Проф. Вили Лилков: Болшевизмът е сатанинско дело

На 28 януари 2026 г. над 250 души се събраха в Съюза на архитектите в България за официалната премиера на най-новото и най-мащабно издание на проф. Вили Лилков – „Синове на Сатаната“, разкриващо слабоизвестни факти за болшевишкия терор в Съветска Русия през 20-и век.

Събитието се стоя само дни преди 1 февруари, Денят на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, учреден през 2011 г. от президентите Желю Желев (1990-1997 г.) и Петър Стоянов (1997-2002 г.).

В продължение на близо час авторът и модераторът – журналистът Любомир Огнянов, преведоха присъстващите през ужасите на гладомора, насилствените кооперативи, концлагерите (Гулаг), сексуалните извращения, канибализма и масовите армейски чистки, включително на видни български комунисти в СССР, под ръководството на Ленин и Сталин.

Изложението протече под формата на интервю-разговор, в който както проф. Лилков, така и Огнянов, цитираха книгата и посочваха какво най-силно ги е впечатлило и шокирало.

Предлагаме ви сами да се потопите в изключително информативния и увлекателен разказ, който макар и на моменти труден за преглъщане, предложи висока историческа стойност и осветли трагичната реалност на една велика държава попаднала в лапите на комунистическата идеология и режим на управление.

Любомир Огнянов: Книгата описва мракобесния болшевишки режим, който буквално осакатява не само една нация, а и цели континенти. Историята започва още от Болшевишката революция през 1917 г., когато комунистически, ретроградни елементи, вземат властта и започват да унищожават повсеместно интелигенцията, аристокрацията, буржоазията, обикновените учители. Унищожават и собствените си деца. Когато вече избиват всички, започват да избиват себе си, защото очевидно не могат да живеят по друг начин.

Терорът е изначално заложен в болшевизма; той е тяхно верую. Един по един палачите си отиват по заповед на същия сатрап Йосиф Висарионович, който е издал заповеди за унищожаването на десетки хиляди, стотици хиляди, милиони хора. Аз се шокирах, когато прочетох числата посочени в книгата.

Само за пет години, от 1917 г. до 1922 г., този мракобесен режим заличава от Русия 12.7 млн. души. Цифри, които дори не можем да си представим в този момент. Разбира се, не всички са избити. Някои от тях напускат страната, други загиват от глад.

Гладът е форма на налагане на терор, на изкривяване на психиката. Цели територии са създавани като крематориуми за души. Защото там човещината изчезва. Защото се замества от новия човек и новия морал, който болшевишките водачи и главатари прилагат. Новият морал е на доносничество и потискане на всичко индивидуално, защото колективният разум е най-важен.

В 600-те страници на книгата са описани хиляди съдби. Най-силно ме впечатлиха едни детски истории от времето на Гладомора в Украйна, където ужасът достига неподозирани размери. Затова ще започна с един по-общ въпрос: защо книгата се казва „Синове на Сатаната“?

Проф. Вили Лилков: Предполагам, че всеки от вас, като прочете тази книга, ще оцени това заглавие като най-подходящо. Защото това, което е описано в книгата, не може да го измисли и сътвори човек. Това, което се случва в Съветска Русия и после в СССР в периода 1917-1953 г., е сатанинско дело. Както казва патриарх Тихон – няколко месеца след Октомврийската революция той се обръща към болшевиките и казва: „Спрете вашето сатанинско дело“. Заявява: „Ако се питате къде е Сатаната, ето го, той е вече на терен“. И се обръща към православните християни в Русия с думите: „А на вас, православни чеда мои, забранявам всякакво общение с тези изверги на човешкия род“. Представете си, патриархът на руската православна църква да изкаже тези думи само няколко месеца след революцията!

