Цената на политическата коректност: докладът за бандите за изнасилвания, който взриви Великобритания

През юни 2026 г. Обединеното кралство се изправи пред една от най-разтърсващите равносметки в съвременната си история.

Независима британска гражданска инициатива Rape Gang Inquiry публикува 220-страничния доклад „Разследване бандите за изнасилвания“, чиито констатации взривиха политическия и обществен консенсус на Острова.

Докладът, който изкара на светло мащабите на т. нар. „банди за експлоатация и изнасилвания“ (grooming gangs) в Обединеното кралство, е изцяло финансиран от над 20 000 британски граждани, след като управляващата по онова време Лейбъристка партия отказва подобно проучване. Основен двигател е депутатът Рупърт Лоу от Restore Britain, който в предговора открито заявява, че Великобритания има проблем с имиграцията, а не с расизма. Оперативният екип се ръководи от Сами Удхаус, самата оцеляла от бандите.

Документът изобличава десетилетия на институционален чадър, идеологическа цензура и системен тормоз, превръщайки се в неоспорим архив за едно от най-чудовищните престъпни явления в Европа. Картографира структурирания географски модел на тези групи, оперирали предимно в бивши индустриални градове с обособени и бързо разрастващи се имигрантски анклави. Като епицентър се посочва град Родъръм, където исторически са „жертвани“ над 1400 деца под пълното бездействие на местната управа. В градовете Рочдейл и Олдъм докладът установява масова злоупотреба с лицензите на местни таксиметрови фирми за трафик на децата. Други тежки огнища на престъпната дейност са Телфорд, Нюкасъл, Брадфорд и Кили.

В резюмето се казва: „‘Разследване бандите за изнасилвания’ проучи системното вземане на прицел на уязвими момичета, в огромното си мнозинство бели британки, от предимно мюсюлмански пакистански банди из цялото Обединено кралство. Доказателствата потвърждават, че този скандал представлява един от най-ужасяващите провали в историята на страната. Организирани мрежи от извършители са изградили координирани структури, които са транспортирали жертвите на различни места, снабдявали са ги с наркотици и алкохол, записвали са насилието с цел разпространение и изнудване, и са прехвърляли момичетата между множество пълнолетни мъже. Тези престъпления се извършват от десетилетия, по-конкретно от пакистанци от 1950 г. насам, ескалират след победата на Тони Блеър през 1997 г. и началото на организираната масова имиграция, и засягат всеки регион на нашата нация.“

Докладът се опира и на държавния „Доклад Кейси“ от 2025 г. на баронеса Кейси, който официално потвърждава, че голям брой мъже от азиатски етнически произход са замесени в групова сексуална експлоатация на деца. В изслушванията участват още депутатите консерватори Естер Маквей и Ник Тимъти, и Карла Локхарт от Демократическата юнионистка партия (DUP), а експертната подкрепа е водена от д-р Марк Дюри.

Числа на срамa и институционален провал

Документът отправя тежки обвинения към британската политическа и административна класа в политическа коректност. Полицията, социалните работници, училищата и Националната здравна служба (NHS) са действали в среда на идеологически обструкции, където страхът от обвинения в расизъм е бил по-силен от волята за правосъдие. Информаторите в системата са били заплашвани с уволнение, ако споменат етнорелигиозния произход на извършителите. Разкрива се системен натиск върху медиите, включително BBC, на които е налагано да използват цензурирания и географски неточен термин „мъже от азиатски произход“, за да скрият специфичния културен контекст на проблема и да запазят илюзията за успешно мултикултурно общество. Така най-шокиращото разкритие в доклада не е простото съществуване на престъпните мрежи, а мащабът на тяхното умишлено укриване от държавните органи.

