Белене да се превърне в музей-мемориал: къде е държавата? (фотогалерия)

Тази година за пореден път стотици изминаха „българската Голгота“ – както символично наричат пътя през понтонния мост на Дунава и километрите до Втори обект, по-известен като „Белене“ – най-големият концентрационен лагер от комунистическата ера.

На 31 май 2025 г. Инициативна група начело с разследващия журналист Христо Христов и отдадени общественици, неправителствени организации и представители на партиите БЗНС и „Обединени земеделци“ за трети път станаха домакини на импозантно събиране на остров Персин. Групата поема щафетата на поклонението през 2023 г., след като се оказва, че традицията за провеждането му от 1990 г. до 2020 г. е изоставена.

Този път обаче мотото на събитието издаде липса на търпение: „Белене“ 2025: Паметта за жертвите на концлагера е тук, но държавата я няма. С него организаторите напомниха, че въпреки дългогодишните усилия, българските власти все още не са обявили „Белене“ за място за памет и не го превръщат в музей-мемориал – нещо, което отдавна се е случило с Бузлуджа.

Търсят се политици

„Ще говоря с голяма болка“, започна прочувственото си изложение Христов.

„Обикновено идваме в Белене да почитаме жертвите и паметта е тук; но виждаме година след година, че държавата я няма. Защо казваме, че я няма? Защото ако я имаше, това място отдавна щеше да бъде превърнато в музей-мемориал, който системно и организирано да бъде посещаван от българи и чужденци.“

Журналистът обясни, че това отдавна направено в страните от бившия съветски лагер. В Берлин имат музей на тайния затвор на Щази. В Унгария имат музей на терора. В Прибалтйските страни имат експозиция в местата за изтезания от КГБ.

„В България имаме лагерът Белене, но той се руши. И вече 36 години държавата отсъства. Защото няма държавна политика. С днешното поклонение искаме да поставим началото на формиране на такава държавна политика. Търсим смели политици, които имат воля и могат да носят отговорност за обявяване лагера за музей-мемориал съгласно българското законодателство.“

След това обясни защо е необходима именно държавна намеса.

„Горчивият опит от последните години ни доказа, че местната власт не може да се справи с тази задача – Министерски съвет издаде решение, с което превърна този имот от държавна в общинска собственост за срок от три години. Срокът отдавна изтече, а резултатът е същият“, каза Христов, сочейки към окаяната сграда на Втори обект.

„Трябва да си признаем: не става с частни проекти. Това е въпрос на национална памет, на решение на Министерски съвет и ние ще предложим това решение.“

Да, има отделни институции, които помагат, призна общественикът. Например затворът в Белене в лицето на директора г-н Камбуров, Министерство на отбраната, Община Белене.

„И въпреки това политиката я няма. Надявам се политиците, които присъстват тук днес, да не дойдат инцидентно и положат венци – това сме го гледали; търсим онези политици, които имат политическа воля и могат да носят отговорност – знам, че има такива сред нас.“

Христов обясни, че от седем години има процедура „Белене“ да бъде обявен за национален паметник на културата. И от седем години българските институции не могат да се разберат. За Бузлуджа обаче са се разбрали много бързо. За съжаление, на събитието липсват представители на Министерство на културата в лицето на министъра, въпреки, че са го поканихме, за да разбере същината на проблема.

„Това нещо не може да продължава така. Погледнете – какво виждате по стената на лагера – стрелба! Т.е. това не е музей, а неоторизиран полигон! Погледнете по-натам – стрелби и разрушени стени. Това е абсолютно кощунство и недопустимо! Затова търсим политици с воля и ще работим заедно, държавата да влезе в това масто и да го направи такова, каквото го направиха другите европейски страни.“

„Днес съм гневна“

Подобен тон прозвуча от посланието на Лиляна Друмева, председател на Съюза на репресираните от комунизма – памет и бивш съветник на образователния министър Красимир Вълчев.

„Днес съм гневна – защото години наред идваме с надеждата, че нещо ще се промени, че паметта, която дължим на жертвите в Белене и другаде, отстоявали демократичните си убеждения, ще бъде почетена. Но вече 36 години България е на опашката на Европейския съюз.“

Друмева обясни една от причините: късно сме започнали да изучаваме съвременната българска история. Само преди пет-шест години с кански усилия в Министерство на образованието успели да накарат хората да отворят сърцата си да чуят, прочетат и да не се страхуват. Въпреки това страхът при мнозина остава.