И той има пълно основание за това. Защото тази ярост, с която болшевиките са нахвърлят върху своите врагове – помешчици, търговци, военни, интелектуалци и наследниците на аристократичните родове в Русия – не може да идва отдругаде, освен от преизподнята. Няколко месеца по-късно Тихон произнася анатема над болшевиките. Той ги анатемосва, за което си заплаща. Руската православна църква е поставена в изключително тежка ситуация. Тя е буквално разгромена. Избити са свещеници, митрополити; други са заточени. Църквите са разбити, ограбени.

За избор на това заглавие може би най-много ми повлияха думите на Дмитрий Мережковски – поет, писател, един от значимите руски интелектуалци, който бяга в Париж. Той казва: „Болшевиките се синове на дявола; болшевиките убиват и лъжат; лъжат и убиват. Безкрайно убийство, безкрайни лъжи. Но най-много лъжат за мира“. И добавя: „Като изнемощяло от жажда, пълзи днес човечеството към извора на мира. А болшевиките тичат напред и отравят водата в него“. Нещо да ви напомня за днес? Убиват, лъжат и прикриват убийствата с лъжи. И затова посветих тази книга на Украйна. Защото докато я пишех и анализирах документи – тя е базирана изцяло на документи – през цялото време в съзнанието ми като фон стоеше случващото се в Украйна. Болшевиките не спряха повече от 100 години вече да избиват народа на Украйна, да лъжат и същевременно да говорят за мир. Жалко е, че в България някои хора се хващат на тези куки и повтарят същите неща.

Любомир Огнянов: Всеки диктатор идва с обещанието за свобода и за мир. Някои от тях искат дори нов обществен договор. Понякога… Затова да споменем една реплика на Лев Троцки, който казва: „Съветската власт – това е организирана гражданска война“. Какво причинява всъщност на руснаците тази организирана гражданска война, продължила повече от пет години? Това всъщност е само първият етап от големия терор, който предстои на Русия.

Проф. Вили Лилков: Да, това е една от големите хитрости на болшевиките. Тук не може да не признаем, че те са майстори в това. И в пропагандата, разбира се. След октомврийския преврат те веднага се обявяват за мир и изваждат Русия от Първата световна война (ПСВ). Но както казва Лев Троцки: „Ние сме задължени да превърнем империалистическата война в гражданска война“. Те си осигуряват мир на външния фронт, но започват организирана гражданска война срещу тези, които изредих преди малко: аристокрацията, буржоазията и всички класови врагове в Съветска Русия. Това е първата лъжа, която произнасят и непрекъснато повтарят в течение на години.

Въоръжават Червената гвардия. Превръщат я в Червена армия. Забележете: Червената армия е класова армия. Тя не е армия от обичайния тип. В нея са въоръжени предимно работници и селяни. Наети са разбира се и военни, които са се съгласили да служат на болшевиките. Но тя е призвана вътре в Русия да унищожи предишните управляващи класи, да ликвидира буржоазията и да наложи съвсем нов ред. И докато на фронта ПСВ продължава, болшевиките започват война срещу собствения си народ. Тази война е съпроводена с невероятни безчинства, за които можем да говорим по-нататък.

Любомир Огнянов: Най-голямата пародия е, че всъщност първият декрет е отмяната на смъртното наказание в Русия. Представете си що за оксиморон. Една друга реплика на Николай Бухарин гласи: „В Русия може да има само две партии. Едната на власт, а другата – в затвора“. Смешното е, че самият Бухарин е осъден за шпионаж и вкаран в затвора. И още нещо: как в Съветска Русия са възприемали добрия съдебен процес. Най-важното, казват, е да попиташ обвиняемия какво образование има, от коя класа е, от какъв род е. И това обяснява всичко. А Дзержински казва, че няма нужда в затвора да има четири стени. Има нужда само от една – коя е тази една стена?

Проф. Вили Лилков: Това е стената за разстрел. Болшевиките разстрелват с необикновена лекота и същевременно един от първите декрети (закони) е за отмяна на смъртното наказание. Но след това те го въвеждат няколко пъти и няколко пъти го отменят. И тази игра продължава до 60-те години на 20-и век.

