36 години посткомунизъм стигат ли?

10 ноември е. Изминаха 36 години.

По случая не се шуми особено. Потомците на тези, които тогава загубиха абсолютната политическа власт, съвсем обяснимо мълчат. Повечето от големите медии (в ръцете на същите тези потомци), съвсем логично реагират уклончиво. Говорят най-вече тези от съвременниците, които се смятат за победители. Естествено, потомците им също мълчат, защото не знаят нищо по нъпроса, а няма и как да научат, защото са взети мерки в тази насока.

Спомени и заблуди

Могат да се чуят всякакви приказки: автентични спомени за събитието на 10 ноември 1989 г., за живота в НРБ през тези 42 години, за жизненото ниво тогава, за престъпленията на комунистическата власт и т.н. Почти всеки от изказващите се обаче, не може да се въздържи да не направи някакъв анализ на тогавашните събития и връзката им с настоящето, пречупен през собствената му гледна точка. Повечето от мненията, дори сред съвременниците, са изключително разнопосочни. Това навява на мисълта, че хората тогава не са могли да си изградят някаква убедителна представа за случилото се събитие, както и за последствията от него.

Има обаче въпроси, по които има поразително единодушие. Повечето съвременници вярват в мантрата (активно мероприятие на ДС), че „комунистите сами си запалили Партийния дом“, … за да изгорят „документите“. Със съдействието на ДС (същата функционираше пълноценно, чак до 1991 г.) след пожара беше направен и филм, който утвърждаваше тази манипулация. Авторът на тези правдиви редове добре си спомня, когато по това време в провинцията се правеха структури на СВУ (Съюз на висшите училища към „Подкрепа“), как хората си шушнеха по ъглите: „Чухте ли, на комунистите им запалили къщата в София!“. Именно по това време (след изборите) в провинцията, страхът от могъществото на БКП/БСП се срина.

Непоклатима е също и вярата в мита, че големият митинг на СДС на 7 юни 1990 г. бил наброявал 1 000 000 души, в краен случай 500 000 (а в най-добрия случай беше до 50 000 – 60 000). Такава теза се поддържа до днес дори от разумни и интелигентни хора, което показва до каква степен 42 години комунизъм са лишили хората от възможността да разсъждават логично по обществено-политическите въпроси.

В спомените на хората оттогава са се изтрили много важни подробности, а някои изобщо не са се знаели по онова време.

Номенклатура или АБпФК

Една любима мантра сред „демократичната общност“ е тази за „номенклатурата“, която била виновна за всички изстъпления на комунизма. Има солидни съмнения, че този термин е внедрен в обществото след 10 ноември именно от бившите управляващи комунисти, с цел маскиране истинската същност на режима.

Всъщност „номенклатура“ няма, има „номенклатурни списъци“, които пък не са нищо друго освен списъци от длъжности, обхващащи не само висшите държавни длъжности, но и твърде маловажни такива. При комунистическите номенклатурни списъци е важно кои са партийните органи, които попълват тези списъци и утвърждават лицата, достойни да ги заемат. В НРБ съществуват номенклатурни списъци на ЦК на БКП, на ОК на БКП, на ГК на БКП и т.н. Най-важен е първият, там са вписани висшите длъжности в държавата. Разбира се, работата не е в списъците, а в това КОИ могат да ги заемат! „Номенклатура“, това е един вид евфемизъм, който маскира Кастата на АБпФК.

Ето тук е заровено кучето!

Работата е там, че висшите, средните и част от нисшите длъжности по номенклатурните списъци могат да се заемат ЕДИНСТВЕНО и САМО от лица, удостоени с права на АБпФК или техни роднини (за по-младите читатели, които не знаят, защото не са го учили, това са активните борци против фашизма и капитализма). Това е било неписан закон с дребни изключения (например за т. нар. „безпартийни комунисти“).

Кастата

Кастата на АБпФК е оригинално изобретение на българските комунисти и лично на Тодор Живков, неговото любимо творение. Никъде в международното комунистическо движение няма такъв конструкт. В това отношение България е уникална (както и в разни други). Според замисъла, това трябва да е организационна структура на комунистическата привилегирована прослойка – нещо като „червена аристокрация“. На привилегиите при тази „аристокрация“ може да завиди дори и автентичната средновековна аристокрация. За да се изброят привилегиите на АБпФК няма да стигнат няколко страници. Според заслугите си, удостоените с правата на АБпФК, са разделени на четири степени, като от това зависи количеството и качеството на привилегиите и мястото им в номенклатурните списъци.

След 10 ноември 1989 г. дотогавашната организационна структура на Кастата (Съюз наАБПФК) мимикрира под името Съюз на антифашистите, като си запазва известна собственост, а сградата на ул. „Позитано“ прехвърли на БСП.