„Белене не е само символ на национална памет. А и на европейска памет“, заяви общественичката.

„Та с какво това злачно, злобно, злокобно място е нещо по-малко от концентрационните лагери през Втората световна война? С какво по-малко жертвите в този лагер – на чието мъченичество е бил свидетел само тихият бял Дунав – не заслужиха почитта и уважението с един паметник? Или музей? Няма такова място в България! Само една стена при НДК.“

В същото време Друмева посочи, че след 10 ноември 1989 г. сме получили музей на социалистическото изкуство, музей на Тодор Живков, държавата е дала над 600 000 лв. за възстановяването на „Чинията“ на болшевишкия режим, чийто ботуш отново хлопа на вратата на Европа, посочи възмутено експертката, добавяйки, че това е същият този режим, който открадна 20 000 украински деца и не се знае къде са.

„Какво правим, за да запазим тази памет? Много ме боли, че точно хората, които изстрадаха и организациите, които ги представляват, бяха като значка на ревера на искащите да влязат в Народното събрание и после ни захвърлиха.“

Друмева обясни, че Съюзът на репресираните от комунизма – памет е основан през 1991 г. и тя е била най-младият член. След това станала организационен секретар. Сега е председател. Но без значение какво ще се случи, тя ще даде всичко от себе си и призова никога да не отстъпваме от принципите и мечтите си, и да настояваме това, което е направено в останалите страни на бившия социалистически лагер като музей и дом на паметта, най-после да се осъществи и в нашата страна.

Министър, наследник на въдворен горянин

На импровизираната сцена излезе правосъдният министър Георги Георгиев. Той сподели, че за него едва ли има по-труден повод за слово – не заради задачите, които Христо Христов му е поставил и по които вече работи. А по лични причини.

„Днес се изправям пред вас не само като министър на правосъдието, а като Георги, чийто дядо имаше брат, който на 17 години – като горянин и част от групата на вицепрезидента Тодор Кавалджиев – три години без съд и присъда е бил затворник в Белене. Още по-голяма ирония на съдбата открих, когато директорът на затвора в Белене ми каза, че и неговият дядо е бил затворник. Всяка сутрин получавам сводки какво се случва в затворите. Едно-единствено име има, при което всеки път изтръпвам, заради спомени от детството и разкази от баба ми, дядо ми, родителите ми – това име е Белене.“

Младият политик сподели още мисли: как от 1949 г. до 1989 г., четири десетилетия, тук е властвало злото. И как днешното събитие е тържество на доброто над злото. Също заяви, че въдворените в лагера не са жертви. Защото жертвата изисква пасивност. А те са хора, които са направили съзнателен избор, отстоявали са своите убеждения, включително срещу насилствената асимилация и погазването на човешките права. И са платили нечовешка цена за това.

„Това честваме днес. Да не забравят и бъдните поколения, че е имало периоди тъмни и мрачни, в които човешките права и достойнство нищо не са стрували. На това е символ този лагер.“

По повод усилията на държавата, Георгиев даде отчет за свършеното до момента, след като Христо Христов му е поставил задачата преди месец. Министерство на правосъдието е предприело необходимите действия преди няколко седмици за придвижване на процедурата в Министерство на културата. От подопечното му ведомство се водят разговори с Министерство на културата и Министерство на околната среда, за да може да се отдаде необходимият статут на „Белене“ като място на историческа памет.

„Дали тази битка ще е лесна? Не. Има много административни спънки и обективни причини. Разпоредил съм директорът на затвора да подготви план, така щото тук ежедневно да идват посетители, включително деца, и те да видят ‘Белене’ като витрина на терора, който никога няма да бъде забравен.“

Министърът обяви още две инициативи.

„На излизане след понтонния мост в ляво от портала ще видите – поставихме мемориална плоча по повод навършилите се миналата година 75 години от създаването на лагера. В памет на над 15 000 лагерници – не само политически затворници, а и хора въдворявани без съд и присъда, без право на защита. Наред с това пред лагера в Белене сложихме нова пана, които ще бъдат поставени пред всеки български затвор, където е имало политически затворници. Те ще носят информация за случилото се и имената на затворниците, за да могат да знаят и помнят идните поколения. Така се съхранява памет, така се пази род и родина.“

Министърът обясни още, че една от големите му задачи – наред със създаването на статут на „Белене“ – е да социализира не само сградата на Втори обект, но и останалите две сгради. Така да се създадат пространства с по-облекчен достъп (без това да пречи на работата на затвора) за посещение от граждани ежедневно.

