Виктор Дейвис Хансън: лечението на Европа минава през признание

Как континентът, който векове наред определяше посоката на света, стигна дотам да изостава в технологичната надпревара, да плаща все по-скъпо за енергия, да губи контрол над границите си и да разчита на Вашингтон за собствената си защита?

Европа не губи първокласния си статут с един внезапен срив. Тя го губи постепенно — чрез поредица от политически решения, които изчерпват икономическата и стратегическата ѝ сила.

Това е неудобната теза, която американският историк Виктор Дейвис Хансън развива във видеото „Как Европа се превръща във второкласен континент“ от 8 юли 2026 г. Хансън не обвинява европейците в липса на талант, образование или исторически постижения. Напротив — именно богатството на континента, човешкият му потенциал и огромното му цивилизационно наследство правят отстъплението толкова трудно за обяснение.

Обяснението на Хансън е политическо: Европа постепенно е приела модел, който наказва предприемачеството, превръща енергетиката в идеологически проект, заменя асимилацията с отворени граници и използва американската военна мощ като заместител на собствената си сила.

Тук няма да преразказваме целия коментар. Ще поставим основните акценти в диагнозата на Хансън до актуалните икономически, енергийни, демографски и военни данни. Те показват защо предупреждението му трябва да бъде разглеждано сериозно.

От световен център до зависим партньор

Хансън е класически филолог, военен историк и старши научен сътрудник в института „Хувър“ към Станфордския университет в Калифорния, САЩ. Изследванията му обхващат войната в Древна Гърция, възхода и упадъка на цивилизациите, американската военна история и съвременните политически конфликти. Той е и един от най-разпознаваемите консервативни коментатори в САЩ.

Тази биография е важна, защото Хансън разглежда европейската криза в дълга историческа перспектива. За него държавите не губят влияние само когато обеднеят. Те го губят, когато престанат да създават икономическата, технологичната и военната сила, необходима за защита на собствените им ценности.

От около 1500 г. до първата половина на 20-ти век европейските сили определят световната търговия, култура, дипломация и военен баланс. Лондон е финансовият център на света, Париж — неговата културна столица, а европейските империи управляват огромни територии. Двете световни войни разрушават този ред и прехвърлят центъра на Запада отвъд Атлантика.

Америка, напомня Хансън, е изградена до голяма степен от хора, напуснали Европа — често бедни, преследвани или изключени от старите йерархии. В условията на конституционни свободи, частна собственост, свободен пазар и общество, което възнаграждава риска, техните наследници създават сила, каквато старият континент вече трудно произвежда.

Десет трилиона долара разлика

Хансън илюстрира историческата размяна на ролите с едно поразително сравнение: около 340 млн. американци създават около 10 трлн. щ.д. повече брутен вътрешен продукт (БВП) от близо 500 млн. европейци, ако към Европейския съюз (ЕС) бъдат прибавени европейските съюзници извън него.

Данните на Световната банка потвърждават мащаба на разрива. През 2025 г. САЩ имат население от около 342 млн. души и номинален БВП от 30.8 трлн. щ.д. В ЕС живеят около 451 млн. души, но икономиката му е 21.2 трлн. щ.д. — разлика от близо 9.6 трлн. щ.д. Номиналният БВП на човек е около 90 000 щ.д. в САЩ срещу 47 000 щ.д. в ЕС.

Европа остава богат континент. Диагнозата за упадък не означава, че европейците внезапно са обеднели, а че икономическата им тежест намалява спрямо Америка и бързо развиващите се страни в Азия. В геополитиката именно относителната сила определя кой създава технологиите, правилата и военния баланс на бъдещето.

До сходно предупреждение стига и Марио Драги — италиански икономист, председател на Европейската централна банка (2011-2019) и министър-председател на Италия (2021-2022). По поръчка на Европейската комисия той изготвя мащабен доклад за бъдещето на европейската конкурентоспособност, публикуван през 2024 г. Според Драги разликата между икономиките на ЕС и САЩ по постоянни цени се е увеличила от малко над 15% през 2002 г. до около 30% през 2023 г., като близо 70% от разликата в БВП на човек се дължи на по-ниската производителност в Европа.

Това означава трайно изоставане в производителността: с наличните труд, капитал и научен потенциал европейската икономика създава по-малко стойност от американската.

Континент без нови технологични гиганти

Къде са европейските аналози на Google, Amazon, NVIDIA, Apple и компаниите на Илон Мъск? Този въпрос е в центъра на икономическата диагноза на Хансън.