„Политическият провал лежи в самото сърце на скандала. Поредица от правителства нямаха волята да се изправят пред етническите и религиозните модели. Лейбъристката партия носи особена отговорност. Първоначално тя отказа публично разследване и отстъпи едва под натиск, като разпореди процес, към който се подхожда с масов скептицизъм… Доминираните от Лейбъристката партия общински съвети и депутати бяха информирани за бандите преди много време, но по-късно отричаха да са знаели. Партията приоритизира електоралната си зависимост от мюсюлманските гласоподаватели и впоследствие блокираше и размиваше разследванията, укриваше данни за етническата принадлежност и представяше легитимните опасения като ‘крайнодясна’ агитация… Политическата коректност, страхът от обвинения в расизъм и страхът от загуба на електорална подкрепа от определени демографски групи взеха предимство пред защитата на британските деца.“

Числата очертават картина на катастрофален институционален провал, като най-взривяващият факт е съществуването на 9000 официално укрити случая. Разследването доказва, че полицията и социалните служби са разполагали с реални, заведени досиета и сигнали за над 9000 непълнолетни момичета, жертва на сексуална експлоатация. Вместо да предприемат действия обаче, властите съзнателно са архивирали случаите или са ги прекласифицирали като „проблемно тийнейджърско поведение“ и „доброволно бягство от дома“, за да избегнат етническо напрежение.

Мащабът на извършените престъпления е потресаващ. Най-малко 250 000 млади бели момичета са били подложени на многократни изнасилвания, групови изнасилвания, трафик, изтезания, бременност, насилствено приемане на исляма и доживотна травма. Действителният брой вероятно е по-голям. Извършителите носят основната отговорност, но институционалните провали, които са ги улеснявали в продължение на десетилетия, също трябва да бъдат назовани директно.

В съдебните регистри и официалните разследвания около 87% от осъдените за групова сексуална експлоатация на деца са носили отличителни мюсюлмански имена. Огромната част от мъжете, замесени в тези банди, не са били осъдени. Д-р Тадж Харджи, имам в Ислямската конгрегация в Оксфорд, смята, че реалният дял на членовете на банди, които са мюсюлмани, е около 95%. Тази цифра далеч надхвърля дела на мюсюлманите в общото население на Обединеното кралство. Бандите за изнасилвания се състоят изцяло от мъже с мюсюлмански произход – предимно от пакистански произход, въпреки че са били замесени и по-малки групи от сомалийски, ирански, сирийски, турски и друг мюсюлмански произход, се казва още в доклада. Анализ на 264 присъди за групова сексуална експлоатация на деца за периода 2005–2017 г. установява, че 84% (222 извършители) са от южноазиатски произход, като огромното мнозинство са пакистански мюсюлмани. Едва 7% са белите, а 8% – чернокожите.

Броят на съобщените изнасилвания в Обединеното кралство е нараснал значително от 1997 г. насам, когато започна ерата на мащабната масова имиграция в страната при управлението на Тони Блеър. Официалните данни за престъпленията с изнасилване, регистрирани от полицията в Англия и Уелс, са приблизително 8593 през 2000 г. До годината, приключваща през март 2025 г., полицията е регистрирала над 70 000 престъпления, свързани с изнасилване, според Службата за национална статистика (ONS). Това отразява увеличение от над 800%, дори след отчитане на нарастването на населението с около 15% през междинните години.

В ярък контраст, Полша, която поддържа относително ниски нива на имиграция през същия период, отбелязва спад в съобщените изнасилвания, посочва документът. Данните на полската национална полиция показват 2399 регистрирани престъпления за изнасилване през 2000 г. и 1127 до 2023 г. – намаление с повече от 50%. При стабилно население от приблизително 38 млн. души, това се равнява на процент на глава от населението от около 3 изнасилвания на 100 000 жители през последните години, в сравнение с над 100 на 100 000 в Обединеното кралство.

Тези цифри показват, че бандите за изнасилване са специфичен етнорелигиозен феномен, като мюсюлманите – особено пакистанските мюсюлмани – са значително свръхпредставени, заключава докладът.

Методът, използван за „ухажване“ на децата, обикновено следва един и същ процес. Момичета на възраст от 11 години първоначално са привличани като приятелки от млад мъж мюсюлманин, който след това се отнася към малкото дете като към възрастен и започва да му осигурява алкохол, наркотици и цигари. След няколко месеца момичетата са вземани с таксита от училищни дворове, социални домове и улици. Те са отвеждани в къщи, апартаменти, ресторанти и хотели, където са многократно изнасилвани от групи мъже, изтезавани, заснемани с цел изнудване и им се казва, че са „бели боклуци“ или „куфар“ (неверници), които заслужават наказание. Много от тях забременяват, докато все още са деца. Някои правят спонтанни аборти вследствие на травмата, други претърпяват принудителни аборти, а някои раждат деца, които по-късно са отнети от държавата. Разследването излага и зловещи случаи на момичета, родили деца вследствие на тези престъпления, които по-късно са били принуждавани от съдебната система да споделят родителските права с насилниците си поради пропуски в семейното законодателство. Оцелелите описват ежедневни изнасилвания, „червени стаи“ с екстремни изтезания, трафик между градове и институционално неверие, което засилва страданието им. Някои момичета дори са били трафикирани в Близкия изток, където са били подлагани на ислямски брак.

