Венецуела след 24 юни: анатомия на катастрофа, започнала много преди трусовете

Строителните инженери имат една сурова максима: не земетресенията убиват хора, а срутващите се сгради. Във Венецуела през тази година максимата придоби още по-мрачно продължение – убиват и институциите, които е трябвало да ги построят, инспектират и поддържат. Хиляди жертви, блокирани чуждестранни спасители, деца в ръцете на трафиканти и наркодолари под развалините: това не е хроника на природна стихия, а дисекция на държавен провал, назрявал две десетилетия.

В 10:17 часа сутринта на 24 юни 2026 г. земята под северната част на Венецуела започна да се тресе. В продължение на няколко ужасяващи секунди жилищни сгради се люлееха, електропроводи се късаха, а уплашени жители излязоха по улиците с надеждата, че най-лошото вече е отминало. Но само тридесет и девет секунди по-късно земята се раздвижи отново. Второто земетресение беше по-силно от първото.

Това, което оцеля след първоначалния трус, беше подложено на нов тест за издръжливост. Бетонът се напука и цели етажи се срутиха един върху друг. Склонове поддадоха, стоварвайки свлачища върху пътищата и жилищните квартали. В рамките на минути градовете, простиращи се от Сан Фелипе и Юмаре до Ла Гуайра и Каракас, бяха превърнати в зони на бедствие.

Двете земетресения – с магнитуд 7.2 и 7.5 – се оказаха най-силните природни бедствия, сполетели Венецуела от повече от век.

Но докато земетресенията бяха проява на Божията воля – катастрофата, която последва по-късно, беше акт на човешко безхаберие и политическа корупция.

Първите 72 часа

За спасителите първите 72 часа след голямо земетресение се измерват различно от обикновеното време.

Всяка минута е важна.

Медицинските специалисти говорят за „златния час“ – краткият период, в който бързото лечение може да означава разликата между живота и смъртта. Градските спасителни екипи знаят, че вероятността да се намерят оцелели под срутени сгради намалява непрекъснато с всеки изминал ден. Строителните инженери се надпреварват да определят в кои повредени сгради все още може да се влезе безопасно. Хуманитарните организации бързат да установят комуникации, да съберат семействата и да възстановят най-основните потребности – чиста вода, подслон, канализация и медицински грижи.

Първите обаждания за помощ дойдоха не от официални центрове за спешни операции, а от обикновени граждани.

В квартал след квартал, първите реагиращи на бедствието не бяха правителствени агенции. Това бяха хората, които случайно се оказаха там.

Строителни работници пристигнаха, носейки собствени инструменти. Таксиметровите шофьори изоставиха обичайните си маршрути, за да транспортират ранените до болници. Собствениците на магазини раздаваха бутилирана вода, ръкавици, фенерчета и батерии. Религиозните организации отвориха църкви за семействата останали без покрив. Доброволци образуваха човешки вериги, за да местят отломките на ръка, докато чакаха да пристигне техниката.
Решителността на тези доброволци спаси животи. Но тя беше и отражение на огромното предизвикателство, пред което беше изправена системата за реагиране при извънредни ситуации на Венецуела.

Спасяването при земетресение е различно от почти всяка друга форма на реагиране при бедствия. Премахването на бетон без разбиране на конструкцията отгоре може да предизвика вторично срутване, което да убие както оцелелите, така и спасителите. Тежкотоварната техника, термовизионните камери, акустичните устройства за подслушване, обучените кучета за търсене, строителните инженери и специализираният спасителен персонал са от съществено значение, защото скоростта никога не трябва да е за сметка на безопасността.

Със залеза на дневната светлина на втория ден, спасителните операции навлязоха в още по-болезнена фаза.

Семейства се събраха пред срутените жилищни сгради, държащи снимки на изчезнали роднини. Доброволци създадоха ръкописни списъци на оцелели, намерени в болници и временни убежища. Социалните медии се превърнаха в импровизиран регистър на изчезнали лица, докато хиляди венецуелци търсеха едновременно родители, деца, съпрузи, съседи и приятели.