Но кое е най-интересното? В Царска Русия, която е била символ на тиранията, потисничеството – така сме учили и така се е говорело за царското самодържавие – при изпълнението на смъртните присъди всеки осъден е имал право на последно причастие, писмо до близките; имал право близките му да присъстват на екзекуцията и също на последна дума. При болшевиките нищо такова няма. Те просто убиват без съд и присъда.

Както казва един от близките на Троцки и на Ленин: „Ние разстрелваме и толкоз. Няма нужда от повече обяснения“. А Мартин Лацис, виден чекист в първите години около Ленин и един от хората, извършили масови убийства в Съветска Русия, казва: „За да произнесем смъртна присъда и ликвидираме врага, не е необходимо да се убеждаваме в неговата вина. Само трябва да се поинтересуваме от коя класа произхожда, с какво се занимава и това е основанието да произнесем присъдата“.

И като заговорихме за присъдите: още в самото начало, когато започва червеният терор, болшевиките въвеждат т. нар. революционни трибунали – народни съдилища, чрезвичайки. Това са органи, които произнасят присъди и непрекъснато ликвидират хора без съд и присъда. И къде трябва да ни заведат тези революционни трибунали?

Любомир Огнянов: Да, сега ще го изчета. Това е уникално! „Върховният революционен трибунал е верен орган на диктатурата на пролетариата, призван да изведе работническата класа в света на свободния труп на щастието, на трудещите се и на красотата“. Прекрасно! А същият този Мартин Лацис казва: „Нашият морал е нов. На нас всичко ни е разрешено, защото ние първи вдигнахме меч в името на освобождението“.

И тъй като всяка диктатура има проблем със свободата на словото: от тази книга ще разберете, че преди 1917 г. е имало 17 болшевишки вестника. Не е имало телевизия много… А след революцията издават списание „Червен терор“, в което се описва дори методът и как трябва да се екзекутират хора. Безумието на този режим стига дотам, че в първите години на болшевизма в определени градове се издават едни определени декрети, валидни само за тези градове.

Например в град Владимир местната болшевишка власт издава декрет, според който всички жени между 18 и 32 години, са държавна собственост. Няма брак и дори омъжените жени могат да бъдат завлечени от улицата, защото са държавна собственост. И всеки може да ги използва, както поиска. Това е новият човек и новият морал. Разбира се, пречупени през болшевиките.

Проф. Вили Лилков: Да, в много градове, области и губернии на Съветска Русия, в годините преди смъртта на Ленин, има такава практика на колективно използване на жените, като разбира се, с предимство са се ползвали пролетариите. Тогава се разпространява, дори в Съветска Русия, теорията за секса като чаша вода. Т.е. задоволяването на сексуалните потребности трябва да бъде като изпиването на чаша вода. И там се стига до невероятни крайности, бих казал дори жестокости.

Но кое стои в основата на всичко това? Няма да се изненадам, ако то ви напомни много някои днешни практики или поне намеци за тях. В 1905-1906 г. Ленин пише на Троцки писмо, в което казва: „За да успее болшевишката революция, в сферата на чувствеността ние трябва да намерим основания да освободим енергия, която да се включи в революционния процес“. И наистина намират начин. Как? Освобождават нравите до последна степен, за да могат да привлекат на своя страна на първо място жените. Как? Казват им следното: „Няма деца на семейството, има деца на републиката“. И както казва съпругата на първия шеф на Коминтерна Григорий Зиновиев: „Семейството е егоистично и влияе зле на децата. Затова нашата задача е да откъснем децата от семейството, да ги привлечем към нас, накратко казано, да ги национализираме“.

Т.е. болшевиките започват да внушават на жените, че трябва да се посветят само на работата си в завода и предприятието, а за другото ще се погрижи държавата. Намаляват възрастта за сключване на брак. Опростяват процедурите за сключване на брак. Обявяват хомосексуализма за нещо съвсем нормално. Но забележете: обявяват проститутките за класови врагове. Защо? Защото те вършат това срещу пари.