Тези неописуеми престъпления се случват в най-малко 149 района с местни власти – близо 40% от всички такива райони в Обединеното кралство – в Англия и Уелс, включително Лондон.

Шокиращи случаи

Докладът се позовава на 20 изчерпателни лични свидетелства на оцелели и показания на информатори от системата. Пробивайки стената на десетилетното мълчание, разследването извежда на преден план няколко брутални случая, които илюстрират крайните измерения на този феномен:

Случаят на Сами Удхаус: на 14 г. става жертва на лидера на местна пакистанска банда — Аршид Хюсеин. В продължение на години е подложена на системен физически тормоз, заплахи с оръжие и групови изнасилвания, в резултат на което забременява два пъти, преди да навърши 16 години. Най-шокиращият елемент в нейния случай е пълната абдикация на полицията: вместо да арестуват пълнолетния насилник, служителите на реда задържат непълнолетната Сами за антисоциално поведение, предизвикано от самия извършител, а именно: обир на пощенски клон. Относно град Родъръм, докладът посочва, че най-малко 1400 момичета са били насилвани там между 1997 г. и 2013 г., като някои актуализирани оценки надхвърлят тази цифра. Извършителите са били в огромното си мнозинство пакистански мъже мюсюлмани.

Случаят на Тейлър: на 12 г. е въведена в среда на пълнолетни мъже мюсюлмани, които първоначално предлагат на нея и приятелките ѝ превоз от училище с таксита и лични автомобили. Тейлър описва как членовете на бандата рецитирали ислямски молитви (Бисмиллах) непосредствено преди насилствените актове и системно насаждали у жертвите усещането, че белите момичета са „боклук без морал и достойнство“. Системното ѝ сексуално насилие започва на 15 години, когато е изнасилена от 35-годишен мъж от Бангладеш, което води до драстична промяна в поведението ѝ, бягство от училище и тежък алкохолизъм. Впоследствие е подложена на мащабна експлоатация, при която е принуждавана да влиза в коли на улицата и прехвърляна между насилници, като изчислява, че в някои нощи минава през 10 различни мъже, а общият им брой е около 100. Престъпните групи използват таксиметрови шофьори и жени посреднички за улавяне на уязвими момичета. Контролът се осъществява чрез заплахи за убийство, опиране на ножове в гърлото и оръжие в главата. В доклада се документират и случаи, в които момичета са били принуждавани насила да приемат исляма под заплаха за живота им. Въпреки че бащата на Тейлър подава сигнали, полицията отказва съдействие с аргумента, че има „съгласие“ и не предприема разследване дори след като момичето им предава детайлно изявление от 20 страници с телефонните номера на над 100 азиатски мъже.

Мистериозни смъртни случаи (Телфорд): случаите в Телфорд разкриват най-мрачната статистика в доклада. Разследването на тази локация излиза извън рамките на сексуалната експлоатация и се фокусира върху поредица от неизяснени, мистериозни смъртни случаи на млади момичета през годините. Налице са сериозни доказателства, че те са пряко свързани с натиск от страна на бандите, а местните власти умишлено са потулвали разследванията и са ги класифицирали като самоубийства и нещастни случаи, за да прикрият мащаба на престъпната мрежа. Документът свидетелства, че над 1000 деца (основно момичета) са били насилвани в Телфорд от десетилетия насам, от пакистански мъже мюсюлмани.

Трафик към Пакистан: едно от най-новите и малко известни разкрития в доклада, внесено и като официално питане в британския парламент от Рупърт Лоу, доказва, че дейността на бандите е излизала извън пределите на Обединеното кралство. Разследването разкрива международни канали, чрез които британски момичета са били незаконно трафикирани директно към Пакистан, където следите на много от тях се губят напълно.