Всяко име, зачеркнато в тези списъци, носеше облекчение. Всяко име извън списъците означаваше за близките агония на очакване между надеждата и скръбта.

Трагедия, която е повече от природно бедствие

Според изявление в Telegram на Председателя на Националното събрание Хорхе Родригес, към 12 юли броят на жертвите на земетресенията е достигнал 4490. Ранени са 16 740 души и са спасени 6462. 17 907 са останали без дом. Тези цифри ще продължат да растат, тъй като работата по спасяването и идентифицирането на жертвите продължава.

С утаяването на праха от разрушенията започна да се очертава истинската реалност.

В тази реалност първите, които реагираха на бедствието и които тръгнаха да търсят оцелели и да помагат на ранени, не бяха професионални спасителни екипи. Това бяха съседи, носещи лопати, строителни работници, пристигащи със собствени инструменти, доброволци, катерещи се по нестабилни руини от бетон, защото никой друг още не беше пристигнал. Видеоклипове от мобилни телефони показаха кадри на мъже и жени, които копаеха с голи ръце и викаха в тесни пространства между срутените конструкции, надявайки се да чуят гласовете на оживели под отломките.

Тези изображения бързо се превърнаха в определящи символи на бедствието и повдигнаха неудобни въпроси.

Защо толкова много граждани сами провеждаха спасителни операции? Защо болниците бяха претоварени почти веднага? Защо инженерите се зачудиха дали някои сгради е трябвало да се срутят по начина, по който се срутват? Защо имаше други сгради, които бяха устояли на трусовете? И защо хуманитарните организации предупреждаваха почти от първия ден, че хиляди разделени деца сега са изправени пред повишен риск от експлоатация и трафик?

Отговорите не можеха да бъдат намерени само чрез изучаване на тектоничните плочи.
Земетресенията се случват, защото огромни геоложки сили внезапно освобождават енергия, натрупана в продължение на десетилетия и векове. Учените отдавна знаят, че северна Венецуела е разположена по границата, където се срещат Карибската и Южноамериканската тектонични плочи. Регионът е преживявал разрушителни земетресения през цялата си история и сеизмолозите предупреждаваха, че следващо голямо събитие е неизбежно.

За съжаление, никое правителство не би могло да предотврати движението на земята. Но това, на което правителствата могат да повлияят, е какво се случва след нейното движение.
Земетресения с подобен, а понякога и по-голям магнитуд, са довели до драматично различни резултати в различни части на света. Япония, Чили, Тайван, Нова Зеландия и други страни, предразположени към земетресения, инвестират от десетилетия в сеизмично инженерство, строги строителни норми, планиране за извънредни ситуации, обществено образование и системи за бързо реагиране, предназначени да спасяват човешки животи при бедствия. Но дори там земетресенията причиняват разрушения.

Разликата обаче между трагедия и катастрофа не е под земята, а над нея. Или както казват строителните инженери – не земетресенията убиват хора, а срутващите се сгради.

Това наблюдение не е предназначено да омаловажи силата на природата. То е напомняне, че всяка срутена болница, всеки разрушен мост, всяка жилищна сграда, сведена до пластове счупен бетон, отразява решения, взети години преди самото бедствие. Строителни стандарти, системи за инспекция, бюджети за поддръжка, готовност за извънредни ситуации, инвестиции, институционална компетентност. Тези избори остават невидими в спокойни времена. Но едно земетресение ги вади на бял свят за секунди.

За Венецуела двете земетресения подложиха на брутален тест националните институции. Тази страна вече беше обременена от години на икономически спад, влошаваща се инфраструктура, натоварени болници, масова миграция, политическа поляризация и намаляващо обществено доверие. Милиони венецуелци се бяха примирили с чести прекъсвания на електрозахранването, недостиг на вода, недостиг на лекарства и обществени услуги, работещи под изключителен натиск. Голяма част от тези трудности съществуваха много преди 24 юни. Те не са резултат от едно-единствено събитие, една администрация и една политика.