Кастата вече съществува под друга форма, като неформална структура със здрави генерични връзки между „членовете“ – Децата и Внуците на АБпФК. Те много добре знаят произхода си и се поддържат едни други. Всички те се смятат за „свои“, и помежду им са се установили отношения на взаимопомощ и високо доверие.

В момента държавата се управлява фактически от Децата и най-вече от Внуците на АБпФК.

Собствеността на почти всички медии пряко или косвено е в ръцете им. Те са и собствениците на 90-95% от големия и средния бизнес. Мнозинство са в съдебната система, в службите, в адвокатурата, във висшата и средна републиканска и общинска администрация, в министерствата (особено в ръководните структури на МВР, МО, МВнР, МП), в ръководните структури на науката и образованието, в това число в управлението на БАН, СУ и повечето други висши учебни заведения.

Те са мнозинство в ръководството на държавно управляваната култура – театри, музеи, читалища и всякакви други културни институции, включително БНР и БНТ, където от десетилетия негласно управляват цели семейни династии от потомци на АБпФК.

Същите преобладават и в обществените културни организации, например в „червените“ Съюз на българските писатели (СБП) и ПЕН клуб, в частните вестници, телевизии, радиа и в сайтовете в интернет.

Между известните журналисти рядко може да се намери някой, който да не спада генерично към Кастата. Дори между младите писатели те са мнозинство.

Генеричните потомци на АБпФК са мнозинство и в обществените организации, най-вече в НПО. По-голямата част от последните развиват бурна дейност в проруска и прокомунистичека пропаганда.

Разцеплението

Преди около 20-25 години Кастата (представлявана вече предимно от Внуците) се разцепи на две крила, които можем условно да наречем ЧервеноРуско (бивши комунисти, русофили – марксисти), известни още като „консерватори“ и ЧервеноЛево (левичари, русофоби – неомарксисти), самоназоваващи се „либерали“.

Първите изповядват марксистките популистки идеи на Дядовците си АБпФК, а вторите, получили образовонието си предимно на Запад (изпратени там пак от Дядовците си АБпФК) са индоктринирани в идеите на Неомарксизма. Техните НПО получават огромно финансиране отвън, което им позволява да управляват пропаганда, да купуват съвести, да създават нови себеподобни и по този начин бързо да се разрастват. Те пробиха вече в университетите, а се снабдиха и с партийна левичарска коалиция.

В случая единственото полезно за България е това, че разделението между тези две крила на Кастата вече започва да прераства в неприязън.

Смъртоносно раково образувание

Като гигантско раково образувание, Кастата на Внуците и нейните съюзници са оплели почти всички клетки на обществено-политическата и икономическа сфера на България. Те са фактически управляващата прослойка в България, защото държат средните нива в институциите на държавната и общинската власт. Във висшите етажи на властта министрите идват и си отиват, но Внуците и Роднините на АБпФК остават с десетилетия по средните етажи. Липсва им само пълната политическа власт, загубена при три икономически катастрофи след 10 ноември 1989 г. при правителствата на Андрей Луканов, Жан Виденов и Пламен Орешарски.

Кастата символизира нещастието на България и изпълнява ролята на нейния гробокопач. Ние живеем фактически в условията на постКомунизъм. Повечето от бедите на съвременна България имат корените си в действията и самото същестуване на Кастата.

36 години липса на реформи, невероятна корупция, неработещи институции, липса на модернизация и превъоръжаване на армията, нахлуване на руската пропаганда и руските спецслужби, катастрофални гафове във външната политика и отстъпление от националните интереси, което подбуди нашите съседи да издевателстват – в Сърбия създадоха шопски и торлашки език, в Гърция – помашки, от Гърция и Турция вкупом ни искат водата (Гърция получи Места, сега отново иска пък Арда). А пък в Северна Македония се гаврят с всичко българско и проглушиха Европа и света със своя антибългаризъм. За сметка на това в Европа изобщо не са чували за нашата теза по въпроса и смятат, че сме гузни, защото си мълчим.

Най-лошото е, че България е изпаднала в криза, която не е политическа (това е само следствие). Това е криза на самото общество, на неговите ценности и морал, които се разпадат неудържимо. Наследниците на Кастата копаят гроба на България.

Та да си дойдем на думата. Стигат ли ни 36 години постКомунизъм, или не?

Изглежда не, щом още не сме го отхвърлили. От Комунизма ни спаси президент Рейгън (нашият Освободител). Уви, днес не се вижда някой, който да иска да ни освобождава от постКомунизма. Ако не се освободим сами, той ще ни погребе.