Мрежа за таксиметров трафик (Рочдейл и Олдъм): докладът изобличава зловеща схема за логистична координация, при която местните общини с години са издавали таксиметрови лицензи на лица с тежки криминални досиета. Тези шофьори са организирали мобилни мрежи за лов на деца — те са взимали момичета директно от училищните дворове или от домове за социални грижи и са ги транспортирали до евтини хотели и частни адреси из цялата страна, където десетки мъже са плащали за достъп до тях. Доклади на Столичната полиция показват средно по 1125 сексуални нападения на година, извършени от нелицензирани таксиметрови шофьори. Значителна част от извършителите са идентифицирани като мюсюлмани.

Случаят на Клое: показателен е случаят на Клое, чийто нормален живот се разпада след смъртта на баща ѝ и последвалото сексуално насилие от нейния пастрок. Започва да бяга от училище и бива въвлечена в мрежа за ухажване от групи мъже мюсюлмани (предимно пакистанци), много от които таксиметрови шофьори. На 11-годишна възраст е упоена с канабис в хотел, а през 2003 г. изнасилена в кола от 25-годишен индиец, като съдебният процес срещу извършителите през 2022 г. завършва без осъдителни присъди. На 12 години започва тежка злоупотреба с алкохол и наркотици, като бива отвличана с дни, а след брутално изнасилване с бутилка в гробище е приета в спешно отделение, където персоналът не задава въпроси за травмата. Вместо да я защити, полицията я класифицира като проститутка и многократно пуска членовете на бандите, с които я открива. На 14 г. социален работник скандално ѝ предлага да се яви на кастинг за роля на жертва в сериала Emmerdale. След това предложение Клое бяга и в продължение на 6 месеца е трафикирана и изнасилвана в цяла Великобритания, докато снимката ѝ се излъчва по телевизията. След това прекарва 9 месеца в затворнически тип защитен дом. На 18 години получава собствено жилище, бързо окупирано от същата банда, чиито членове я насилват брутално, принуждават непълнолетни момчета да я изнасилват и я пристрастяват към хероин, докато теглото ѝ пада до около 32 кг. По-късно заживява в изцяло азиатски квартал, където е принудена да приеме исляма и да сключи брак с пакистански мюсюлманин – нелегален мигрант, който я бие ежедневно до раждането на детето им с увреждания. Клое успява да избяга окончателно с помощта на организацията Women’s Aid и се премества в Шотландия, където живее и днес. Според нейните свидетелства най-малко още 20 момичета в нейния район са били жертви на същия модел, а местните институции (полиция, социални служби и NHS) са знаели за расовия характер на престъпленията, но са бездействали от некомпетентност и страх да не бъдат обявени за „расисти“.

Принудителен брак: друга форма на сексуална експлоатация, свързвана с определени мюсюлмански общности в цяла Великобритания, е трафикът с цел брак. През 2024 г. Звеното за принудителни бракове (FMU) е обработило 801 случая с момичета и жени, принудени да сключат брак с мъже, като е предоставило директна подкрепа в 229 от тези случаи. Сред 280 случая през 2023 г. шестте страни с най-висок брой са Пакистан (45%), Бангладеш (13%), Афганистан (7%), Индия (3%), Сомалия (3%) и Нигерия (2%). От тях всички с изключение на Индия и Нигерия имат преобладаващо мюсюлманско население. Според МВР (2009 г.) 90% от жертвите на принудителни бракове във Великобритания са мюсюлмани. През по-последните години обаче FMU спря да събира и публикува данни за религията на участващите лица – промяна, която повтаря моделите на избягване на темата, наблюдавани по време на разследванията на бандите за изнасилвания. В доклад на FMU се посочва: „Принудителният брак не е проблем, специфичен за една страна, религия или култура. FMU не регистрира данни за религията; нито една голяма религия в Обединеното кралство не подкрепя принудителния брак. Свободно даденото съгласие е предпоставка за християнските, индуистките, еврейските, мюсюлманските и сикхските бракове.“ Въпреки че принудителният брак се среща в различни общности и не е уникален за мюсюлманите, статистиката показва ясно свръхпредставяне на мюсюлмани сред участващите в случаите на принудителен брак. Също е неточно да се твърди, че ислямът задължително изисква съгласието на жената за брак.