Това е историята на нация, чиито политически, икономически и институционални основи са под напрежение десетилетия преди падането на първата сграда. Не земетресенията създадоха институционалната криза във Венецуела. Те просто разкриха най-смъртоносните ѝ последици.

Десетилетия политически сътресения

Още преди да се пропука земята под Венецуела, страната вече беше станала жертва на дългогодишни политически катаклизми, които я превърнаха от една от най-богатите в Латинска Америка – в една от най-рисковите.

Дългогодишната хуманитарна криза направи природната катастрофа далеч по-смъртоносна. Десетилетия на лошо управление оставиха сградите уязвими, инфраструктурата слаба, а социалните услуги несъществуващи. Милиони хора вече бяха недохранени, разселени или едва оцеляваха.

През по-голямата част от втората половина на 20-и век карибската държава се смяташе за една от най-стабилните избирателни демокрации в Латинска Америка. Но политическата ѝ система страдаше и от неравенство, правителствен патронаж, зависимост от петрол и нарастващо недоверие към традиционните партии.

Към края на 90-те години на миналия век бедността надхвърли 50%. Много венецуелски граждани вярваха, че държавната власт обслужва бизнес интереси и елити, а не обществото.
Точно тогава се появи Уго Чавес. След като направи неуспешен военен преврат през 1992 г., беше помилван през 1994 г. и избран за президент през 1998 г., Чавес обеща да събори стария политически ред и да преразпредели петролното богатство на страната. Неговото правителство увеличи социалните програми и първоначално спечели широка подкрепа сред редовите венецуелски граждани, които отдавна се чувстваха изоставени.

Но Чавес също така концентрира изпълнителната власт. През 1999 г. беше одобрена нова Конституция, след което беше реорганизирана съдебната система. Много съдии останаха на временни позиции, което ги направи уязвими на политически натиск. С течение на времето независимите институции отслабнаха, тъй като изпълнителната власт разшири влиянието си върху съдилищата, избирателните органи, военните, националната петролна компания и обществените медии.

Друг решаващ момент беше опитът за отстраняване на Чавес през април 2002 г. Краткотрайно преходно правителство, водено от бизнес лидера Педро Кармона, разпусна основни публични институции и суспендира Конституцията от 1999 г. Неконституционните действия на противниците на Чавес помогнаха на президента да представи администрацията си като защитник на демокрацията и му дадоха политическо оправдание за консолидиране на контрола.
След завръщането си на власт, Чавес задълбочи съюза си с военните, Куба и лоялни политически организации.

След 2007 г. администрацията му ускори национализациите и експроприациите в електроенергийната, телекомуникационната, петролната, стоманодобивната, циментовата и други индустрии. Много предприятия във Венецуела все повече се управляваха посредством правителствени протекции, липса на прозрачност и ограничен независим надзор.
Правителството получи изключителни приходи от петрол през години на исторически високи цени. Както и милиарди долари финансиране от Китай, обезпечено с петрол.

Част от това богатство финансира програми за здравеопазване, образование, храна и жилищно настаняване, които подобриха условията за милиони венецуелци. Но зад петролния бум се криеха структурни слабости. Венецуела остана силно зависима от петрола, натрупа дългове, пренебрегна поддръжката на инфраструрата и не успя да изгради устойчиви институции, способни да оцелеят при по-ниски цени на петрола.

Когато приходите от петрол спаднаха, на повърхността изплуваха недостатъците.

Корупция по-силна от бетона

Под управлението на Чавес във Венецуела липсваше истинска отчетност. Той от време на време критикуваше длъжностни лица за преразходи, провалени проекти и непоследователни данни за производство. Но тези публични порицания рядко прерастваха в прозрачни разследвания или имаха съдебни последици. Отчетността изисква независими прокурори, одитори, съдилища, журналисти и публични регистри, способни да установят къде са отишли парите и кой е отговорен.

Когато Николас Мадуро (заловен от военни сили на САЩ през януари 2026 г.) наследи Чавес след смъртта му през 2013 г., политическата и икономическа криза се ускори.

