САЩ пресякоха задругата на Венецуела, Куба, Китай и Иран

В шума около операция „Абсолютна решимост“ и изправянето пред американски съд на президента на Венецуела Николас Мадуро се обърна малко внимание на тема, която обаче има дълбоки последици: геополитическото значение на премахването на режима в Каракас.

Защото това е не просто вътрешнополитическа промяна във Венецуела, а събитие с потенциал да разклати цели стратегически съюзи и икономически зависимости, изграждани с десетилетия. В центъра на тази мрежа стои Китай.

От над 20 години Пекин целенасочено превръща Венецуела в един от най-важните си стратегически партньори в Латинска Америка. Според анализ на Council on Foreign Relations Китай е предоставил на Венецуела близо 60 млрд. щ.д. под формата на заеми и инвестиции, основно обезпечени с бъдещи доставки на петрол — най-големият обем китайско финансиране за държава в региона. Тези средства са насочени към нефтения сектор, инфраструктурата, електроенергетиката и телекомуникациите.

Особено важен за Китай е регионът на Ориноко — където е един от най-големите доказани петролни резерви в света. Китайските активи във Венецуела не са символични, а дълбоко вградени в производството и износа на суров петрол, което превръща страната в елемент от дългосрочната енергийна сигурност на Пекин, подчертава медията South China Morning Post.

Макар венецуелският петрол да представлява сравнително малък процент от общия внос на Китай, стратегическата му стойност е свързана с диверсификацията и с геополитическото присъствие в непосредствена близост до САЩ.

Залавянето на Мадуро поставя под сериозен въпрос бъдещето на тези инвестиции. Възможността ново правителство във Венецуела да предоговори дълговете или да пренасочи страната към Запада превръща десетилетия китайски вложения в рисков актив.

Според информация на Bloomberg, цитирана от Investing.com китайските регулатори вече са настояли държавните банки да разкрият експозицията си към венецуелски кредити — ясен сигнал за притеснение от възможни финансови загуби. Това показва, че шокът от случилото се в Каракас се усеща далеч отвъд Латинска Америка.

Политическата реакция на Пекин е също показателна. Китайското външно министерство публично осъди действията на САЩ, определяйки ги като „недопустимо вмешателство“. Това според агенция Reuters ясно разкрива не само дипломатическа позиция, но и високият залог на Китай във Венецуела. За Пекин падането на Мадуро е не просто загуба на съюзник, а удар по модела му да подкрепя авторитарни режими в замяна на икономически и стратегически облаги.

Този удар идва в момент, когато Китай е основният икономически и политически партньор на Русия — държава, която води опустошителна война срещу Украйна и все повече се изолира от демократичния свят.

Отслабването на китайските позиции във Венецуела не може да се разглежда изолирано, а като част от по-широка динамика, при която авторитарният блок, изграден около Пекин и Москва, започва да губи ключови опорни точки. Анализ на EL PAÍS подчертава, че макар значителна част от венецуелския износ да е бил насочен към Китай, политическата стойност на тези отношения далеч надхвърля чисто икономическите измерения.

Енергийна подкрепа за Куба

Следващият важен въпрос е съдбата на Куба — държава, която дълго време беше най-близкият и значим съюзник на Венецуела в региона.

Президентът Доналд Тръмп неслучайно подчерта, че без подкрепата на Каракас режимът в Хавана е на ръба на колапса. „Куба изглежда е готова да падне“, коментира Тръмп след операцията, като подчерта отсъствието на приходите и подкрепата идващи от Каракас.

Тази оценка не е случайна. Куба е силно зависима от венецуелския петрол от години — не само за енергийни нужди като поддържане на електричество и транспорт, но и като източник на гориво, което тя препродава и използва за приход в своята икономика.

През последните десетилетия отношенията между двете държави (едната комунистическа, другата социалистическа) се основават на следния обмен: Венецуела изпраща ежедневно десетки хиляди барела петрол, а Куба отвръща с работна ръка, включително специалисти в областта на медицината и сигурността. Тази взаимовръзка е толкова значима, че политическата, икономическата и дори военната интеграция между двете държави е силно размита и трудно различима.

Според публикация на Independent през последните месеци преди залавянето на Мадуро Венецуела е доставяла на Куба средно по 35 000 барела венецуелски петрол на ден — значим дял от вноса на горива към Хавана и критичноважен фактор за функционирането на оскъдната на ресурси кубинска икономика.

