Синдромът „Ормуз“ и енергийната диверсификация на Китай

Каква е енергийната стратегия на Китай при затворен Ормузки пролив? Доколко зависим е от Русия за петрол? Какви алтернативи търси през Централна Азия? Какви тръбопроводи на нефт и природен газ към Китай има от Казахстан, Туркменистан и Азербайджан? Могат ли те да са аналог на Ормуз и Русия? И как възобновяемите енергийни източници ще предпазят Китай от бъдещи геополитически шокове?

По тези и още въпроси ви предлагаме анализа от 13 май 2026 г. на Вусал Гулиев, автор в Saratoga Foundation, синолог, политически анализатор, специализиран в геополитическите въпроси на Евразия и Индо-Тихоокеанския регион, водещ съветник в базирания в Баку Център за анализ на международните отношения (AIR Center) и ръководител на офиса в Шанхай на AZEGLOB Consulting Group.

Saratoga Foundation е базирана във Вашингтон, САЩ, НПО специализирано в сигурността в Русия, Украйна и Евразия.

* * *

Прекъсванията на енергийните потоци през Ормузкия пролив за пореден път разкриват структурните уязвимости на глобалните петролни пазари. Като най-големият вносител на суров петрол в света, Китай е особено изложен на подобни шокове. Исторически погледнато, значителна част от вноса на суров петрол в Китай се доставя от Близкия изток, като голяма част преминава през Ормузкия пролив.

Около 52% от вноса на петрол в Китай в момента минава през тази стратегическа точка. Зависимостта на Пекин обаче остава по-ниска от тази на други големи икономики в Източна Азия. За сравнение, около 95% от вноса на петрол в Япония и близо 70% от този на Южна Корея минават по същия маршрут. Това показва сравнително по-диверсифицираната структура на доставките на Китай в сравнение с неговите азиатски съседи. Уязвимостта на Китай се простира и извън петрола. Като най-големият вносител на втечнен природен газ (LNG) в света, около 30% от неговия внос на LNG е свързан с потоци през Ормузкия пролив. Значителен дял от тези доставки идва от Катар, следван от Обединените арабски емирства и Оман.

На този фон блокадата на Ормуз не е просто прекъсване, а катализатор, ускоряващ пренасочването на Китай към континентални енергийни доставчици и сухопътни транспортни коридори. През последните две десетилетия Пекин следва системна стратегия за диверсификация, целяща да намали зависимостта му от уязвими морски маршрути. В резултат на това доставчиците извън Залива — по-специално Русия и Централна Азия — придобиват все по-голямо значение. Настоящата криза ускори тази промяна, затвърждавайки завоя на Китай към географски устойчиви, сухопътни енергийни мрежи и по-широко портфолио от алтернативни доставчици.

Русия – резервният доставчик на Пекин

На фона на прекъсванията на иранския износ на петрол, Русия дипломатично се позиционира като критичен резервен доставчик за енергийните нужди на Китай. По време на среща със Си Дзинпин в Пекин на 15 април 2026 г. руският външен министър Сергей Лавров заяви, че Москва е способна напълно да компенсира всеки енергиен недостиг, пред който Китай може да се изправи поради ограничения достъп до иранска енергия. За разлика от петролните потоци от Близкия изток, руският износ — особено чрез тръбопроводи — остава до голяма степен защитен от геополитически „тесни места“ и военноморски блокади.

Руският суров петрол се доставя в Китай чрез петролопроводи като маршрута „Източен Сибир – Тих океан“ (ESPO), който се превърна в изключително важен компонент от вносния портфейл на Китай. До началото на 2026 г. Русия се утвърди като водещ доставчик на суров петрол за Китай, съставлявайки до над 20% от общия внос през 2024 и 2025 г. Вносът често надвишава 2 млн. барела на ден, подтикван от преференциалните цени на сортове като ESPO и Урал (Urals). Тези отстъпки са до голяма степен следствие от западните санкции, наложени от 2022 г. насам в отговор на кризата в Украйна, които ограничиха достъпа на Русия до европейските пазари, както и до западните корабни, застрахователни и финансови услуги.

Тази задълбочаваща се енергийна взаимозависимост е още по-очевидна в газовия сектор. Оперативният газопровод „Силата на Сибир“, свързващ находищата в Източен Сибир със Североизточен Китай, бързо увеличи доставките до около 39 млрд. куб. м. годишно. В ход са и обсъждания за увеличаване на газовите потоци до 44 млрд. куб. м. годишно чрез надграждане и оперативна оптимизация.

Двустранните енергийни отношения ще се задълбочат още повече с предложения проект „Силата на Сибир-2“, предназначен да доставя до 50 млрд. куб. м. газ годишно от Западен Сибир до Китай през Монголия. Този тръбопровод с дължина около 2600 км обаче остава тясно свързан с по-широката ценова динамика. Въпреки годините на преговори, прогресът е в застой основно поради несъгласия относно цената на газа. Китай се стреми да запази преференциалните условия, докато Москва се стреми към по-висока възвръщаемост, за да оправдае инвестицията. Тази патова ситуация отразява по-широка асиметрия в преговорната мощ. Тъй като Русия продължава да предлага газ на намалени цени при ограничени алтернативни пазари, Пекин не вижда спешност в приключването на дългосрочно споразумение. Следователно бъдещето на газопровода остава несигурно.