Правосъдният политик завърши речта си с рефлексия за смисъла от паметта и спомена, и с обещание.

„Когато ми разказваха за зверствата на комунизма, дълго време мислех, че това е отживелица; че никога повече няма да го бъде. Само че авторитарният, тоталитарният режим може да го бъде, ако забравим какво е било. Оттук започва демокрацията. Защото тук се опитаха да я потъпчат. И не успяха. Уверявам ви от името на българската държава, че тя ще положи дължимите усилия, за да може демокрацията, човешките права, истината и паметта да бъдат съхранени.“

Подкрепа от местната управа

На събитието присъства и инж. Петър Ангелов, зам.-кмет на Община Белене. Той приветства всички в сърцето на природен парк „Персина“, който е уникален със своята флора и фауна. Но също е място, на което са заровени болката, мъката и травмата на цялото българско общество. Място, на което без съд и присъда хиляди българи са подлагани на принудителен труд, насилие и унижение от тоталитарния комунистически режим. Една част от тях никога не си тръгват.

„Белене е място на памет, която не трябва да се забравя, за която трябва да се говори – за Петко Огойски, Крум Хорозов и за хилядите преминали през лагера.“

Приветствие от Брюксел

Поздравителен адрес към участниците в събитието бе прочетен от името на Андрей Ковачев, член на Европейския парламент от Групата на ЕНП. 

„Днес отдаваме почит на паметта на мъчениците на комунистическата диктатура на това символично място – Втори обект на лагера на остров Персин. Това е ден, в който трябва да се спрем и да помислим за ценностите, за които десетки хиляди хора са претърпели нечовешки условия и репресии. Това място е символ на бруталната репресия на тоталитарната власт в България, но днес то трябва да е място на памет и поклонение. Тук, на остров Персин, трябва да бъде изграден мемориал. Ние имаме морален дълг да помним тези, които са отстоявали ценности като свобода, толерантност и човешко достойнство, и да се учим от историческите уроци. Радвам се, че тук идват хора от различни социални групи, партийна принадлежност и вероизповедание, което показва, че паметта за миналото може и трябва да бъде повод за обединение и помирение. Това е крайно необходимо за да може България да се развива като демократично общество. Да заявим ясно: помирението е възможно единствено на основата на истината и паметта. Образователната ни система носи отговорност за това паметта да бъде запазена и предадена на следващите поколения. Ние трябва колективно да съхраняваме историческите уроци и да ги предаваме на младите поколения, за да не допускаме нов популизъм и екстремизъм да манипулира страховете на гражданите. Поклон пред жертвите на комунистическия режим!“

Говорят земеделците

Лидерите на партиите „Обединени земеделци“ и БЗНС също почетоха поклонението. Георги Ташев, председател на ПП „Обединени земеделци“, се обърна към гостите с реч за куража и подвига на въдворените.

„Пътят до Белене е огнена нишка, която ни води със силата на паметта и почитта. Преди години си обещахме да идваме и ще продължим да го правим, защото без памет няма бъдеще. Изминаваме този път до българската Голгота, за да се поклоним пред хората, които не пожалиха себе си и младостта си, и без страх се противопоставиха на господството на червената диктатура. Много от тях заплатиха с живота си своята любов към родината и свободата.“

Ташев припомни, че преди 76 години комунистическата власт създава тук най-големия концлагер за политически противници в България. През ада му минават хиляди хора, сред които и много земеделци. Младите хора трябва да знаят историческите факти, за да разпознават истинското лице на тоталитарната държава и никога да не ѝ позволят да възкръсне отново, наблегна политикът. Той също настоя работата на Комисията по досиетата да продължи до отваряне на всички документи. По думите му, това е наложително и с оглед свръхнапрегнатата геополитическа обстановка.

„Свидетели сме на непрестанни хибридни атаки от страна на новия мераклия за световен диктактор. Войната в Украйна продължава. А преговорите за мир са меко казано неуспешни. Всичко това ни показва, че свободата и демокрацията не са даденост. И трябва да се отстояват всеки ден. Няма да допуснем прекрояване на историята. Тя е една и трябва да се помни!“

След него думата взе Илия Зюмбилев, председател на БЗНС.