Подобни модели на сексуални престъпления, в които непропорционално често участват мъже мюсюлмани, са докладвани и в други западни страни със значително мюсюлманско имигрантско население. В Нидерландия медии откриват, че т. нар. „момчета любовници“ са предимно мъже от марокански мюсюлмански произход. Те първо съблазняват нидерландски момичета, често тийнейджърки, а след това ги принуждават да проституират, за да печелят от доходите им. Според доклад от 2001 г. на базираната в Амстердам организация за правата на децата, близо 5000 нидерландски ученички на възраст 13 или 14 години от типични семейства са подмамени да проституират. Документалният филм Lover Boys, режисиран от Джулия Рук, проследява работата на Ибрахим – нидерландски социален работник от марокански произход, който подкрепя както извършителите, така и техните жертви. В Швеция академично изследване от 2021 г., изследващо „шведските извършители на изнасилвания“, заключава, че близо половината от осъдените лица са родени извън Швеция, като имигрантите от Близкия изток и Северна Африка са отчетливо свръхпредставени сред тях. В Австралия девет мъже от ливански мюсюлмански произход са осъдени през 2002 г. за групово изнасилване на бели момичета. Медийни доклади от онова време сочат, че полицията е знаела за над 60 жени жертви, свързани с групата, въпреки че осъдителните присъди се отнасят до изнасилванията на седем момичета. Полицията е иззела съобщение от мобилен телефон на един от извършителите, което гласяло: „Когато си потиснат, пребий някой християнин или католик, за повдигане на настроението“.

Лондон. Епицентър на институционално отричане: текстът посочва, че за разлика от северните британски градове, където истината е излязла наяве чрез публични разследвания, в столицата е поддържана стена от мълчание. Основна политическа фигура е кметът Садик Хан (Sadiq Khan). Според доклада, Хан многократно настоявал, че в града не оперират такива банди, определяйки твърденията на информаторите като „злонамерени и политически мотивирани“. Пред Лондонската асамблея Хан е заявил, че проблемът в столицата е много по-сложен и че младите хора са експлоатирани чрез т. нар. county lines (престъпни мрежи за наркотици), а не чрез групова сексуална експлоатация. Разследване на вестник Daily Express обаче разкрива, че Садик Хан е имал пряк достъп до документи на Кралския инспекторат, описващи именно този вид престъпност, но продължил да отрича съществуването им. Противно на твърденията на кмета, Столичната полиция е разполагала с доклади за млади момичета, черпени с алкохол и наркотици и после изнасилвани от групи мъже в хотели и други локации из столицата.

Сюзан Хол, лидер на консерваторите в Лондонската асамблея, заявява че феноменът с бандите за изнасилване всъщност е ендемичен (широко разпространен) в столицата. След като предизвиква Садик Хан по темата, тя е залята от обаждания на жени и момичета, твърдящи, че са жертви. Активисти и информатори описват Лондон като „последния бастион на отричането“ и предупреждават, че мащабът на злоупотребите там е по-катастрофален откъдето и да е другаде в страната. Бивш детектив от Столичната полиция описва детската проституция и „ухажването“ в столицата като проявяващи се в „индустриални мащаби“, като властите знаели, но избрали бездействието поради комбинация от „некомпетентност, мързел и корупция“. Анонимен информатор споделя, че момчетата, наред с момичетата, са особено уязвима цел за криминалните банди – предимно албански, сомалийски и турски – опериращи в столицата.

Лондон има най-голямото мюсюлманско население във Великобритания. Садик Хан разчита на значителна избирателна подкрепа от тези общности и според доклада има етнорелигиозен мотив да защити публичната репутация конкретно на пакистанските мюсюлмани. Признаването, че организирани мрежи от предимно пакистански мъже мюсюлмани таргетират уязвими бели момичета, би съкрушило разказа за „обществена сплотеност“, прокарван от администрацията. Страхът от обвинения в расизъм буквално е парализирал Столичната полиция и кметството по същия начин, по който преди това парализира властите в Родъръм и Рочдейл. Поради тази причина съответните органи отказват да събират данни за етническата принадлежност на извършителите, като съзнателно затварят очи за поведенческите модели, които би трябвало да помогнат на правоприлагащите органи в борбата за справедливост.

