Проф. Вили Лилков: Мълчанието за Народния съд днес призовава злото обратно (видео)

На официална церемония в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски“ на 27 април 2026 г. беше представен сборникът „Народният съд“ в България (1944-1945): герои и антигерои“ (том 1) от авторски колектив: проф. Мартин Иванов, доц. Живко Лефтеров, доц. Димитър Гюдуров, проф. Момчил Методиев, доц. Светослав Живков, Галина Гончарова, Салих Боровин, Летисия Маркова и Божидар Гечев.

Специален гост на премиерата беше проф. Вили Лилков, който изнесе кратка, но изключително съдържателна реч, чийто текст ви предлагаме по-долу, любезно предоставена от нейния автор.

* * *

Първо: Няколко думи за целта на този труд. Авторите заявяват, че голямата им цел е „да се изгради документален регистър с биографиите на всички над десет хиляди българи, изправени пред революционния трибунал и тогава ще се разбере, дали наистина пред народния съд са изправени „фашистки престъпници“ или „цвета на нацията“. Поздравления за поставената цел!

Поздравления и за огромния обработен материал: образование, възраст, професии, протоколи от разпити, обвинителни актове, разпити на свидетели, писма, молби, показания, пледоарии на адвокатите, присъди и мотивите за тях. Направени са множество уточнения и са отстранени натрупани грешки през годините!

Посочени са данни за 4054 подсъдими във Варненска, Врачанска, Бургаска и Горноджумайска области. От тях 1029 са осъдени на смърт, а 557 – на доживотен затвор. От тях 338 са кметове, кметски наместници и секретар-бирници, 138 търговци, 120 учители, 50 свещеници, стотици чиновници, писари, и само 34 са неграмотни. С висше образование са 295 от подсъдимите, 452 със средно образование. За образователния и гражданския статус на съдиите ще научим от следващите книги, но само фактът, че един от народните съдии подписва с палеца си около 90 присъди, говори достатъчно!

Защо ни е необходима тази книга? Не е ли по-добре „да спи зло под камък“, „да не разбуждаме духовете“, „каквото било-било“, „дайте да се помирим и да забравим“? Не, паметта ни трябва да е будна, защото злото стои тихо в ъгъла на историята и чака удобен момент да се върне, и ако не е винаги осветено, ще му позволим да изплува отново от сенките.

Тази книга е полезна, защото ежедневно лица с академични титли, платени русофилски интелектуални дружинки, продажни и недоучили журналисти, лумпени в социалните мрежи и безбройни платени тролове поддържат фалшифицираната история на близкото минало. Затова просветителската работа на екипи от съмишленици, като авторите на книгата, са гаранция за истината. Объркването на поколения българи за случилото се в България след 9 септември 1944 г., в т.ч. и знанието за народния съд, ни доведоха дотам, че по думите на покойния проф. Пламен Цветков „в България живеят две различни общества, които говорят на български, но не се разбират. Едните се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и съветско, а другите се мъчим да бъдем българи.“

Изключително важно е периодът 1944-1989 г. да се осмисли не само като тоталитаризъм, но и като период на реална съветска окупация, при която по рецепта на Москва са извършени огромен брой репресии и престъпления. Народният съд е организиран по заповед от Москва, която последователно изгражда у нас общество от съветски тип, а българските комунисти нямат нищо против НРБ да е 16-та съветска република.

Поздравления и за това, че проектът е подкрепен от „Фонд научни изследвания“ (ФНИ), защото повечето опити за възстановяване на историческата истина не се подкрепят от държавни и общински органи. Примери: опитите за премахването на паметника на съветската армия, изграждането на мемориала на загиналите войници и офицери от Софийската желязна дивизия, изграждането на паметник на инж. Ивaн Иванов, преименуването на площад „Ал. Невски“, на улици с имена на комунисти-терористи и предоставянето на статут на недвижима културна ценност на Втори обект на концлагера „Белене“. И обратно е отношението, когато стане дума за паметници и капища на комунизма, например благоволението към чинията на Бузлуджа и спирането на демонтажа на паметника на съветската армия.

Защо казвам всичко това? Защото има опасност, както стана през 1987 г., когато ни връхлетя втория Чернобил, така да се случи и втори народен съд, с който немалко от нас са заплашвани. Не знаете за втория Чернобил? Ще ви кажа… Така се случи, защото мълчахме и ни беше по-удобно да се снишаваме, и затова се нагълтахме за втори път с радиация, единствени в Европа.

Затова за престъпленията на комунизма не трябва да мълчим, за да не се налага нашите потомци да правят конференции, като настоящата за втори позорен народен съд!

Благодаря!