Между 2013 и 2021 г. икономиката на Венецуела се сви с приблизително 75%. Хиперинфлацията унищожи заплатите и спестяванията. Производството на петрол намаля. Недостигът на храни и лекарства се засили. Прекъсванията на електрозахранването и водоснабдяването станаха част от ежедневието на венецуелските жители.

Пътищата, мостовете и обществените сгради показваха видима липса на поддръжка. Инженерите предупреждаваха за остаряващата инфраструктура, докато лекарите алармираха, че здравните заведения работят при изключителен дефицит на консумативи, оборудване и персонал. Много специалисти – включително лекари, медицински сестри, инженери, университетски преподаватели и квалифицирани техници – се присъединиха към вълната от осем милиона емигранти, която се превърна в една от най-големите кризи на разселване в съвременната история на Западното полукълбо.

Болница, която не е в състояние да поддържа оборудване в нормални времена, не може изведнъж да се превърне в напълно функциониращ травматологичен център след голямо земетресение. Правителство, което не може надеждно да доставя вода при нормални условия, няма как да осигури нормални санитарни условия в претъпканите аварийни приюти.

Корупцията рядко се ограничава до кражба на пари. В действителност тя може да се прояви като болница без консумативи, водоснабдителна система, която спира да функционира, агенция за спешна помощ без оборудване или сграда, която се срутва, защото инспекциите са били игнорирани. По време на бедствие последиците от корупцията са по-силни от бетона.

Репресии по време на криза

Оспорваните президентски избори от 28 юли 2024 г. допълнително урониха общественото доверие в държавата. Избирателните власти обявиха Мадуро за победител, без да публикуват подробни резултати на ниво избирателни секции, поискани от опозицията и международните наблюдатели.

Опозицията, водена електорално от Едмундо Гонсалес и политически от Мария Корина Мачадо, публикува копия от протоколите от гласуването, които според тях демонстрират решителна победа на опозицията. Скоро последваха протести.

Независима мисия на ООН за установяване на фактите документира рязка ескалация на следизборните репресии, включително произволни задържания, изтезания, изчезвания и сексуално насилие. Докладът установи, че 25 души са загинали и над 2200 са били арестувани по време на тези събития.

Венецуела преди земетресенията

Близо шест месеца преди земетресенията американските военни заловиха венецуелския лидер Николас Мадуро, който беше на власт от 2013 г. Оттогава бившият вицепрезидент Делси Родригес пое контрола като временен лидер, работейки с администрацията на президента Доналд Тръмп.

САЩ отмениха санкциите срещу Венецуела, позволявайки на правителството да работи с американски компании за продажба на венецуелски петрол. Родригес и САЩ не обявиха конкретни планове за провеждане на избори. Според експерти, шест месеца не са достатъчни, за да се възстановят институции, разрушавани две десетилетия, нито пък държавата да поеме шок от такъв мащаб. Земетресенията са разкрили неспособността на правителството да реагира на криза и неговите два приоритета са били „оцеляване на режима и добив на ресурси“. Въоръжените сили са били „преструктурирани, за да предотвратят преврати, а не да обслужват гражданите“.

Венецуела след земетресенията

Веднага след земетресенията Родригес обяви извънредно положение и назначи за отговорник за спасителните операции Хуан Ернесто Сулбаран Кинтеро, командващ генерал на Венецуелската национална гвардия.

В часовете и дните след бедствието жителите на някои от най-засегнатите райони споделиха пред репортери, че присъствието на правителството е било ограничено и че силите са били по-загрижени за насочването на трафика. В социалните медии се появиха видеа с молби на оцелели хора към службите за спешна помощ и спасителите да помогнат за изваждането на техни близки от развалините.

Ситуацията във всеки засегнат район е била една и съща: пожарникари без гориво, служители на гражданската защита, използващи фенерчета на мобилни телефони, за да търсят в развалините. Репортери, отразяващи земетресенията, описаха ограничения, наблюдение и подозрение от страна на венецуелските власти, дори когато оцелелите молят светът да види случващото се.