„Днес стоим на това свято място остров Персин, където земята пази болката на хиляди българи и турци, станали жертва на едно от най-мрачните проявления на репресията и потисничеството в българската история. Лагерът в Белене е жива рана в националната ни памет. Чувствам морален дълг да припомня, че сред хората били тук, са и стотици земеделци. Честни и трудолюбиви хора, които имаха куража да отстояват свободата си на мисъл и вяра. Днес не просто почитаме паметта на жертвите, а заявяваме, че паметта е дълг, а истината – задължение. Призовавам лагерът да бъде превърнат в мемориал, за да се учат тук младите каква е истинската ни история. Историята на тоталитарната репресия да влезе честно и почтено в учебниците и общественото съзнание. Нека нито едно име погребано в мълчание, не остане забравено. Нека никога повече български граждани да не бъдат наказвани заради мислите и вярата си. Истината е памет. Паметта е свобода. Нека ги пазим!“

„Искаме да сме последните концлагеристи!“

Кулминацията на събитието беше участието на оцелелите лагерници, които се изправиха на импровизираната сцена и опънаха банер с надпис „Последните свидетели, докато са живи, искат да видят правосъдие“. От тяхно име и от името на гражданска организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“ думата взе Ахмед Ахмед.

„Нашата организация е основана през 2004 г. от хора, които бяха репресирани чрез незаконно задържане в затвора-концлагер на остров Персин, по-късно принудително заточени в различните краища на страната, далеч от семействата им, и накрая – депортирани от страната през периода на т. нар. ‘Възродителен процес’ (1984-1989 г.).“

Ахмед обясни, че през този период тоталитарният комунистически режим, нарушавайки основните човешки права, насилствено е сменил имената на мюсюлманското и турското население в България. Бившият въдворен изрази дълбоко разочарование от факта, че концлагерът в Белене все още не може да се превърне в историческо място от национално значение. За разлика от „Чинията“ на връх Бузлуджа, която е обявена „без никакви проблеми“ за национален паметник на културата и държавата е вложила средства за реставрацията ѝ – въпреки, че е символ на тоталитарния комунистически режим. Режим, осъден със закон от парламента като престъпен. Нещо, което е символ на престъпността, нарушаването на основните човешки права и моралната разруха на едно общество, не може да се приеме като национален паметник, настоя Ахмед.

Това название заслужава концлагерът „Белене“ на остров Персин, каза бившият лагерист. „Белене“ е най-големият лагер, създаден за въдворяване без съд и присъда на политическите противници на БКП. Но причината за активизирането му към края на 1984 г. и началото на 1985 г. е зловещият „Възродителен процес“. Там противопоставилите се на този античовешки процес на комунистическия режим без съд и присъда, били изолирани на остров Персин, където се намира последният концлагер на Европа.

Последва точно описание на същността на комунистическия режим.

„За да няма повече концлагери, това място не трябва да се забравя. Напротив, трябва да се превърне в историческо място от национално значение. Младото поколение трябва да бъде запознато с действителното лице на тоталитарния режим. Това беше режим, който в продължение на 45 години се опита да унищожи човешкото в човека, свободната мисъл, духовния свят, етническия мир, културните и естетическите ценности. Опита се да създаде социалистическо общество от еднотипни хора.“

За радост, краят на 80-те години е и краят на този режим. Но лагестите не можали да се зарадват дълго време на демокрацията, защото тя не се осъществила в действителния смисъл на думата. Не успяла да изправи пред съд извършителите на злодеянията, които са престъпления срещу човечеството.

„Ние, бившите концлагеристи и нашите семейства, продължаваме да водим юридическа борба за справедливост и правосъдие от 1991 г. насам. От дълги години поради незнайни причини този лагер не получава заслуженото внимание. Протакането от страна на държавните институции за даване статут на недвижима историческа и културна ценност от най-ново време с категория национално значение е неприемливо и обида към концлагеристите, които сме живи свидетели на престъпленията на комунистическия режим. Това е обида и към трезвомислещите хора, които имат съвест и човешко достойнство. Така също е обида и към историята. Призоваваме правителството да предприеме необходимите мерки и да реши този проблем. Това ще бъде частично успокояване душите на жертвите. Не искаме повече концлагери да има нито в България, нито в Европа. Искаме ние да бъдем последните концлагеристи!“

