Миражът на китайската мощ: защо Пекин не може да превземе Тайван

Докато Пекин провежда поредните си военни учения около Тайван, а западните медии периодично обявяват инвазията за въпрос на време, един от най-опитните американски военни в Тихоокеанския регион казва точно обратното.

В анализа „Миражът на китайското военно превъзходство. Паниката е погрешна – и контрапродуктивна“ от 23 юни 2026 г. за Foreign Affairs, адмирал Денис Блеър – бивш главнокомандващ на Тихоокеанското командване и бивш директор на националното разузнаване на САЩ – твърди, че Китай не може да завладее острова нито днес, нито в обозримо бъдеще. Според него истинската опасност е другаде: паниката около „неизбежната китайска победа“ окуражава Пекин и разколебава защитниците на Тайван.

Откъде идва тази увереност? Блеър тръгва от историята. Около 1990 г. Пекин решава да увеличи военните си разходи. Ако единствената му цел беше „обединението“ с Тайван, той щеше да вложи всичко в средства за десант: хиляди десантни катери, стотици амфибийни кораби, противовъздушни и противоподводни системи с малък обсег. Китай обаче прави друго – разпределя парите между три различни цели. Първата е скромно глобално военно присъствие. Втората е защита на собствените морски граници. Третата е способност да нанася щети на Тайван, но не и да го превзема.

Точно това обяснява какво притежава китайската армия днес. Самолетоносачите са полезни за демонстрации в мирно време, но твърде уязвими при инвазия. Далекобойните ракети и подводниците са насочени срещу американските сили в Япония и Гуам – китайските подводници с въздухонезависимо задвижване могат да останат под вода около две седмици, а ядрените – месеци. По крайбрежието са разположени плътни пояси от радари и зенитни батареи. А с разширяващия се ядрен арсенал Пекин търси паритет с Вашингтон и Москва.

Впечатляващо ли е всичко това? По-малко, отколкото изглежда, смята Блеър. В абсолютни стойности способността на Китай да проектира морска сила днес е сравнима с тази на Франция, Япония или Великобритания. Китайската народноосвободителна армия (КНОА) все още се командва предимно от сухопътни офицери – в разговорите си с китайски генерали от 1999 г. насам адмиралът е установявал „спираща дъха“ неосведоменост за основите на морската война. Далекобойните противокорабни ракети дори не са под контрола на флота. Мащабната корупция е похабила инвестиции и е издигнала на върха хора без реални командни умения. Най-тежкият проблем обаче, посочен и в доклад на Пентагона от декември 2025 г., е липсата на амфибиен капацитет – Китай просто няма достатъчно кораби и самолети, за да прехвърли през протока нужните войски и техника. Американските военни игри потвърждават това. В най-сложните класифицирани симулации на Министерството на отбраната през последното десетилетие Китай нито веднъж не успява да завладее острова. Добилите публичност „китайски победи“ идват от по-прости граждански модели, работещи с некласифицирани данни.

Без добри алтернативни опции

Щом пълната инвазия е извън възможностите на Пекин, какво му остава? Блеър разглежда една по една по-ограничените опции – и отхвърля всяка от тях.

Въздушни и ракетни удари? Тайван е заровил важните си военни обекти под земята и е готов да разсредоточи мобилните системи. Удари по инфраструктура пък биха убивали граждани, които Пекин обявява за свои сънародници – а кампаниите срещу Сърбия през 1999 г. и Иран тази година показаха, че въздушните удари сами по себе си рядко принуждават някого да капитулира.

Морска блокада? САЩ и съюзниците им биха организирали конвойна система през японски и филипински териториални води. Въздушна блокада би могла да се наложи само чрез сваляне на пътнически самолети – с цената, която Русия плати след сваления лайнер над Украйна през 2014 г.

Превземане на отдалечени острови? Нито един от тях не е жизненоважен за тайванската икономика или за отбраната на главния остров.

„Обезглавяване“ на ръководството чрез агенти и специални части? Изключително рискован ход, който зависи от неутрализирането на тайванската армия и полиция едновременно.

При това всяка от тези операции би предизвикала санкции. А Китай е особено уязвим в енергийния сектор: голяма част от вноса му минава по море и САЩ лесно могат да спрат петрола и втечнения газ през Малакския проток.