Германски екип за спешна медицинска помощ заяви, че му е било отказано влизане във Венецуела. Колумбийски пожарникари обявиха, че са били забавени на венецуелско летище с часове, преди да влязат в страната. Чилийска спасителна група твърди, че властите са преустановили разкопаване на развалините, за да поискат документите им.

Ужасяващи последици – трафик на деца в развалините

Всеки път, когато бедствие сполети една нация, най-уязвимите плащат най-високата цена. В такива времена похитителите се нахвърлят върху хиляди осиротели и разделени от семействата си деца.

Паниката от срутващите се сгради, масовите евакуации и претоварените спасителни усилия водят до разделянето на семейства. От руините се изваждат деца без родителите им. Много от тях остават сираци или временно без придружител.

Трафикантите на хора и особено трафикантите на деца с цел сексуална експлоатация, принудителен труд и незаконни мрежи за осиновяване са най-активни точно в такива условия. Историята е показала този модел многократно: Хаити след земетресението през 2010 г., последиците от урагани, войни и бежански кризи. Хаосът предоставя възможности на хищниците.

В момента във Венецуела системите за идентификация са прекъснати; воденето на записи в много области не съществува; отчаяните оцелели са лесни за манипулиране с фалшиви обещания за безопасност, храна или подслон; престъпни мрежи (някои свързани с корумпирани служители и банди) действат в региона и отдавна се възползват от венецуелски мигранти.

Доклади и предупреждения от УНИЦЕФ като „Спаси децата“ (Save the Children) и местни неправителствени организации подчертават повишения риск от експлоатация и трафик на разделени от семействата си деца.

Сега тази отчайваща действителност се допълва от хиляди деца без родители и документи, претоварени и недостатъчно обезпечени местни власти, история на пропускливи граници и установени маршрути за трафик – често към Колумбия и Бразилия. Хищниците не чакат прахът да се уталожи. Те се придвижват през първите 72 часа – критичният период, когато децата са най-дезориентирани, а семействата все още ги търсят.

Земетресенията на 24 юни не са просто природно бедствие. Това е извънредна ситуация за закрила на детето, в допълнение на една проваляща се държава. Тя изисква спешни мерки като:

– бързото издирване и събиране на семейства трябва да бъде приоритет, използвайки снимки, ДНК анализи, където е възможно, и обществени мрежи.
– безопасни приюти за непридружени непълнолетни със строг надзор.
– международен натиск и подкрепа за наблюдение на осиновяванията и движението на деца извън засегнатите зони.
– разкриване на длъжностни лица или групи, улесняващи трафика.

Развалините ще бъдат разчистени. Въпросът е дали децата ще бъдат спасени навреме.

Пари от наркотици под развалините

Един от най-пострадалите от земетресенията на 24 юни е крайбрежният район Ла Гуайра, в близост до Каракас, който е и главното търговско пристанище на Венецуела. Районът има предистория на уязвимост, включително строителство по склонове, дерета и нестабилни терени. Бедствието там не е само природно събитие, а резултат от натрупан градоустройствен и институционален риск.

Но докато хиляди венецуелци са заровени под срутените сгради в Ла Гуайра, висши служители на режима на Мадуро са били там не за да спасяват човешки животи, а за да изровят 250 млн. щ.д. от наркотици, скрити в развалините. Това твърди венецуелският разследващ журналист Карлос Саласар, заедно със свидетелски показания, видеоклипове и бивши американски служители, запознати с наркодържавния апарат на страната.

Обвинението е толкова конкретно, колкото и осъдително: министърът на вътрешните работи Диосдадо Кабейо, за чиято глава Вашингтон е обявил награда от 25 млн. щ.д., лично е ръководил операции за блокиране достъпа на спасителни екипи до определени срутени сгради в Ла Гуайра. Телефонни видеозаписи показват униформени полицаи, изнасящи торби със стодоларови банкноти от развалините. Конвои от служители на режима са пристигнали в Ла Гуайра в рамките на часове след първото земетресение, в немаркирани автомобили с включени сирени. Но не за да координират издирвателно-спасителните операции, а за да отцепят районите, където се намирали скривалищата на Кабейо. Очевидци разказват за разпилени разкъсани банкноти и как на венецуелското правителство са били необходими два пълни дни, за да осигурят един-единствен багер, който да започне разчистването на руините.