Памет в стих

Живка Франгова, дъщеря на бившия въдворен земеделец и съратник на Никола Петков, Петко Франгов, говори как борбата, водена от нейните родители и близки, се е отразила в душата ѝ. Така написала следните строфи:

Дунав мътни води влачи, кърти скални брегове.
А сред него остров зеленее, взел красотата на рая.
Напоен с мъка, сълзи, пот и кръв.
Остров на човешкото величие.
Остров на комунистическия грях.
Държавна сигурност го беше обсебила за ада
с изверги сбрани на пир.
Душите човешки да вадят.
Там, където русалки играха,
Дяволът с кикот над мъртвите пял.
Край брега върбите листи ронят.
Суховеят ги пилей.
Дунав мрачен ги отнася със надгробен реквием.
Всяка година ние идваме тук в последните дни на месец май
цветя да положим върху безкръстни гробове,
думи за почит да кажем,
неизплакана сълза да пророним за загиналите ни братя.
Мили мои братя, спете своя вечен сън.
Ние, живите, ви помним. И ще ви помним.

След това Франгова сподели, че на стената на къщата си е поставила две паметни плочи: едната за Петко Франгов, най-довереното лице на Никола Петков. За него е написала и книга. А другата – черна гранитна с бели букви е с имената на безследно изчезнали на 9 септември 1944 г. – хора, които са извлечени от домовете си без предупреждение, избити и погребани в незнайни гробове.

Франгова призова всеки да направи такава плоча на дувара на своята къща. Каквото не можем да постигнем с говор и с институциите, нека го направим със собствени усилия и средства, каза дъщерята на бившия виден политзатворник.

Персин – остров на свободата

На подиума излезе Милена Петкова, дъщеря на бивш лагерист. Тя припомни датата 12 април 1990 г. – когато за пръв път след рухването на комунизма в Белене се провежда първото поклонение на жертвите на концлагера. Тогава Петкова била на 16 години. И заедно с майка ѝ имали огромната привилегия да придружат баща ѝ на събитието на острова, където, както той споменавал в мемоарите си, „… От 1953 г. до 1956 г. изтече част от младостта ми, сред много лишения, каторжен труд, адски горещини и люти зими“.

„Беше едно разтърсващо откриване на побратими. Питах се как ли се разпознават след толкова много години. Кой по усмивката, кой по гласа, кой по очите, каза после баща ми.“

Следобеда се провело възпоменанието. Била сложена маса с жито и свещи, като за помен. Един коленичил наблизо човек плачел и сочел мястото: „Тука убиха приятеля ми“. Една жена, цялата в черно, седяла на сгъваемо столче и се молела със затворени очи. Отец Христофор Събев отслужил молебен за загиналите. Пял църковен хор. Говорил Милан Дренчев, лидерът на земеделците и бивш лагерист в Белене. Хорът запял „Пей, земеделецо, хвърляй добри семена“. Д-р Петър Дертлиев, също бивш обитател на острова, държал слово, завършило с думите: „Какво искахме? За какво се борихме? За свобода. Нека извикаме заедно ‘Свобода, свобода'“. И всички заедно през сълзи извикали: „Свобода, свобода“.

Бащата на Петкова тогава казал, че от лагера не е останало много. Но пък е останала онази арка, грубо скована, на която от едната страна за „добре дошли“ още се чете известната мисъл на Максим Горки: „Човек, това звучи гордо“. А от другата ѝ страна – пак негова мисъл: „Врагът, който не се предава, се унищожава“. Нямало го плацът, където след целодневна каторжна работа държали затворниците прави с часове, за рапорт. Нямало ги и вишките, бараките и карцерите-землянки.

„Тогава фактът, че беше заличена онази зловеща гледка, напомняща нацистките концлагери Бухенвалд, Аушвиц и Дахау и липсваха само крематориумите, можеше само да ни радва. Но днес разликата е, че Бухенвалд, Аушвиц, Дахау са превърнати в места за съхранение на паметта, за възпоменание, за поклонение, за отдаване чест на жертвите. За напомняне ужаса от преживяното и мащабите на невъзпрепятстваното навреме зло. За неотложната необходимост свободата да се отстоява непрестанно, неуморно, всекидневно, ежечасно. А тук в България, вече 36 години след рухването на комунистическата система държавата напълно отсъства с грижи. Това бездействие е поощрено и от усилията за заличаване на истината за това престъпление; които полагат все още безбройните останки на онази привидно отминала епоха. Затова ние, потомците и близките на хората, изпращани на този остров заради убежденията си и дързостта си да ги отстояват, и всички онези, които искат да се знае истината за нашето близко минало, трябва да водим битка за запазване и почитане на тази памет.“

Петкова пожела да уточни и нещо, на което баща ѝ силно наблягал: изказването за „невинната жертва“.