Случаят на Фиона: „Често ме биеха. Бях упоявана, снимана как ме изнасилват, а кадрите бяха разпространявани. Имах счупени кости, лицеви увреждания и жестока травма“. На 13 години става жертва на пълнолетни пакистански мъже между 24 и 45 години. Процесът започва с демонстриране на привързаност и осигуряване на алкохол, но бързо прераства в изнасилвания, наркотична зависимост, заплахи и трафик. От 2008 до 2012 г. е многократно изнасилвана от множество мъже, свързани с организирани мрежи. Често е държана в т. нар. „парти къща“ с 10-20 мъже едновременно. Собственикът иска от нея да доведе приятелки, за свои роднини от Бирмингам, идващи за празника Ейд (Курбан/Рамазан Байрам). В къщата жертвите системно са наричани „бели уличници“, докато извършителите настояват пакистанските момичета да се пазят „чисти“ за брак. Фиона не само е трафикирана в различни градове на Великобритания, но е принуждавана да пренася наркотици и става свидетел на тежки криминални престъпления: почиства ножове от местопрестъпленията на два фатални случая на намушкване; присъства на престрелка. Извършителите се хвалят пред нея, че са скрили трупове на определено място, дни по-късно е потвърдено от новините. На 14 г. е малтретирана от мъж с прозвище „Рамбо“, влязъл нелегално във Великобритания. Преди това кастриран в Пакистан като наказание за насилие над деца, след което избягал във Филипините, където е нападнал множество жени и деца с голям нож. „Рамбо“ заключва Фиона и още едно момиче в стая, подлагайки ги на екстремни сексуални изтезания. На 15 г., докато е в дом за настаняване, Фиона забременява. Роденият от нея син по-късно е отнет от социалните служби и даден за осиновяване поради продължаващия риск от експлоатация, но самата Фиона е оставена в същата опасна среда. Насилието над нея продължава до навършване на 18 години. Фиона изчислява, че общо е била насилвана от 50-100 мъже, само двама не са били пакистанци.

Докладът подчертава тежката небрежност на отговорните институции: в социалния дом казали, че записването на номерата на автомобилите на мъжете е „над заплатата им“. Полицията издавали предупреждения за укриване на мъжете без последващи действия. Полицай лично върнал Фиона в парти къщата, казвайки на мъжете да „се забавляват с нея“. Полицията посъветвала насилниците, че ако убедят Фиона да се отпише от системата за грижи, те ще спрат да ги безпокоят – след което бандата се опитва да я трафикира в Кашмир, осуетено единствено поради липсата на паспорт. Когато майката на Фиона се обажда в полицията, за да съобщи, че дъщеря ѝ липсва, споменавайки историята на насилие от страна на азиатски мъже, диспечерът ѝ казва: „Не можете да ги описвате като азиатци, защото е расистко. Трябва просто да се радвате, че детето ви бива учено на различна култура.“

Случаят на Мишел: „Не мисля, че се интересуват от нас. Не искат да отворят консервата с червеи, защото става дума за религия.“ На 13 г. става жертва на трима пълнолетни братя пакистанци, които ѝ осигуряват алкохол, цигари и наркотици. Изнасилват я в нетрезво състояние. Извършителите я прибират от училище, от дома ѝ и от обществени места, използвайки заплахи за насилие, за да я контролират. На 14 г. е групово изнасилена и пребита от трима мъже, които я заключват в къща. Приятелка на Мишел забелязва порязванията и синините ѝ и сигнализира на майка си, която от своя страна се свързва с майката на Мишел. Повиканата полиция обаче заявява, че не може да направи нищо без повече доказателства. В следващите три години насилието срещу нея ескалира: насилват я в помещения за кофи за боклук, заплашват с нож, принуждават да прави секс с множество мъже, чакащи в коли. Упоявана, пребивана, горена с цигари, заключвана в стаи и прехвърляна между различни мъже. В резултат на изнасилванията Мишел забременява четири пъти, докато все още е дете – това води до спонтанни аборти, един направен аборт и едно оцеляло дете. Мишел изчислява, че за три години е била изнасилена от 600-700 различни мъже: 98% пакистански мюсюлмани; иракски мюсюлмани или кюрди.