Обвиненията срещу Кабейо не са новост, но земетресението им придаде ново мрачно измерение. По думите на Саласар, който се позовава на източници във венецуелското правителство, Кабейо е скрил до 250 млн. щ.д. в брой в 120-250 жилищни комплекса в Ла Гуайра, много от които са се срутили при земетресенията.

Саласар също твърди, че силите на режима умишлено са пречили на спасителите да достигнат до оцелелите в определени зони, не поради некомпетентност, а от страх, че ще намерят парите.

Вашингтон и Каракас – съюзници и врагове

За една обективна оценка на Венецуела е необходимо да се разгледат както провалите на нейния управляващ елит, така и последиците от взаимоотношенията със САЩ.

Съединените щати не са създали петролната зависимост на Венецуела, не са премахнали съдебната ѝ независимост, не са управлявали обществените ѝ услуги, нито са решавали как да се възлагат държавни строителни договори. Тези отговорности принадлежат единствено на венецуелските лидери и институции. Но Вашингтон има своя роля в съвременната криза във Венецуела.

В продължение на повече от две десетилетия малко двустранни отношения в Западното полукълбо са били толкова спорни – и толкова значими – колкото тези между САЩ и Венецуела. Вашингтон и Каракас постепенно се превърнаха от близки икономически партньори в ожесточени геополитически съперници.

През по-голямата част от 20-и век Венецуела беше един от най-близките съюзници на САЩ в Латинска Америка. Американските компании инвестираха сериозно в петролната индустрия на страната, а Венецуела беше един от най-големите доставчици на суров петрол за Америка. Връзката им беше изградена върху взаимни икономически интереси. И въпреки че от време на време възникваха политически разногласия, сътрудничеството им като цяло надделяваше над конфронтацията.

Тези отношения се промениха драстично, след като Уго Чавес дойде на власт през 1999 г. Той твърдеше, че Венецуела трябва да намали зависимостта си от Вашингтон и да засили политическите и икономическите връзки със страни като Куба, Китай, Русия и Иран. Неговото правителство критикува това, което определи като десетилетия прекомерно влияние на САЩ в Латинска Америка и целеше да позиционира Венецуела като водещ глас за регионална автономия.

Администрации наред САЩ наложиха санкции на венецуелски длъжностни лица, финансова дейност, държавни активи и петролния сектор. Някои бяха насочени към лица, обвинени в корупция, трафик на наркотици и нарушения на човешките права. По-широките финансови и петролни ограничения бяха предназначени да окажат натиск върху правителството и да ограничат достъпа му до приходи.

Отношенията се влошиха допълнително след неуспешния опит за преврат през април 2002 г.
Въпреки че САЩ отрекоха участие в преврата, критиките към Вашингтон се засилиха, след като американски представители бързо изразиха подкрепа към краткотрайното временно правителство преди Чавес да се върне на власт. Епизодът се превърна в определящ момент във венецуелската политика.

С нарастването на политическото напрежение във Венецуела през следващото десетилетие се увеличи и натискът от Вашингтон. Поддръжниците твърдят, че санкциите са лишили авторитарната венецуелска система от ресурси, наказали са длъжностни лица и са създали лостове за демократични преговори. Критиците казват, че макар кризата във Венецуела да има множество вътрешни причини, финансовите санкции и санкциите в петролния сектор затрудняват възстановяването, като намаляват държавните приходи, усложняват международните банкови транзакции и ограничават способността на страната да внася оборудване, лекарства и промишлени материали. Според тях, обикновените венецуелци често носят най-голямата тежест на политическа конфронтация, върху която имат малък контрол.

