Важно известие за българите

На 18 юли (навсякъде нов стил) 2025 г. се навършиха 157 години от дебаркирането на Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на българския бряг.

На 30 юли те дадоха последното си, пето сражение на легендарния връх Бузлуджа, преименуван през 1942 г. от „монархо-фашистката власт“ на връх „Хаджи Димитър“, както и досега е кадастралното му име.

Събитие дълбоко неизвестно сред по-голямата част от народонаселението, при това систематично неглижирано в последните четири десетилетия, поради колизията с „Дома-паметник на БКП“, известен още като „Чинията“ или „Капището“.

Като военно постижение операцията на четата е ненадмината в историята на национално-освободителните борби на българския народ през 19-и век. Те изминават около 150 км за 11 дни, водят пет големи сражения. Въпреки че на 30 юли остават само около 30 души (т.е. загуби около 75%), отрядът остава боеспособен до самия край. Той не е разбит, а унищожен човек по човек.

Това показва, че става въпрос за изключително боеспособно подразделение, което оцелява при невероятно превъзходство на противника, достигащо до 20-40 пъти и продължава да оказва активна съпротива. Фактически формированието в размер на една рота се сражава успешно с военни единици с размер на няколко полка.

Високата порта е буквално шокирана от големите загуби сред башибозука и редовната армия и от военната ефективност на отряда, който първоначално е представян за разпасана банда (не без внушения от страна на „старите“). Като цяло, османското командване насочва военни сили и нередовни части в размер на съвременна дивизия. Висшият имперски чиновник Митхад паша е командирован спешно на място, за да се справи с положението.

Портата е дотолкова стресната от големите жертви, които дава редовната войска в битките с четата, като същевременно още повече се бои от брожения и въстания сред българите-християни, че с несвойствена за ориенталската администрация бързина задвижва Църковния въпрос и на 28 февруари 1870 г., султанът издава знаменития Ферман за създаване на българската Екзархия, въпреки съпротивата на Русия.

Христо Ботйов е потресен от подвига на четата и на един дъх написва вай-великото произведение в българската поезия. Представете си го, както описва Захари Стоянов, в кръчмата на хъшовете. Последните викат, играят карти и се карат около масата, дига се страшна врява. А Ботйов седи невъзмутим под малката ламбица, дращи с перото и не обръща внимание на нищо, само от време на време раздава лакти на хъшовете от двете му страни.

И тази година честването беше отбелязано от големите медии и държавните институции с оглушително мълчание.

На 19 юли беше организирано скромно тържество с участието на 70-80 души от областта на Казанлък (говори се, предимно членове и симпатизанти на БСП). Взе участие и директорът на Национален парк-музей (НПМ) „Шипка – Бузлуджа“ д-р Чавдар Ангелов.

Да не си помислите обаче, че става въпрос за Бузлуджа – там където паднаха Хаджи Димитър и другарите му? О, не, това била онази Бузлуджа, където уж била основана БСДП, от която по-късно се пръкнала партията на тесните социалисти, а от нея – авангардът на трудовия народ, т.е. БКП (това разбира се не е вярно, тази партия е съдадена в лозето на Никола Габровски, което няма общо с върха).

Семплото тържество бързо приключи на 19 юли 2025 г. с възстановка на сражението.

По-съобразителният читател вероятно ще запита: „А защо на 19 юли?“. Много просто! Играе се играта стар стил/нов стил. Сражението е на 30 юли нов стил/18 юли стар стил.

Работата е там, че редовното сборище на БСП/БКП пред капището „Дом-паметник на БКП“ се провежда тази година на 2 август. Задачата е да не се сближават във времето тези две събития, защото току-виж някой се сетил, че Домът-паметник на комунистите затиска със страшна сила костите на Хаджи Димитър и другарите му, паднали заради един неблагодарен народ, който се изгаври с гробовете им (пример неизвестен в световната история).

Така че семплите мероприятия на партийния актив от Казанлъшко на 18 юли (а не на 30 юли) имат за цел преди всичко да осигурят спокойното протичане на мрачните езически обреди на комунистите (АБпФК, Децата, Внуците и Роднините) пред Капището, с други думи да се хвърли прах в очите на публиката.

Няма как да завършим иначе, освен с думите на Ботйова, три години подир подвига, в статията му „Петрушан“.

Петрушан

Нам казваха, че те са разбойници,
излезли из своите вертепи, но те нищо не
зеха, нито даже парче хляб; и ний чухме
от тях само едно: Дошли сме да измрем
за земята си.

Л. Меркантини

Пълни три години са днес от оня героически подвиг, подобни на който виждаме само в историята на Италианската революция; пълни три години са от онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждание. Какъв спомен за потомството! Какъв урок, какъв пример за нас, братя емигранти!

Но само туй ли? Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество – на първата извести падането, на второто възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите. „Болгаристан калктъ“ и окачи мъртвия Черковен въпрос на галваническа кука, с кое, без да иска, призна името на робите си – призна борбата. Будният народ стресна се силно, огледа се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си.

И ето и до днес кръвта на тези мъченици не е още засъхнала по бащините ни полета; сенките им бродят денем и нощем и чакат онези, кои от Петрушан им пожелаха „добър час и добра стига!“ – чакат нази, братя емигранти, да откопаем костите им и избършем сълзите на техните клети майки, които са вече майки и нам!

Вестник „Дума“, г. I, бр. 3 от 8 юли 1871 г. Христо Ботйов

И нищо повече не може да се прибави. На колене, които сте българи! Долу шапките!