт?

По тези въпроси ви предлагаме коментара „Погрешни тълкувания на връзките между САЩ и двете страни на Тайванския проток“ от Джоана Ю Тейлър в Taipei Times.

* * *

В статия във Foreign Affairs, озаглавена „Перфектна буря за Тайван през 2026 г.?“, Юн Сун, директор на китайската програма в центъра „Стимсън“ във Вашингтон, заяви, че САЩ са станали безразлични към Тайван. Тя твърди, че тъй като страхът от американска намеса – и неспособността на Китайската народноосвободителна армия (КНОА) да надделее над американските сили – дълго време е възпирал Китай от използване на сила срещу Тайван, това възприемано безразличие от страна на САЩ би могло да накара Китай да заключи, че тази година се е отворилa възможност за нахлуване в Тайван.

Най-забележителното е нейното наблюдение, че последните стратегически документи на САЩ сигнализират изместване на американските приоритети далеч от Индо-Тихоокеанския регион и към Западното полукълбо. Тя цитира залавянето на сваления венецуелски президент Николас Мадуро и го съпоставя със сдържания отговор на военното учение на Китай около Тайван през декември 2025 г., за да предположи, че САЩ са се съсредоточили единствено върху собствения си „заден двор“.

В този анализ обаче има няколко слаби места.

Първо, нейната характеристика на стратегическите приоритети на САЩ е непълна. Въпреки че миналогодишната Стратегия за национална сигурност (NSS) споменава Западното полукълбо в началото и кодифицира „допълнението на Тръмп“ към доктрината „Монро“, тя също така идентифицира Китай като „най-значимия стратегически конкурент“ на САЩ и подчертава Индо-Тихоокеанския регион като основна арена за оформяне бъдещето на глобалния ред. Нещо повече, NSS изрично определя региона като „икономическото и геополитическо бойно поле“, където ще се реши просперитетът на САЩ.

В допълнение към това, NSS възприема рамката „мир чрез сила“, като набляга на възпирането чрез отказ (deterrence by denial), укрепването на Първата островна верига и управлението на военния баланс чрез индустриален капацитет и колективна отбрана – всичко това с цел предотвратяване на регионално доминиране от страна на който и да е участник. Прочетени заедно, тези документи не подкрепят извода, че стратегическото внимание на САЩ се е отклонило от Азия или че Тайван е станал второстепенна грижа.

Второ, анализът на Сун пропуска потенциалната роля на Япония. Отсъствието на Япония от дискусията е набиващо се на очи, като се има предвид острата реакция на Пекин към изявленията на японския премиер Санае Такаичи, че китайска блокада или използване на сила срещу Тайван биха представлявали „ситуация, застрашаваща оцеляването“ на Япония. Някои анализатори отбелязват, че тази характеристика е поредната стъпка към нормализацията на Япония, тъй като претълкуването на Член 9 от Конституцията на страната от 2014 г. изрично свързва колективната самоотбрана с алианса САЩ-Япония и мисиите, свързани с ООН.

Трето, уповаването на Сун на прости сравнения на силите и бюджетите за измерване на военния капацитет е методологически ограничено и остаряло. Не целият състав на КНОА от 2 млн. души би бил ангажиран в извънредна ситуация с Тайван, нито целият отбранителен бюджет на Китай е ориентиран към операции срещу острова. Модерният военен анализ изисква оценка на структурата на силите, бойната готовност и обучението, интеграцията на системите, логистиката и географията, наред с други фактори, които усложняват суровите цифри, представени от Сун – особено предвид асиметричните дефанзивни предимства на Тайван.

Четвърто, Сун прави значителни логически скокове в тълкуването на вътрешната политика на Тайван. През месеците след опита за отзоваване на законодатели миналото лято, тайванската национална идентичност и предпочитанията за държавност останаха стабилни. Според Центъра за изборни изследвания на Тайван, който провежда анкети по тези въпроси от 1992 г. насам, към миналия месец 62% от респондентите се идентифицират изключително като тайванци, в сравнение с 2.5%, които се идентифицират изключително като китайци. По подобен начин 59.8% предпочитат или безсрочно запазване на „статуквото“, или независимост (в бъдеще или незабавно), в сравнение със 7.2%, които предпочитат обединение с КНР (в бъдеще или незабавно).