„Баща ми винаги държеше да е ясно, че наред с много други свои побратими, паднали тук, той не се смяташе за невинна жертва. И не се броеше сред стотиците хиляди, върху които юмрукът на комунистическата репресия се е стоварил безразборно. Той съвсем съзнателно и доброволно се беше опълчил срещу нея, знаейки риска, който поема и който финално го довежда дотук.“

И тук Петкова отново цитира мемоарите на баща си.

„С този дух, от концлагер и място за сломяване на човешкия дух, ние, политическите затворници, превърнахме тогава остров Персин в арена за пламенни дискусии на свободни граждани. Никой не поглеждаше телените мрежи, които ни ограждаха. Нито стърчащите вишки с насочени към нас картечници. Персин в този конкретен момент се беше превърнал в остров на свободата.“

Историк: кой е бил въдворен в „Белене“?

Доц. Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“, припомни, че това е 35-ото поклонение в „Белене“. Също драмата на хората, дошли на първото поклонение през 1990 г. Те буквално целунали земята в знак на респект и памет към всички онези, които оставили костите си тук.

След това разказа историята на мястото. Началото му като концлагер е поставено през април 1949 г., когато са окрупнени останалите концлагери от цялата лагерна и затворна система на комунистическа България.

Първата вълна лагеристи са били преди всичко земеделци Никола Петковисти, също много социалдемократи, демократи, анархисти и всякакви, но преди всичко обикновени хора, каза Груев и цитира поета: „Обикновени хора от фабрики и канцеларии“. Това били хора, които не били готови да се разделят със земята си. Които не пожелали да преотстъпят занаятчийското си производство на кооперациите. И хора, които искали да бъдат свободни. Именно те понесли най-тежкия удар. И поставили началото на този лагер, изграждан отначало с върбови клони и кал, при най-примитивни условия.

Историкът спомена и как преди началото на събитието с някои от присъстващите бивши въдворени заедно отишли встрани от основната сграда на лагера. Там се намират и до ден-днешен карцерите – това са едни дупки земята, дълбоки три-четири метра. Те са винаги пълни с около метър вода. Те били използвани именно за инквизиция на хора, които не били готови да се примирят с наложената лагерна система. В тези дупки били хвърляни генерали, професори, учени и най-обикновени хора, които предпочели да бъдат свободни. Всичко това продължава до 1953 г., когато след смъртта на Сталин, голяма част от лагеристите са освободени – поне тези, които са били без присъди. Или са преразпределени в останалите затвори.

Втората вълна идва през 1956 г., след Унгарската революция, когато под мотото, че започва война с хулиганите, в „Белене“ отново започват да бъдат концентрирани вече бивша земеделска опозиция, наследниците на тези хора или просто млади хора, чийто начин на живот и поведение се различават с етичните и естетически критерии на униформения комунизъм. През 1959 г. е закрит, за да бъдат прехвърлени затворниците в още по-зловещия концлагер „Слънчев бряг“ край Ловеч – един терминален лагер, където живота си оставят около 150 души.

„Трудно е да се изчисли общият брой на жертвите на ‘Белене’. Но във всеки случай става дума за хиляди хора, чиито тела остават вградени в дигите, по които се движим тук.“

Последната вълна на легера е поставена от асимилационната политика на комунистическия режим спрямо турското население през 1984 г., когато над 500 души са въдворени без съд и присъда, и остават тук до 1987 г.

„Историята на този лагер представлява огледална, черна, скрита история на комунистическа България. И да, чашата със знанието за ‘Белене’ е полупразна, но тя все повече се запълва. Думите на министър Георгиев също ми дават оптимизъм.“

Груев подчерта, че присъствието на всички тук всяка година е именно свидетелство, че не сме готови да забравим. И че заставаме тук с убеждението, че тази памет трябва да бъде съхранена. Всички ние правим това, което е по силите ни, да постигнем крайния резултат – и част от него вече се вижда. И да, паметта се пази с държавна защита, но тя е продукт и на свободната воля на хора като нас.