След залавянето на Мадуро Куба вече страда от продължителни енергийни дефицити като всекидневни прекъсвания на тока и рязък спад в производителността на промишлеността.

Но връзките между Хавана и Каракас са не просто икономически, а и структурни: те подкрепят оцеляването на кубинския режим от толкова дълго време, че скъсването им се възприема не просто като пазарен шок, но и като заплаха за самото му съществуване. Дълбоката енергийна зависимост в комбинация с натиск от външни санкции и вътрешна слабост поставят пред кубинското ръководство въпроса дали периодът след падането на СССР може да се повтори — сценарий, който анализатори оценяват като вероятно непосилен за политиката и икономиката на острова.

„Ос на съпротивата“ с Иран

Освен влиянието на Китай и прекъсването на енергийната подкрепа за Куба, друг важен геополитически елемент, който рядко се обсъжда в масовите медии, е тясната връзка между режима на Мадуро и Иран — връзка, която има потенциал да засегне не само Латинска Америка, но и глобалния баланс на силите.

Повече от десетилетие Каракас и Техеран развиват отношения, които надхвърлят обикновената дипломация и включват икономическо, технологично и военно сътрудничество. Тези връзки устояха на санкциите и на усилията на САЩ да изолират Иран и Венецуела от международната сцена.

Така например през ноември 2024 г. двете държави решиха да увеличат търговския обмен и съвместните проекти в ключови сектори като енергетика, транспорт и промишленост. Според Tehran Times това е „историческо и приятелско сътрудничество“ между двете страни, с над 300 споразумения до момента.

Вашингтон отдавна разглежда отношенията между Иран и Венецуела като стратегическа заплаха за сигурността си. През декември 2025 г. Министерството на финансите на САЩ санкционира десетки лица и компании, базирани в Иран и Венецуела, за участие в търговия с военни технологии и безпилотни летателни апарати (UAV) произведени от ирански компании.

Техеран изрази ясна подкрепа за режима в Каракас, като призова международната общност да се противопостави на „принудителните мерки“ на САЩ и да защити принципите на международното право. В телефонен разговор с венецуелския си колега, иранският външен министър Абас Арагчи подчерта, че Иран остава ангажиран с подкрепата си към Венецуела срещу външен натиск.

Анализатори описват съюза между Иран и Венецуела като „ос на съпротивата“ срещу американското влияние в Западното полукълбо и Близкия изток. Израелски медии определиха операция „Абсолютна решимост“ като сериозен удар по „ирано-венецуелската ос“, изразяваща се основно в сътрудничество в областта на технологиите и армията.

Връзката Каракас-Техеран е от особена важност, защото поставя събитията във Венецуела в по‑широкия контекст на глобална конфронтация — където САЩ се стремят да ограничат влиянието на Иран и неговите партньори, често участващи в конфликти на други географски фронтове.

За Иран загубата на стратегически съюзник като Венецуела означава не просто дипломатическо поражение, а ограничаване на обхвата му на влияние. Това създава нови предизвикателства за баланса на силите и сигурността на международната сцена.

Лакмус за световния ред

Действията на САЩ във Венецуела трябва да се разглеждат не само като операция за справяне с наркотрафика и корупцията в режима на Мадуро, но и като стратегическа маневра с глобални последствия. Тя разкъсва икономическите и военно-технологичните връзки между Китай, Иран и Венецуела, отслабва подкрепата за комунистическия режим в Куба и открива път за връщане нормалността в Латинска Америка.

В същото време сигналът към световната общност е ясен: САЩ демонстрират способността си да бъдат световен полицай и да поддържат геополитическата си тежест, особено срещу режими, които години наред се опират на авторитарни и нелегитимни средства за задържане на властта.

Действията на Тръмп и американската операция в Каракас поставят основата на нов етап в международната политика, в който авторитарните Китай, Иран, Куба и Венецуела ще бъдат поставени под сериозен натиск, а глобалната динамика на властта — изправена пред нова реалност.

Венецуела се оказва не просто сцена на промяна, а лакмус доколко устойчив е световният ред, в който диктатурите се подкрепят взаимно, докато останалата част от света все по-настойчиво поставя въпроса: на коя страна стоим — на страната на свободата или на авторитарните режими.