Европа има отлични университети, инженери и научни центрове. Тя остава силна в машиностроенето, фармацията, авиацията, роботиката и специализираните индустриални технологии. Но трудно превръща новите идеи в компании с глобален мащаб.

Докладът на Драги посочва, че само четири от 50-те най-големи технологични компании в света са европейски. Нито една компания, основана в ЕС през последните пет десетилетия, не е достигнала пазарна капитализация от 100 млрд. евро. За сравнение, шест американски компании, основани през същия период, вече са преминали границата от един трилион евро.

Около 30% от европейските „еднорози“ — стартиращи предприятия, оценени на поне 1 млрд. щ.д. и основани между 2008 и 2021 г. — са преместили централите си извън Европа, най-често в САЩ. Причината не е липса на предприемачи, а трудният достъп до капитал, ограниченията на раздробения пазар и регулаторната среда.

Това стои зад твърдението на Хансън, че предприемачи от мащаба на Джеф Безос и Илон Мъск трудно биха могли да действат по същия начин в Европа. Раздробените капиталови пазари, продължителните разрешителни процедури, високата данъчна тежест и стремежът всеки нов сектор да бъде регулиран още преди да е узрял създават среда, която затруднява бързото разрастване.

Европа не страда от липса на идеи. Тя страда от система, при която идеите могат да бъдат създадени тук, финансирани в Америка и накрая превърнати в американски компании.

Зелената политика и загубата на енергийно предимство

Втората голяма причина за упадъка според Хансън е европейската енергийна политика. Докато САЩ увеличават добива на петрол и природен газ, Европа закрива традиционни мощности, подчинява инвестициите на ускорена декарбонизация и едновременно става зависима от Русия.

Разликата в цените е огромна. Според Драги европейските предприятия плащат два до три пъти повече за електроенергия от американските, а природният газ е четири до пет пъти по-скъп. Международната агенция по енергетика отчита, че през 2024 г. цените на електроенергията за енергоемката промишленост в ЕС са били близо двойни спрямо САЩ и с около 50% над китайските.

Това не е абстрактен проблем. Високата цена се пренася върху стоманата, торовете, химическата промишленост, автомобилите и почти всяка стока, произведена в Европа. Между 2021 и 2023 г. производството в редица енергоемки отрасли намалява с двуцифрени проценти, докато новите инвестиции все по-често се насочват към места с по-евтина и предвидима енергия.

На отсрещния бряг на Атлантика Американската енергийна администрация прогнозира среден добив от около 13.8 млн. барела суров петрол дневно през 2026 г. САЩ са и най-големият износител на втечнен природен газ в света. Енергийната база дава на американската индустрия по-ниски разходи и едновременно превръща Вашингтон в доставчик, от когото съюзниците зависят.

Противоречието в европейския модел се разкри особено ясно след нападението на Русия срещу Украйна. През 2021 г. около 45% от вноса на природен газ в ЕС идва от Русия, основно по тръбопроводи. Континентът говореше за стратегическа автономия и въглеродна неутралност, но беше поверил част от индустриалната си жизнеспособност на режима на Владимир Путин.

Възобновяемата енергия може да бъде част от надежден и разнообразен енергиен баланс. Проблемът, който Хансън поставя, е превръщането на декарбонизацията в политическа догма, пред която цената, надеждността и индустриалната сигурност отстъпват. Когато вятърните и слънчевите мощности не са подкрепени от достатъчно мрежи, съхранение, ядрена или друга непрекъсваема енергия, сметката се плаща от производството и потребителите.

Преразпределение на богатство, което все по-трудно се създава

Хансън използва думата „социализъм“, за да опише европейската парадигма на високи данъци, мащабно преразпределение и регулации, които ограничават предприемаческата свобода. Той няма предвид пълна държавна собственост от съветски тип, а система, при която администрацията все по-подробно определя как се създават, разпределят и използват ресурсите.

Размерът на тази система се вижда в данните. През 2024 г. данъците и социалните вноски достигат 40.4% от БВП на ЕС, а социалните обезщетения — 27.3%. Почти половината от социалните разходи са свързани със старостта и наследствените пенсии, а близо една трета — със здравеопазването.

Тези разходи не съществуват без причина. Те финансират пенсии, лечение и защита при безработица. Но никоя държава не може безкрайно да преразпределя богатство, което икономиката ѝ създава все по-бавно. Социалният модел се превръща от предимство в заплаха за собственото си оцеляване, когато растежът не е достатъчен, за да го издържа.