В СССР започват движения като движението на наудистите, които обявяват: „долу срама“. Започват да се правят голи манифестации, голи шествия, появяват се голи хода по трамваите и автобусите. Разбира се, това е характерно само за големите градове, тъй като в малките населени места и в консервативното руско село те се посрещани много жестоко и на нож.

Т.е. има един пълен разгул на нравите, който, разбира се, много бързо приключва, когато Сталин идва на власт. Защото той казва: „Ние имаме други задачи, другари. Ще правим първа петилетка, ще индустриализираме страната и цялата енергия няма да я насочваме в тази посока, а ще я насочваме за изпълнението на петилетните планове“. И наистина, нудистите бързо се разбягват, изчезват. Слага си някакъв ред. Но той има своите идеологически основания.

Арон Залкин, психиатър на болшевиките в Кремъл, издава т. нар. 12 полови заповеди на революционния пролетариат, с които вкарва всичко в определени норми и казва, че цялата енергия трябва да се насочи от секса към обществото, и хората трябва да търсят повече подкрепа не в семейството, а в работническия колектив . Така след 1922 г. цялата тази сексуална революция приключва и животът потича в съвсем друго русло – жестоко сталинско. Но, разбира се, през тези години не бива да забравяме червения терор и военния комунизъм.

Любомир Огнянов: Нудистите казват „долу срама“, но срамът тепърва предстои. Смешното е, че движението на нудистите било предложено от Максим Горки, който обаче ходел с бял костюм. Много интересна история.

Всъщност концлагерите остават най-голямата рана в обществото. Милиони хора са преминали през концлагерите. Любопитно е, че всъщност няма защитени хора. Няма „наши“ хора. Даже „техните“ хора са влизали в концлагерите. Едно от най-зловещите места е женският концлагер „Алжиро“. Там са въдворени майката на Булат Окуджава и майката на великата балерина Мая Плисецкая. Как е функционирала тази система от концлагери, който са били в различни структури на различни места в СССР?

Проф. Вили Лилков: Темата за Гулаг и за концлагерите в СССР е огромна. По времето на Ленин има много концлагери. Такива се организират още в първите години след болшевишката революция. Но тази система на концлагерите добива завършен вид в огромен вариант по времето на Сталин. Той виждал възможността чрез концлагерите да се поставят големите задачи пред СССР по изграждането на производствени комплеси, канали, пристанища, дърводобив. Няма сфера в СССР, която да не е организирана на концлагерен принцип. През нея минават милиони и милиони хора.

Гулаг, както казва Александър Солженицин, е държава в държавата. Тя е със собствени закони, собствени правила и собствена валута. Това са били пари, които важали само в границите на концлагера, с които бил заплащан трудът на концлагеристите и които нямали значение извън концлагера. Това бил един от начините тези хора да бъдат държани в концлагера и да не го напускат.

Гулаг е една изключително жестока организация, в която се извършва периодично прочистване вътре в концлагера на хората: на изнемощелите и инвалидите. Те са подлагани периодично на унищожение, като се оформят фалшиви медицински картони за тяхната смърт. Както казва Солженицин, промяната на характера и на същността на човешкото същество в концлагера води дотам, че концлагеристите и техните надзиратели, когато се срещали в свободния живот, се разпознавали дори по погледите.

Няма област от живота в СССР, в която да не са създавани концлагери и да не са вкарвани хора, в това число дори учени. Известните шарашки и т. нар. конструкторски бюра, са били концлагери за учени, където те са били държани. Давали им много добри условия за работа, различни от истинските концлагери. Там са били Туполев, Корольов, създателите на „катюшите“… Изобщо водещи съветски учени, теоретици, практици, инженери, милиони хора са минали в т. нар. шарашки. Блестящи физици, химици, геолози, изследователи са били вкарани в такива концлагери, в които са имали задачи на живот и смърт да създават нови оръжия, технически нововедения, да не говорим за снаряди и други неща.