Енергийният мост на Китай към Централна Азия

Отвъд оста Русия–Китай, Централна Азия играе жизненоважна роля в оформянето на сухопътната енергийна архитектура на Пекин. Регионалните тръбопроводни мрежи, свързващи Казахстан и други централноазиатски държави със Западен Китай, предоставят критични сухопътни алтернативи, които заобикалят морските пътища. Петролопроводът Казахстан–Китай, работещ от 2006 г., има капацитет от около 20 млн. тона годишно и обикновено доставя между 250 000 и 400 000 барела на ден, което представлява около 3–5% от общия внос на суров петрол в Китай.

В същото време войната между Русия и Украйна — по-специално атаките с дронове срещу съоръженията на Каспийския тръбопроводен консорциум (CPC) в руското черноморско пристанище Новоросийск — значително наруши инфраструктурата за износ на петрол от Казахстан, подтиквайки нови усилия за диверсификация. На форум в Баку на 23 април 2026 г. председателят на борда на PetroCouncil.kz Асилбек Якиев подчерта уязвимостите на казахстанската износна система, подчертавайки нарушенията по маршрутите на CPC. Якиев обясни, че Казахстан активно оценява две основни алтернативи: Транскаспийския маршрут през Азербайджан („Средният коридор“) и експортния маршрут към Китай. Въпреки че маршрутът към Китай предлага капацитет до 20 млн. тона годишно, настоящото му използване остава значително под потенциала (3 до 5 млн. тона) поради оперативни ограничения.

Успоредно с това, газопроводът Централна Азия–Китай — свързващ Туркменистан, Узбекистан и Казахстан с Китай — доставя около 55 млрд. куб. м. природен газ годишно чрез трите си съществуващи линии (A, B и C). Този капацитет се очаква да нарасне с предложената Линия D, която ще добави още 25–30 млрд. куб. м. годишно. След като Линия D влезе в експлоатация, системата ще достигне капацитет от около 85 млрд. куб. м. годишно, превръщайки се в най-голямата газопреносна система в Централна Азия.

Важно е да се отбележи, че това разширяване на инфраструктурата е подсилено от неотдавнашния политически ангажимент на високо равнище между двете страни. По време на среща в Пекин на 18 март 2026 г. Си Дзинпин и националният лидер и бивш президент на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов проведоха разговори, насочени към задълбочаване на двустранното сътрудничество в множество сектори, като енергетиката остава централен стълб. Двете страни подчертаха значението на разширяването на сътрудничеството в областта на природния газ, като специално внимание беше отделено на продължаващото развитие на находището „Галкиниш“ и укрепването на дългосрочните споразумения за доставки. Срещата също акцентира върху усилията за съгласуване на стратегията за развитие на Туркменистан с китайската инициатива „Един пояс, един път“, което допълнително интегрира енергийното сътрудничество в по-широка рамка на свързаност и регионална интеграция.

Този импулс бе допълнително засилен при последващите ангажименти. По време на разговори на високо равнище, проведени в Туркменистан в средата на април 2026 г., вицепремиерът на Китай Дин Сюесян и Гурбангули Бердимухамедов потвърдиха своя ангажимент за задълбочаване на двустранното енергийно сътрудничество, като природният газ остава централен за партньорството. Дискусиите – проведени успоредно със стартирането на нови фази на развитие в газовото находище „Галкиниш“ – поставиха акцент върху разширяването на мащаба на сътрудничеството в газовия сектор и ускоряването на ключови съвместни проекти. Основен резултат беше споразумението за по-нататъшно разработване на огромните газови резерви на Туркменистан и укрепване на дългосрочните споразумения за доставки за Китай чрез съществуващата и планираната тръбопроводна инфраструктура.

Малко след това Туркменгаз подписа договор за газово находище на стойност 4.6 млрд. щ.д. с Китайската национална петролна корпорация (CNPC) за проектиране и изграждане на производствени съоръжения, способни да преработват до 10 млрд. куб. м. газ годишно, като част от разработването на Фаза 4 от находището „Галкиниш“. Като едно из най-големите находища на природен газ в света, „Галкиниш“ съставлява гръбнака на експортния капацитет на Туркменистан към Китай чрез тръбопроводната мрежа Централна Азия – Китай.

Въпреки това Централна Азия осигурява сравнително скромен дял от вноса на суров петрол в Китай, но остава основен източник на тръбопроводен газ, като на моменти съставлява около една трета от вноса на природен газ в страната. Извън количествения им принос, тези сухопътни канали за доставка са стратегически незаменими, позволявайки стабилни, дългосрочни доставки за китайския регион Синдзян в рамките на инициативи като „Един пояс, един път“. До известна степен те намаляват уязвимостта на Китай спрямо несигурните морски стеснения, като същевременно подсилват по-широката му стратегия за енергийна диверсификация.