В Тайван поддържането на „статуквото“ масово се разбира като запазване суверенитета на Република Китай (Тайван), с или без международно дипломатическо признание. Данните не подкрепят твърдението, че тайванското обществено мнение се измества към Пекин.

Пето, оценката на Сун за способността на Китай да издържи или да противодейства на глобални санкции, се основава на икономически предположения. Въпреки че в момента Пекин се радва на почти пълен монопол върху преработката на критични минерали, тези предимства не са неизменни. Доминацията на Китай отразява десетилетия на изтегляне от пазара от страна на други държави, а не присъща изключителност на ресурсите. Освен това усилията на САЩ за стратегическо разграничаване (decoupling) все повече ограничават достъпа на Китай до ключови суровини, необходими за поддържане на високотехнологичния растеж и дългосрочната конкурентоспособност.

Шесто, оптимизмът на Сун, че Китай би могъл да осигури благоприятно политическо споразумение чрез инвазия в Тайван и да излезе стратегически укрепен, е неоснователен. Нито Украйна, нито нейните европейски партньори са приели териториалните отстъпки като основа за мир, и войната продължава. Междувременно руската икономика се сви, а глобалният ѝ статус ерозира на фона на санкциите, изтеглянето на инвестиции и изключването от международни форуми, включително Г-7, Давос и Олимпиадата – като същевременно Русия се превърна в „младши партньор“ на Китай в тяхното всеобхватно стратегическо партньорство.

Въпреки тези недостатъци, статията на Сун е полезна, тъй като подчертава перспектива, която може би съществува сред част от китайския елит. Много е писано за риска от грешна преценка на китайския президент Си Дзинпин по отношение на Тайван, още повече сега, когато той отстрани почти всички висши офицери от КНОА, които иначе биха могли да предоставят професионални, информирани оценки за възможностите на армията и намеренията на САЩ.

Историята предлага предупредителни примери за това как погрешното възприятие може да доведе до конфликт. През 1990 г. нахлуването на Ирак в Кувейт частично се приписва на грешното разчитане на сигналите от САЩ от страна на иракските лидери, включително изказвания на тогавашния посланик на САЩ в Ирак Ейприл Гласпи, предполагащи неутралитет на САЩ в арабско-арабски спорове. По-рано някои историци предполагаха, че Корейската война е била предизвикана от севернокорейските и китайските лидери, които са изтълкували погрешно изявленията на САЩ, включително речта на тогавашния държавен секретар на САЩ Дийн Ачесън за отбранителния периметър, която изключваше Корейския полуостров. По-късно американският генерал Дъглас Макартър също сметна китайските предупреждения за намеса за блъф, целящ запазването на буферна зона.

На този фон, и докато Вашингтон и Пекин навлизат в година на ангажименти на високо ниво в опит да договорят знакови сделки в области от селското стопанство и технологии до дипломация, рискът не е в това, че политиката на САЩ е изоставила Тайван. Рискът е, че неясното предаване на една умишлено двусмислена декларативна политика спрямо Тайван, лошо калибрираните послания и непреднамерените подмятания могат да бъдат разчетени погрешно в Пекин.

Между желанието на Вашингтон да увеличи максимално преговорите с Китай, собствените амбиции на Си – които може би замъгляват неговото разчитане на тенденциите и глобалните настроения – и изкривеното разбиране на Пекин за тайванското обществено мнение (оформено от предпочитанието му да общува само с Китайската националистическа партия Гоминдан и да избягва всякакъв диалог с Демократичната прогресивна партия), условията за грешна преценка остават реални.

Това е „перфектната буря“, която политиците трябва да се стремят да разсеят, вместо да подценяват.