Така в този период, особено през 30-те години, до Втората световна война (ВСВ), държавата е организирана изцяло на такъв концлагерен принцип. Ние знаем много малко за тези концлагери. Някои от тях имали собствени жп управления, собствени пристанища, собствени летища и самолети. Разполагали се на територии няколко пъти по-големи от България. Става думи за огромни мащаби.

Любомир Огнянов: Да си представим мащабите на болшевишкия терор. Един от неговите сатрапи, Ежов, предлага да бъдат наказани 268 000 души. От тях са разстреляни 75 950 души. Но най-нечовешкото, съпътствало този режим, е всъщност Голодоморът и проявите на канибализъм. Има цял остров на канибалите. Това би било интересно да се разкаже.

Проф. Вили Лилков: Да. Относно гладоморите: когато говорим за Голодомор в СССР, обикновено споменаваме Голодомора от 1932-1933 г., който засяга основно Украйна и който е предизвикан целенасочено и в известен смисъл е организиран като отмъщение на Сталин и неговата клика срещу украинците. Но трябва да се знае, че още преди революцията, през 1893 г. в Русия има голодомор, от който те са спасени с една невероятно добре организирана акция от САЩ.

През 1921-1922 г. отново има голодомор в СССР. Тогава отново се притичват на помощ САЩ и спасяват Русия от масов глад. Тогава загиват милиони хора. Американците донасят много голямо количество храна, медицински материали, построяват болници, ваксинират десетки милиони хора и ги спасяват от ужасните болести, които съпровождат гладомора.

А през 1932-1933 г. гладоморът в Украйна е предизвикан умишлено и целенасочено. Цяла Украйна е блокирана и всички храни в домовете на хората са били отнемани, и населението е било оставено просто да умре.

Какво се случва по време на Голодомора? Хората изяждат всичко. Изяждат първо хранителите си запаси. Изяждат животните: кучета, гълъби, всякакви птици. После започват да ядат гризачи. Стигат дотам да ядат сламата от покривите си.

И накрая стигат до човекоядство, което добива невероятни размери. Ние нищо не знаем. В документите на НКВД и на ГРУ, които цитирам в тази книга, са описани отчетите и протоколите на хора от службите, които са посещавали местата, в които имало гладомор. Имало извличане на трупове от гробищата.

Извинете, че разказвам тези неща, но това трябва да се знае. Защото болшевизмът довежда тази държава до три гладомора – 1921-1922 г., 1932-1933 и 1946-1947 г. – когато пък загиват много българи в Бесарабия и Украйна. В тези зони само от гладомор загиват около 20 000 българи. Всичко това е резултат от тази съветска власт, за която Сталин гордо заявява на своите конгреси, че „животът стана по-хубав, животът стана по-весел, другари; да се живее сега много хубаво“. И това става точно в годината, когато е Голодоморът в Украйна.

Случилото се в тези години за съжаление е покрито с много дебел пласт пропаганда, в която огромно значение и огромна роля играят т. нар. „полезни идиоти“: писатели и журналисти, които се продават на руската пропаганда, и срещу пари, слава и огромни тиражи на техните произведения, пишат лъжи за съветска Русия. Дори Уолтър Дюранти, който отговаря за московския клон на New York Times, получава награда „Пулицър“ за лъжите, които произнася в онези години на гладомора. Затова през 90-те години на 20-и век беше поискано наградата да му бъде отнета. Но поради определени съображения бордът на „Пулицър“ не се съгласи, за да не урони престижа на наградата. Огромен брой журналисти са били купувани. Огромен брой редактори на вестници, писатели, поети са били ангажирани в Съветския съюз, в цяла Европа и по света, непрекъснато да пропагандират и да лъжат срещу огромни пари. Хора за тази работа винаги се намират. А руснаците и болшевиките изобщо не са имали колебание да изразходват огромни средства за тази цел.