„Капка по капка чашата се пълни и аз съм убеден, че с общи усилия тя накрая ще бъде пълна в името на оставилите костите си тук. Но най-вече и за удовлетворение на онези, които все пак оцеляха. Защото както казва големият европейски интелектуалец след ВСВ, Примо Леви, преживял нацисткия концлагер Аушвиц, ‘Аз бях мотивиран да оцелея, за да разкажа’. Това послание трябва да стигне до цялото българско общество.“

Думата на духовниците

По традиция духовници от различна вяра прочетоха молитва и отправиха послания към дошлите на поклонението.

Пръв пред събралите се застана отец Трайчо от Белене. След прочитането на молитва „Отче наш“ и Евангелието за деня, свещеникът изнесе силна реч за състоянието на морала в днешното общество.

„Братя и сестри, цялата човешка история свидетелства за титаничната борба между доброто и злото. И завършва винаги със справедливия Божий съд. Винаги трябва да се стремим да виждаме във всичко Божията ръка и промисъл: и в доброто, и в лошото, помисляйки, че Божият съд се извършва за всички нас, във всеки момент от нашия живот. Защото земното могъщество е непостоянно, а богатството е нетрайно. Каква полза за човека, ако придобие целия свят? А навреди на душата си, която е вечна? Живеем в свят, където цялата мегаиндустрия е насочена към ценности, убиващи душата и тласкащи я към тресавището, където няма духовен кислород и небходимост за живот на човека. Сега нямаме забрана да вярваме в Бога. Но от сутрин до вечер медиите и телевизионните канали изтънчено и изкусно ни бомбардират и облъчват, като ни тласкат в преклонение към низки похоти. Разрушава се основната клетка на обществото – семейството. Млади се събират по привличане за свободно начало и без отговорности за семейство. Сключват се еднополови бракове (мъж с мъж и жена с жена) и се осиновяват от тях деца, за да изпълнят срамните си страсти. По всички канали тече съблазнителната реклама на готвене и готвачи пред драстично обеднялото население, хвърлено в мизерия. И на търкане на лотарийни билети и миражи на недосегаемото от вкусно по-вкусно.“

Отец Трайчо завърши с молитва за упокоение душите на загиналите затворници в „Белене“.

„Прекланям се пред тези хора, които са издържали в затвора тук по онова време. Достоевски казваше: ‘Най-силните хора отиват в затворите’. А сега за срам – не най-силните отиват в затвора, а най-слабите – които търсят изява и прехрана. Нека Бог ни помага да направим обществото по-достойно за живеене. Защото едно време затворът е превъзпитавал, а днес дори в затвора цари ерозия. Моля се за тези, които са били в ‘Белене’ и са си отишли от този свят: Господи, упокой душите им. И ги настани в място светло, дето няма ни болка, ни печал, ни въздишка. Всяко съгрешение, което са сторили с думи, дело и мисъл, прости им, Господи, тъй като няма кой да живее и да не греши.“

Следваща беше молитвата на имам Ибрахим Кауш, който приветства участниците в поклонението от името на Главното мюфтийство. Кауш посочи, че на това място много християни и мюсюлмани са преживели тежки дни и жестокост.

„Аллах ни създаде като една жена и един мъж. Ние съществуваме в отделни групи, говорим различни езици, живеем в различни страни. Но нашата цел е да бъдем заедно и да направим живота си по-добър заедно. В живота понякога се случват неща, които не желаем. Затова ‘Белене’ винаги ще споменаваме с една болка в нашите сърца. Почитаме всички, които са загинали и на всички живи пожелавам дълъг живот. Поздравявам ви и ви уважавам от сърце.“

Чашата наполовина пълна

Католическият свещеник Паоло Кортези се обърна към събралите се с философски призив.