Демографията прави уравнението още по-трудно. Според доклада на Драги до 2040 г. работната сила в ЕС може да намалява с близо 2 млн. души годишно, а съотношението между работещи и пенсионери да се свие от близо 3 към 1 до 2 към 1. Все по-малко производители ще трябва да издържат все по-голяма социална система.

Европа дълго време използва натрупаното след войната богатство, за да купува социален мир. Предупреждението на Хансън е, че континентът вече изразходва наследения капитал по-бързо, отколкото създава нов.

Отворените граници и решението на Ангела Меркел

Третият основен стълб в анализа е миграцията. Хансън определя германския канцлер Ангела Меркел като човека с най-голяма отговорност за отварянето на Европа към бърз миграционен приток от Близкия изток и други региони, без достатъчно изискване за културна адаптация.

Решението от 2015 г. променя европейската политика. През същата година 1.255 млн. души подават за първи път молба за убежище в ЕС, като около 442 000 от заявленията са в Германия.

Последиците се усещат в местните услуги, жилищния пазар, училищата, общественото доверие и възхода на партии, които превърнаха границите в централна политическа тема.

Хансън посочва, че 16% от населението на Германия е родено извън страната. По-новите данни на Евростат показват още по-голяма промяна: към 1 януари 2025 г. родените в чужбина са около 17.2 млн. души, или 20.5% от населението.

Не всички в тази категория са нелегални мигранти и бежанци. Тя включва европейски граждани, трудови мигранти и натурализирани германци. Основният въпрос на Хансън е друг: може ли една държава да приеме милиони хора за кратък период без ясно очакване те да усвоят езика, законите, историческата памет и гражданските норми на приемащото общество?

Европейският демографски спад често се използва като аргумент за повече миграция. Но вносът на население не е автоматично решение на недостига на квалифицирана работна сила. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) отчита продължаващи разлики в заетостта, образованието, жилищната среда и професионалната реализация. При високообразованите имигранти в ЕС делът на хората, които са свръхквалифицирани за работата си или не работят, е значително по-висок от този при родените в страната.

За Хансън въпросът следователно не е само кой влиза в Европа, а дали приемащите общества запазват способността си да интегрират новодошлите и да поддържат общи правила и граждански норми.

Сигурност, възложена на Америка

Четвъртият стълб е европейската военна зависимост. След края на Студената война много държави намаляват армиите и отбранителната си промишленост, приемайки американското присъствие и ядрения чадър за постоянна даденост. Освободените средства могат да бъдат насочени към социални програми, докато Вашингтон осигурява крайната гаранция срещу външна агресия.

Хансън отбелязва, че американският дял в прякото общо финансиране на НАТО е около 16–20%, но реалната тежест на САЩ е много по-голяма, когато се включат логистиката, разузнаването, стратегическият транспорт и ядреното възпиране. Самото НАТО признава, че Алиансът продължава да зависи от САЩ за ключови способности като разузнаване и наблюдение, въздушно дозареждане, противоракетна отбрана и въздушна електронна война.

Предложените за финансовата 2027 г. 1.5 трлн. щ.д. общи ресурси за американската отбрана обслужват глобални, а не само европейски задачи. Но сумата показва мащаба на военната система, с която никоя европейска сила не може да се сравнява.

Европа започна да променя курса едва след руската война срещу Украйна и настойчивия натиск на Доналд Тръмп. През 2025 г. европейските съюзници и Канада увеличават реално военните си разходи с почти 20% до над 571 млрд. щ.д. по цени от 2021 г. Всички членове достигат стария праг от 2% от БВП, а с декларацията от Хага поемат ангажимент до 2035 г. да отделят общо до 5% за отбрана, сигурност и устойчивост. Испания е изключение: Мадрид договори възможност да изпълнява целите на НАТО за отбранителни способности, без да достига този процент, и определя необходимото равнище на разходите на около 2.1% от БВП.

Това ускорение не опровергава Хансън. То потвърждава диагнозата му: континентът се опитва спешно да възстанови способности, които десетилетия е приемал за ненужни. Пари могат да бъдат отпуснати за една година, но производствени мощности, боеприпаси, обучени военнослужещи и обща стратегическа воля не се създават толкова бързо.