Любомир Огнянов: С гладомора е свързана най-тежката история в книгата. Това е история на братче и сестриче, които са затиснати от убийствения глад. Двегодишната им сестричка умира, докато те са в стаята. Те започват да я ядат. Майка им се прибира и те я молят да свари сестра им. Това е записано в документи на НКВД. Те сами си го признават. Такива неща трябва да се знаят, за да не се повтарят.

Между другото, докато болшевиките и сталинистите плащат на журналисти, политици и други по света, да пропагандират режима, в същото време вкарват собствените си поети в психиатрии – както например нобелистът Йосиф Бродски. Синът на Есенин също за няколко години е вкаран в т. нар. психушки. Който не обича болшевиките, значи е луд. Той трябва да обича красотата на този режим.

Относно чистката в армията, която Сталин извършва, ще цитирам няколко числа. За отрицателно време Сталин избива огромен брой военни. В СССР е имало петима маршали – трима от тях са убити. Имало е 15 армейски командири – 13 от тях са убити. Имало е 57 командири на армейски корпуси – 50 от тях са разстреляни. Деветима души от върхушката на Червената армия са изправени пред Върховния съд – от тях само двама оцеляват. Това е част от терора, в който болшевиките и сталинистите избиват свещениците, дворяните, учителите, прогонват част от интелектуалния си елит с два кораба, избиват жените и децата си – съпругата на Молотов например е била съдена и пратена в концлагер. Самият Молотов първоначално гласувал „въздържал се“. След това си посипва главата с пепел, изпраща писмо на Сталин и казва: „Извинявайте, направих политическа грешка, и аз съм ‘за'“. Така съпругата му бива осъдена. По-късно е реабилитирана, след като Сталин умира.

Проф. Вили Лилков: Въпреки това тя остава винаги вярна на Сталин. Искам да поговоря за тази игра на жертви и палачи. Тя продължава от 1917 г. почти до смъртта на Сталин през 1953 г., а и след това. Палачите, извършвайки престъпления, впоследствие самите се превръщат в жертви. Например един от първите шефове на НКВД – Ягода –става жертва и е последван от Николай Ежов, железният нарком, който извършва невероятни престъпления и също е ликвидиран. Наследен е от Берия, който извършва жестоки убийства и насилие – и той е ликвидиран.

Така тази игра на жертви и палачи върви. Но не само по върховете на болшевишката класа. А на всички нива. Защото на всяко ниво в това общество – за да може то да съществува – има по някой сталинец, който тормози и ликвидира тези, които са под него. Затова Владимир Яковлев, основателят на „Комерсант“, казва: „Всички ние в Русия сме внуци на жертви и палачи. Ако във вашето семейство не е имало палач, значи е имало жертви. А ако не е имало жертви, значи е имало палачи. А ако смятате, че няма нито жертви, нито палачи, бъдете сигурни, че има тайна“. Т.е. това е едно общество, пронизано от насилие и терор.

В документите, които четох за тази книга, има много ужасяващи картини и данни. Но може би най-много ме впчатли описанието, което дава Анна Ахматова на една случка с нея самата. Ахматова е съпруга на Николай Гумильов – поет, ликвидиран от болшевиките. Техният син, Лев Гумильов, няколко пъти попада в затвора. Обичайна практика е близките на затворниците да ги посещават в определени дни, като им носят храна, дрехи. Анна Ахматова прекарва няколко седмици на -40 градуса студ, чакайки да предаде своето пакетче за своя син. Описва ситуацията от хиляди майки и жени, натъпкани на площада и чакащи своя ред. Разказва следното: „Един ден една жена ме разпозна. Приближи се до мен и ме попита: ‘Някой ден ще опишете ли всичко това?’. Аз, без да се замисля, ѝ отговорих: ‘Да’. Нещо като усмивка пробегна по онова, което някога беше лицето й“.

