Митът за китайското влияние в Иран

Какви са интересите на Китай в Близкия изток и Иран? Защо Пекин не подкрепя Техеран във войната? И как ще употреби Иран в разговорите със САЩ?

По тези въпроси ви предлагаме анализа на Джонатан Фултън, политолог в университета „Зайед“ в Абу Даби, ОАЕ, сътрудник в Атлантическия съвет и автор на книгата „Един пояс, един път в арабския свят: калкулацията на Китай в Близкия изток“.

* * *

Виждаме много анализи за реакцията на Китай към конфликта между САЩ / Израел и Иран, с фокус върху това какво Китай не направи, за да подкрепи Техеран. Основната идея е за „лостове за влияние“ — че Китай е най-важният икономически партньор на Иран и че това би трябвало да се превърне във влияние върху поведението на Иран. Дългогодишните читатели знаят: не смятам, че това работи така.

Що се отнася до икономическото значение на Пекин, съмнение няма. Китай е водещият търговски партньор на Иран от 2012 г. и купува 90% от иранския петрол. Логиката гласи, че без китайските пари Ислямската република не би могла да функционира. Ако Китай спре да купува от Иран, Техеран ще бъде достатъчно отслабен и ще трябва да седне на масата за преговори с онези държави, които искат по-сговорчив Иран. Тъй като същите тези държави искат и по-сговорчив Китай, Пекин няма намерение да сътрудничи.

Китай показа, че не се интересува особено от репутационните разходи да бъде възприеман като „животоподдържащ апарат“ на Иран. Продължава да осъществява огромен търговски обмен с държавите от Залива, които виждат в Иран заплаха за регионалната стабилност. Продължава и солидната търговия с Израел, въпреки че заема позиция, противопоставяща се на почти всичко, което Израел иска, казва и прави. Китайските държавни предприятия продължават да печелят мащабни договори в целия регион на Близкия изток и Северна Африка (MENA) — регион, уж подкопаван от иранската агресия.

Фактът, че Китай продължава да получава енергия, търговия и договори от региона MENA, е достатъчен. Това е, което КНР иска от региона. Китайците биха казали: „Не ние преначертахме картата на региона, създавайки слаби държави, които се конкурират вече век. Не мие подкопахме иранската политика, за да подкрепим слаб и непопулярен шах. Не ние нахлухме в Ирак и не ние разбихме крехкия регионален ред. Защо очаквате от нас да оправим бъркотията, създадена от британците, французите и САЩ?“

Това е разумен отговор, ако: а) искате да бъдете възприемани като отговорна глобална сила и б) искате да продължите да печелите от MENA, трябва да допринасяте за регионалната сигурност. И отново, китайският отговор е, че икономическата ангажираност и изграждането на инфраструктура в крайна сметка ще доведат до по-проспериращи и стабилни държави.

Ограниченията на концепцията „мир чрез развитие“ са ясно видими в момента. При непосредствени заплахи за сигурността, войни и постоянни напрежения породени от недържавни играчи, икономическите решения далеч не са достатъчни. Но е ясно също, че Китай не е готов да отиде по-далеч. Подозирам, че в Пекин действат по думите на Колин Пауъл за намесите в Близкия изток: „Който чупи, купи“.

Китайските лидери последователно формулират своите основни интереси. В „Бялата книга“ (2011) „Мирното развитие на Китай“ те са изброени ясно: държавен суверенитет, национална сигурност, териториална цялост, национално обединение, поддържане на политическата система и социалната стабилност, както и гаранции за устойчиво икономическо и социално развитие. В този списък буквално няма нищо, което да е съществено или пряко засегнато от случващото се в Близкия изток. Китай получава точно толкова, колкото иска и от което се нуждае от региона MENA, и не мисля, че трябва да очакваме по-активно регионално присъствие, докато това остава така.

Обратно към Иран — има моменти, когато иранските лидери са възприемчиви към китайската икономическа щедрост. След подписването на Съвместния всеобхватен план за действие (JCPOA), когато Иран видя възможност да стане „нормална“ държава, идеята китайски компании да инвестират в инфраструктура и да разработват газови находища беше полезна. Тогава Китай можеше да използва това като лост за влияние.

От 7 октомври 2023 г. насам обаче Иран не се нуждае от инфраструктура; той се нуждае от животоподдържаща подкрепа. А Китай не е готов да бъде партньор на една изолирана и отслабваща регионална сила. И Иран знае, че Китай няма да предостави подкрепата, от която той се нуждае.

Тогава какъв лост за влияние реално има Китай, когато Иран е изправен пред екзистенциална заплаха, а Пекин „не вдига телефона“? Отговорът е: почти никакъв.

На този етап смятам, че Китай ще направи точно толкова, колкото да повиши стойността на Иран като разменна монета в преговорите със САЩ по въпроси от по-голямо значение за Пекин — основно напрежението в двустранните икономически отношения. Възприятието за влияние в Иран може да бъде полезно, така че не очаквам Пекин да изостави Техеран, но също не очаквам да видим съществена подкрепа. Съответно, не бих очаквал какъвто и да е политически натиск от вида, който Израел и САЩ търсят.