Може ли Пекин поне да разчита на бърза тайванска капитулация? Безразсъдно би било, казва Блеър. Отбранителният бюджет на острова е нараснал от около 10 млрд. щ.д. през 2015 г. на 18 млрд. през 2025 г. Срочната военна служба е удължена от четири месеца на една година. Отбранителното планиране вече изхожда от една ясна задача: Тайван да удържи няколко седмици, докато пристигнат американските сили. А изненадваща инвазия също едва ли би успяла – Русия показа през 2022 г., че мащабните военни приготовления трудно се крият, а самата изненада би лишила Пекин от предварителна кампания за въздушно и морско превъзходство.

Балансът се измества – срещу Китай

Може би най-интересната теза в анализа е, че времето вече не работи за Пекин.

Първото доказателство идва от войната с Иран. В близо шестседмичните боеве до примирието от 8 април нито една далекобойна ракета не порази американски кораб – при положение че Китай и Русия се опитваха да проследяват американските групировки и да подават данни на Техеран. САЩ изразходваха малка част от противокорабния си арсенал, а подводниците изстреляха едно-единствено торпедо.

Второто е технологично. След излизането от Договора за ракетите със среден обсег през 2019 г. Вашингтон разгръща в Тихия океан хиперзвукови ракети, които настоящите системи за ПВО не могат да прехванат. Под заплаха се оказва цялата инвазионна инфраструктура в югоизточен Китай, седемте укрепени рифа в архипелага Спратли и кейовете, от които би се товарил десантът. Помага и географията: американските мобилни цели са пръснати на хиляди мили от Гуам до Лусон, докато китайските десантни сили биха се струпали в проток, широк под 100 мили – лесна мишена.

Третото е самият Тайван. Островът се учи от Украйна и преминава към отбрана, изградена около дронове и ракети вместо около традиционните кораби, самолети и танкове. През ноември 2025 г. правителството предложи за тази цел специален осемгодишен отбранителен бюджет от 40 млрд. щ.д.

И накрая – съседите. Япония при премиера Санае Такаичи, която определи китайска операция срещу Тайван като заплаха за оцеляването на собствената ѝ страна, укрепва островната верига Рюкю и купува оръжия с обсег до Източен Китай. Филипините при президента Фердинанд Маркос-младши, избран през 2022 г., разрешиха модернизация на американските военни съоръжения на своя територия по споразумението за засилено отбранително сътрудничество от 2014 г. – проекти, за които Вашингтон отдели около 100 млн. щ.д.

Високият залог и опасността от паника

Нищо от това не прави въпроса маловажен – напротив. Блеър е категоричен какво би означавал китайски успех: икономика от близо 1 трлн. щ.д. би била погълната от държавно направляваната меркантилистка система на Пекин, една жизнена демокрация би била задушена, а американското влияние в Източна Азия – тежко подкопано. Правителствата в региона биха били притискани да изгонят американските сили от територията си.

Именно защото залогът е толкова висок, военният баланс трябва да се преценява трезво. Патовата ситуация продължава три четвърти век – откакто Чан Кайшъ губи гражданската война и се оттегля на Тайван – и се крепи на взаимни ограничения. Китай може по всяко време да нанесе огромни щети на острова и това възпира Тайпе от обявяване на независимост. Но без способност да го завладее, Пекин също е с вързани ръце. Затова песимистичните прогнози, че Китай изпреварва САЩ, са опасни: те окуражават Пекин, пречат на китайските лидери да приемат реалността на пата и да се върнат към стратегията си на изчакване.

Изводът на Блеър обаче не е повод за самодоволство. Благоприятните тенденции не се поддържат сами. Сдържането изисква инвестиции в иновации – особено в космическите операции и изкуствения интелект – и отговор на всеки китайски ход: нови хиперзвукови ракети на филипинския остров Палаван при всеки укрепен китайски риф, учения с бойни стрелби срещу всяка китайска демонстрация около Тайван, повече кораби през протока при всеки протест на Пекин.

Ако Тайван и защитниците му останат на сегашния си курс, разривът между амбициите на Китай и способността му да ги реализира само ще расте, смята адмиралът. Съревнованието между авторитарния Китай и демократичните САЩ, Япония, Филипините и Тайван ще продължи – но преди всичко като икономически и идеологически, а не военен сблъсък. Условието е и двете столици да променят тона си: Пекин да смекчи националистическите хвалби, а Вашингтон да демонстрира увереност, вместо да дава ухо на хиперболизираните предупреждения за неизбежно поражение.