Представете си: тези хора вече нямат лица. Те не могат и да се усмихнат. Имат нещо като усмивка и нещо като лице. Това е образът на хората, поставени под непрекъснат терор. В условията на глад и човекоядство, на насилие, в условията на онзи панически страх, който те сковава през нощта, когато позвънят на твоята врата или на вратата на съседите – че ти можеш да си поредната жертва. И както казва един от чекистите: „Всички в Чека (ЧК) работим през нощта. През нощта работи Дзержински. Тогава работим и ние. Тогава бумтят тежките автомобили в дворовете на затворите, за да заглушават изстрелите и писъците на жертвите“.

Между другото, голяма е заблудата, че нацистите първи са измислили газовите камери. Първата подвижна газова камера е изобретена през 30-те години на 20-и век от един чекист – Даниел Берг. Той пригодява един камион с каросерия. Затваря каросерията с алуминиев съд, в който вкарват затворници и свързват ауспуха с каросерията, където убиват с газ жертвите или ги замайват, и после ги закарват на полигона за убийства. Едва по-късно германците усъвършенстват тази технология до върховете на варварството. Но корените са в Русия. Германците са черпили опит от Гулаг за създаването на своите концлагери. Германците са ползвали много от опита на болшевиките, за да наложат своя ред, който продължава десетина години. Докато руснаците практикуват това с десетилетия.

Любомир Огнянов: На финала да кажем малко и за българските „синове на Сатаната“, и за палачите, които търсят спасение в Съветския съюз. Там бягат част от извършителите на най-кървавия терористичен акт до 11 септември 2001 г. – атентата в църквата „Света Неделя“. Може би ще ви бъде любопитна една реплика, която много силно ме впечатли. Тя е на Виктор Серж, който казва: „Освен в Русия и може би в България никъде другаде няма истински комунисти“. Обаче истинският комунист разбира що е то комунизъм едва когато отиде в Съветския съюз. Какво им се случва там? Другарите ги екзекутират. Затова нека кажем колко български комунисти са избити в СССР.

Проф. Вили Лилков: Това е тема, по която е писано и се знае, но само от тесен кръг хора и изследователи. В Съветския съюз загиват повече ръководни (!) дейци на Българската комунистическа партия (БКП), отколкото е ликвидирала българската полиция в периода 1923-1944 г. Това е безусловно доказано. Причината е, че ръководните дейци на БКП – особено през 20-те години на 20-и век, а и малко по-късно – когато са усещали, че има риск да бъдат арестувани, веднага бягали или през Европа, или през Турция, в Съветския съюз, където намирали доста радушен прием. Дори кумът на Ленин – Роман Аврамов – е ликвидиран от болшевиките. Христо Кабакчиев също е бил подложен на терор. Атентаторите от „Света Неделя“ – и те са били ликвидирани в Русия. Дори братът на Цола Драгойчева е убит като враг на Сталин. Благой Попов, който е бил заедно с Георги Димитров на Лайпцигския процес (един от тримата съдени българи), прекарва 16 години в концлагер и пише разтърсваща книга след завръщането си в България. В СССР загиват общо около 562 (по списъци на Политбюро на ЦК на БКП) ръководни комунистически кадри – членове на ЦК на БКП, членове на ЦК на Комсомола, окръжни секретари на БКП – все хора от елита на БКП.

Интересното е, че БКП научава подробности за тези жертви през 80-те години. Обявява ги всичките обаче за жертви на фашизма. И всичките им роднини получават съответните права и облаги като активни борци против фашизма и капитализма (АБпФК). Това е поредното лицемерие на БКП, която прехвърля престъпленията на Сталин върху българската власт преди 1944 г.

Любомир Огнянов: Ето един цитат от Благой Попов, съпроцестникът на Георги Димитров в Лайпцигския процес. След като се връща в България, той пише, че да отиде в Съветския съюз било нещо като „от вълк да избягаш, на медвед (мечка – рус.) да налетиш“. Щом един комунист го е казал, нямаме друг избор, освен да му повярваме.