„Скъпи приятели, братя и сестри, когато погледнем една чаша, обикновено виждаме, че е наполовина празна. А когато хващаме розите, веднага усещаме тръните. Освен държавата, тук не виждаме и религиите, а само скромни техни представители. Не виждаме и целия български народ. Не виждаме и музей. Виждаме толкова много безразличие забрава, страх и срам. И ако продължаваме да гледаме чашата наполовина празна, от нас излиза горчивина, оплакване, разочарование, недоволство. Но! В тази чаша има нещо. И аз ви каня днес да видите чашата като наполовина пълна. Какво има в нея? Ако сведем очи и глави, ще видим едно място, напоено със сълзите и кръвта на хиляди невинни братя и сестри. Виждаме лицата им, имената, историите им; те изстрадаха на българската Голгота. Ако вдигнем очи, виждаме до себе си братя и сестри, които не забравят и са тук, за да помнят. И ако вдигнем очи към небето, виждаме, че Бог гледа и благославя това място и всички нас, и всички пострадали тук заедно с техните семейства. Всичко това, което виждаме, ни утешава и лекува раните. Поражда мир в сърцата ни и ни дава надежда. Надежда, че невинните жертви винаги ще бъдат помнени, защото има някой, който ги обича, не ги изоставя и не ги забравя. Надежда, че след толкова много несправедливост и страдание Бог ще възстанови живота и пълната радост за всички с Възкресението. Надежда, че любовта побеждава омразата и че големите вълни на насилието никога няма да угасят огъня на любовта.“

Отец Кортези завърши с молитва към Господа да ни освободи от омразата, която ни заслепява и ни кара да виждаме в лицето на ближния един враг, който да унищожим; от злобата, която обзема сърцата ни и ни подтиква към разрушения; от високомерието и убеждението, че сме най-добрите и най-справедливите, което ни подтиква да подценяваме другите; от желанието на властваме и подчиняваме останалите на собствените си идеи в услуга на самите нас; от войните и всяка форма на авторитарен режим и насилие; от всяко зло. И Господ да ни помогне да живеем като свободни хора в мир и взаимно уважение. И Господ да ни помогне да построим бъдещето с общи усилия, и да бъдем бдителни, за да не повтаряме грешките от миналото. И да превърнем Земята в подобна на Негото царство, където властват любовта и милостта. Където големите са в услуга на малките, където богатите споделят с бедните, където силните даряват живота си за слабите.

Злото никога не е вечно

Пастор Румен Попов от Фондация „Историческа памет“ сподели три важни уроци от Библията.

„Злото е студенокръвно“, заяви пастор Попов като първи урок. „Удря бързо, жестоко и яростно. Но няма устойчивост и постоянство. Затова накрая, дори след десетилетия, винаги губи с гръм и трясък. Нека помним и никога да не спираме да се борим срещу опитите на злото да се върне на власт.“

В Псалм 125 Господ казва, че няма да позволи завинаги злото да насочва скиптъра си към участта на праведните, каза още духовникът. Така надеждата е през 2025-а година да видим мощно проявление на това слово в живота на България.

Вторият урок е загърбването на нещата, които ни разделят като общество, и обединяване около важните неща. Това е лесно да се каже и трудно да се осъществи. Тежките гонения обаче карат вярващите от всяка конфесия на християнството (православни, католици, протестанти) и исляма да живеят в единство на това място като братя.

Третият урок е свързан с жертвеника. В този случай това е Бузлуджа: уникален връх, уникално геройство, преди да се издигне там комунистическият паметник.

„Думите на първия по онова време са, че той издига жертвеник (макар да не вярва в Бога!), за да свърже поколенията на България – чавдарчета, пионерчета и комсомолци – с духа на комунизма. За това никой не говори. Бузлуджа също представлява корона, която да показва и демонстрира управлението на духа на комунизма над земята ни. Това е недопустимо.“

И направи аналогия с „Белене“.

„На това място тук също има жертвеник, който ако и да изглежда изоставен, не спира да говори дълго, след като е изграден; да отваря небето над нас и да ни напомня кои сме.“

След което прочете притча от Стария завет. Повече от 100 години, след като патриарх Авраам бил издигнал жертвеник на Бога до Ветил, неговият внук минал оттам и преживял срещата на Бога с Авраам. На сутринта, разтърсен от преживяното, издигнал камъка, на който бил заспал, помазал го с масло. По-късно Яков основал Израел с 12-те племена, описани от Библията като „народът с маслиновото дърво“. Това дърво след тежки удари и враждебна среда може да изглежда замъртвяло, неплодовито, но докато коренът е жив в земята, има надежда отново да оживее.

„И ние като Яков днес помазваме корените на това място. С маслото на нашето поклонение и почит, за да дойдат освежителни времена от лицето на Господ. И да дойде на земята ни пробуждане, надежда, вяра и Божия съдба за земята и народа ни. Господи, ние те молим, съживи земята ни.“

Всички видеа от събитието вижте в канала на „Новетикa“ в YouTube.