Гренландия и разликата между собственост и сила

Хансън започва коментара си с европейския гняв срещу Доналд Тръмп — за митата, възможното изтегляне на част от американските сили и острите думи за Гренландия. Тези теми са част от основния аргумент на историка: те показват разрива между европейските претенции за суверенитет и американската сила, която често прави този суверенитет възможен.

Гренландия е самоуправляваща се част от Кралство Дания. След германската окупация на Дания през 1940 г. именно САЩ поемат защитата на стратегическия остров и изграждат военна инфраструктура там. По време на Студената война и до днес американското присъствие възпира навлизането на Русия и Китай в ключова част от Арктика.

Хансън не защитава грубия изказ на Тръмп; нарича го „бомбастичен“. Според него юридическият статут и историческото притежание не могат да заместят способността за защита на една територия. Дания има суверенитет, но американската военна сила го гарантира стратегически.

Подобно противоречие се вижда и в търговията. През 2025 г. ЕС изнася стоки за САЩ за 554 млрд. евро и внася за 354.4 млрд. евро. Европейският излишък е близо 200 млрд. евро. Затова възмущението срещу американските мита изглежда различно, когато бъде съпоставено със зависимостта от американския пазар и американската защита.

Изгубеното величие и европейският антиамериканизъм

Най-дълбоката част от анализа на Хансън не е икономическа, а психологическа. Европа помни времето, когато е била център на света. САЩ някога са изглеждали като провинциален експеримент, създаден от хората, които старият континент е отхвърлил. Днес този експеримент е по-богат, по-млад, по-иновативен и военно по-мощен от своите европейски предшественици.

Според Хансън част от европейския антиамериканизъм произтича именно от това разместване. Европейските елити осъждат американската грубост, пазарния капитализъм и патриотизма, но същевременно зависят от произведените в Америка технологии, енергия, капитал и сигурност. Моралното превъзходство се превръща в утеха за загубената материална сила.

Тръмп изостря този конфликт, защото отказва да поддържа езика на старата трансатлантическа учтивост. Той поставя сметки, войски, мита и търговски дефицити в центъра на разговора. За европейските правителства това звучи като атака срещу съюза. За Хансън то е отказ Америка повече да прикрива неравновесието, върху което съюзът е бил изграден.

Болестта е лечима – но лечението изисква признание

Диагнозата на Хансън не е антиевропейска. Той изрично подчертава, че Европа има образовано население, огромен талант и общо със САЩ цивилизационно наследство. Америка няма интерес от слаб и зависим съюзник. Тя се нуждае от равностоен европейски партньор, способен да защитава границите си и да възпира Русия, Китай и терористични заплахи.

Затова упадъкът не е неизбежна историческа съдба. Той е резултат от решения, които могат да бъдат променени: евтината и надеждна енергия отново да стане стратегически приоритет; регулациите да престанат да задушават растящите компании; законната и подбрана миграция да бъде отделена от неконтролирания приток; интеграцията и асимилацията да бъдат възстановени като обществени очаквания; европейските държави да изградят реална военна сила, а не само нови бюджетни обещания.

Но, както заключава Хансън, за много европейски ръководители лекарството изглежда по-страшно от болестта. То би изисквало да признаят, че политики, представяни години наред като морално неизбежни, са отслабили икономиката, границите и сигурността на континента.

Какво означава това за България

България, като малка икономика на източния фланг на НАТО, зависи едновременно от растежа на общия европейски пазар и от американските гаранции за сигурност. Ако Европа става по-бедна, по-разделена и военно по-слаба, България няма как да остане незасегната.

Демографският натиск у нас е дори по-тежък. Според Евростат хората над 65 години са около 24% от населението на България при около 22% средно за ЕС. На всеки 100 души в трудоспособна възраст се падат близо 39 души над 65 години. Това означава, че страната ни още по-малко може да си позволи модел, който преразпределя повече, отколкото произвежда.

В енергетиката българският интерес изисква решенията за ядрените мощности, въглищния преход, мрежите и вноса да бъдат оценявани през надеждността, цената и националната сигурност, а не само през политически цели, формулирани извън страната. В отбраната членството в НАТО не отменя необходимостта парите да създават боеспособност, запаси и подготвени хора. При миграцията защитата на външната граница и запазването на общественото доверие са част от същия въпрос за държавния суверенитет.

Урокът за България е прост: правилата и членството в съюзи не могат да заместят собствената способност. Те имат стойност само ако държавите в тези съюзи произвеждат, защитават и отстояват интересите си.