Фактите сочат, че и двете реалности са оформили траекторията на развитието на Венецуела.
По време на земетресенията на 24 юни страната вече беше преживяла години на икономически спад, хиперинфлация, намаляващо производство на петрол и масова емиграция. Санкциите се превърнаха в един от елементите в една много по-широка криза, включваща вътрешно управление, световни енергийни пазари, институционално влошаване и продължителен политически конфликт. Свеждането на трудностите на страната до една причина не може да обхване сложността на събитията от последните две десетилетия.

Белият дом реагира на бедствието

В рамките на часове след бедствието във Венецуела администрацията на президента Доналд Тръмп изрази съболезнования за загиналите и обяви хуманитарна помощ за засегнатото население.

Специалисти по търсене и спасяване, спешни медицински консумативи, инженерна експертиза и логистика за реагиране при бедствия станаха част от по-широки международни усилия за спасяване на човешки животи и стабилизиране на опустошените общности. Хуманитарните организации работиха рамо до рамо с множество правителства, за да осигурят храна, чиста вода, временен подслон, медицински грижи и техническа подкрепа през критичните първи седмици от извънредната ситуация.

За да улесни операциите по оказване на помощ, правителството на САЩ въведе и временни мерки, целящи да гарантират, че хуманитарната помощ може да достигне до засегнатото население. Министерството на финансите на САЩ издаде General License 60, с който временно разреши транзакции, свързани с помощ при земетресение, които иначе биха били ограничени от санкции.

Джон Барет, шарже д-афер на САЩ в Каракас, заяви пред журналисти на 7 юли, че американската помощ за земетресенията е надхвърлила 310 млн. щ.д.

Създадените с помощта на САЩ полеви болници, логистични системи и спасителен персонал помогнаха да се достигне до оцелелите и да се облекчат пострадалите общности.

В седмиците след земетресенията вниманието постепенно се измести от спасяване към възстановяване. Багерите замениха кучетата-търсачи. Временните подслони се превърнаха в дългосрочни жилища. Инженерите започнаха да инспектират оцелелите сгради, маркирайки стените с цветни символи, които определят дали семействата могат безопасно да се върнат у дома или да очакват екип за разрушаване. Улици се превърнаха в строителни площадки, докато разговорите в страната се насочиха към възстановяване на нормалния живот.

Природните бедствия често следват познат ритъм. Първата фаза принадлежи на спасителните екипи. Втората на инженерите и хуманитарните организации. Третата на политиците, икономистите, урбанистите и гражданите, които трябва да решат каква държава ще се появи от руините. За Венецуела тази трета фаза може да се окаже най-трудната.

Възстановяването след земетресение често се описва с парична стойност. Правителствата обявяват бюджети за възстановяване. Международните организации оценяват икономическите загуби. Организират се донорски конференции. Банките за развитие оценяват инфраструктурни проекти, докато изпълнителите подготвят оферти за възстановяване на пътища, мостове, училища, болници, пристанища и жилища.

Тези инвестиции са от съществено значение. Програмата за развитие на ООН оцени, че щетите от земетресенията на 24 юни възлизат приблизително 6.7 млрд. щ.д. преки икономически загуби. Това прави възстановяването едно от най-големите предизвикателства в съвременната история на Венецуела.

Историята е показала, че страните често излизат от големи бедствия по-силни – или по-слаби. Не заради самото бедствие, а заради изборите, които правят след това. Всяка трагедия е възможност да се проучи къде е била грешката, преди да започнат възстановителните операции.

24 юни ще разтърси Венецуела и ще я накара да намери своите грешки. „Животът винаги намира начин“ е известна фраза от емблематичния филм „Джурасик парк“ на Стивън Спилбърг. Животът вече намери начин да се роди сред ужасяващата трагедия във Венецуела. Видео запечата първия плач на бебе, родено сред развалините, докато остатъчните трусове все още люлеят земята.

Дали този нов живот символизира началото на една по-силна, по-мъдра и по-устойчива Венецуела, ще бъде избор, който не зависи от тектонични плочи, чуждестранни правителства и хуманитарни организации.

Този избор ще направят самите венецуелци.