Освен задълбочаващия се ангажимент с Централна Азия – и по-специално с богатите на енергийни ресурси каспийски крайбрежни държави Казахстан и Туркменистан – Китай е в добра позиция да разшири своето енергийно и инфраструктурно присъствие в по-широкия Каспийски басейн, където Азербайджан се очертава като ключов енергиен и транзитен център. Офшорният добив от комплекса „Азери-Чираг-Гюнешли“ (ACG) и газовото находище „Шах Дениз“ поддържа експортния капацитет на Азербайджан, докато логистиката, съсредоточена около Баку – подкрепена от пристанището на Баку и неговата интеграция с пристанище Актау в Казахстан и международното морско пристанище Туркменбаши в Туркменистан – би могла да улесни транскаспийското движение на въглеводороди, включително потенциални потоци на изток в по-дългосрочен план.

Участието на Китай в нефтогазовия сектор на Азербайджан остава ограничено, особено в основните офшорни нефтени и газови проекти, доминирани от западни и регионални консорциуми. Присъствието му е по-видимо във възобновяемите енергийни източници, техническите услуги и инфраструктурното сътрудничество в различни региони на Азербайджан. За разлика от това, Китай е много по-активен по източното каспийско крайбрежие, особено по бреговете на Казахстан. Чрез Китайската национална петролна корпорация (CNPC) Пекин контролира около 86% от нефтените находища в Актобе и притежава приблизително 8.4% в нефтеното находище „Кашаган“. Страната също е по-ангажирана в тръбопроводната и енергийната инфраструктура, въпреки че не упражнява доминиращ контрол върху сектора като цяло.

Същевременно нарастващото сближаване на Азербайджан с централноазиатските производители – засилено чрез многостранни рамки като платформата C6 и Организацията на тюркските държави – консолидира един по-сплотен транскаспийски коридор. Тази интеграция повишава мултимодалната гъвкавост и позволява пренасочване на потоците в отговор на геополитически и пазарни сътресения. Нарастващото азиатско търсене – доказателство за което са неотдавнашните усилия на Япония да си осигури суров петрол от офшорните нефтени находища на Азербайджан и Казахстан – допълнително подчертава нарастващия многопосочен характер на системата. За Пекин по-дълбокото ангажиране с тази мрежа, центрирана около Азербайджан, едва ли ще генерира незабавни мащабни обеми на внос, като се имат предвид съществуващите инфраструктурни ограничения и лимити в капацитета. Това обаче би подсилило един паралелен, неизползващ Русия евразийски коридор, диверсифицирайки маршрутите за доставка и намалявайки риска от концентрация, като същевременно ще увеличи дългосрочните стратегически възможности на Китай в един все по-сложен и взаимозависим енергиен пейзаж.

Перспективи

Въпреки значителния напредък в диверсификацията на маршрутите за доставка и разширяването на сухопътните енергийни коридори, стратегията за енергийна сигурност на Китай остава фундаментално ограничена от структурните реалности. Страната продължава да разчита в голяма степен на нефт и газ от Персийския залив – по-специално на петрол – голяма част от които все още преминават през Ормузкия проток. На практика нито една комбинация от тръбопроводи от Русия или Централна Азия не може напълно да възпроизведе мащаба, гъвкавостта и ликвидността на глобалните морски енергийни пазари. От решаващо значение е, че доставките по тръбопроводи остават ограничени по мащаб в сравнение с огромните обеми, транспортирани по морски пътища, което подчертава структурните граници на сухопътната диверсификация.

В същото време завоят на Китай към континентални доставчици въвежда нов набор от рискове, вместо да елиминира съществуващите. Задълбочаването на зависимостта от Русия повишава перспективата за стратегическо прекомерно обвързване с един-единствен доставчик, работещ под санкции, което потенциално засилва лостовете на Москва за влияние върху ценообразуването и дългосрочните договорни споразумения. Междувременно централноазиатските енергийни коридори остават с ограничен капацитет, сложни транзитни рамки и уязвимост на инфраструктурата. Ключови междурегионални енергийни инициативи, като тръбопровода „Силата на Сибир 2“ и линия Г от газопровода Централна Азия – Китай, продължават да се сблъскват със закъснения, несигурност и политически търкания, подчертавайки крехкостта на дългосрочната стратегия на Китай за диверсификация.

В това отношение сътресенията в Ормузкия проток разкриват централно противоречие в енергийната стратегия на Китай. Въпреки че Пекин успя да намали някои от най-острите си уязвимости, той остава дълбоко зависим от глобалните транспортни мрежи, което подчертава трайните ограничения на усилията му за диверсификация. В по-дългосрочен план стремежът на Китай към възобновяема енергия и електрификация може допълнително да смекчи неговата уязвимост към външни шокове. Това, което се очертава, не е напълно сигурна система, а една по-сложна и многопластова такава – където устойчивостта е подобрена, но системният риск остава дълбоко вкоренен.