Случаят на Сали: Дъщерята на Сали излежава 8-годишна присъда по девет обвинения за уронване на правосъдието, поради лъжливи твърдения, че е ухажвана от азиатска банда, но майка ѝ вярва, че тя е истинска жертва. Преди ареста си момичето работи на три места, включително в нощен клуб, където редовно е тормозено от азиатски мъже, укрива обаждания от тях и се прибира с рани и синини. През този период Сали я обявява за изчезнала общо 39 пъти, като момичето редовно е откривано в различни градове — пребито, без бельо или под въздействието на субстанции, поради което една от полицейските служби дори я вписва в Националния механизъм за насочване (NRM) като жертва на трафик. Момичето по-късно обяснява, че е напуснало дома си и е лъгало, за да предпази семейството си от насилниците, които заплашвали да изнасилят сестра ѝ, да наранят брат ѝ и да запалят къщата им с коктейл „Молотов“. След като Facebook пост за бандите, превърнал се в сензация, момичето незабавно е арестувано и изпратено в затвора, а семейството e подложено на системен тормоз от мюсюлмани без защита от полицията.

Случаят на Марлон: Марлон прави десетки опити да спаси 14-годишната си дъщеря Скарлет от престъпна банда, но социалните служби отказват съдействие, бавят разследванията и открито подкопават авторитета му пред детето. Поради липсата на защита момичето е въвлечено в тежка криминална експлоатация, включваща проституция, разпространение на наркотици и принуда да изравя огнестрелно оръжие. Служителите в специализираните институции проявяват шокираща небрежност, като дори връщат Скарлет на мястото на извършено над нея изнасилване и унищожават криминалистичните доказателства. Въпреки че Скарлет е бременна в резултат на насилието и е официално призната за жертва на трафик (NRM), полицията ѝ повдига обвинения за наркотици, а по-късно я настанява в звено, управлявано изцяло от мъже мюсюлмани, където отново става жертва. Цялото преживяване съсипва живота на Марлон финансово и психологически, принуждавайки го да спи барикадиран в стаята си заради травматичната агресия на дъщеря си. През 2026 г. издава книгата „Посред бял ден“ (In Plain Sight), за да изобличи институционалния провал.

Случаят на д-р Ела Хил: оцеляла от престъпните мрежи в Родъръм, свидетелства за преживяното системно сексуално насилие, изтезания и пет опита за убийство, след като е трафикирана от мъже мюсюлмани. Изрично определя атаките и словесния тормоз като мотивирани от расова и религиозна омраза, като допълва, че полицията най-малко пет пъти е отказвала да приеме медицинските доказателства за нараняванията ѝ. Въпреки бруталния тормоз и наложителната промяна на фамилните имена и релокация на семейството ѝ, успява да завърши училище и придобие медицинска степен. „Беше ми казано да уважавам тяхната религия. Това беше първата от многото объркващи лъжи, които бях принудена да повярвам. Че за да им покажа уважение, не трябва да ям свинско месо. Че мюсюлманските момичета са добри и чисти и остават девствени до брака, но всички бели момичета са уличници и спят със стотици хора. Че белите момичета са боклук. Извършителите вярвали, че имат морално право да наказват немюсюлманските момичета, тъй като не спазват религиозните правила за прилично облекло и поведение. Жертвите били принуждавани да гледат в пода, а всяко отклонение било наказвано с брутални групови изнасилвания. Момичетата били подлагани и на специфични форми на сексуално блудство, включително 11-годишни деца. Самата Хил била пребивана, удушавана и изнасилвана над 100 пъти под претекст, че мълчанието ѝ означава съгласие, което изисквало смъртно наказание с камъни. Насилниците заплашвали родителите ѝ с убийство, оръжия и физическо осакатяване, за да я държат в подчинение и изолация. Всеки опит за бягство бил дефиниран като „накърняване на честта“ и водело до последващи кървави атаки. „Използваха т. нар. ‘религиозен морален авторитет’, за да извършват най-ужасните, неморални деяния, които човек може да си представи.“

Ролята на исляма

Значителна част от доклада се посвещава на ролята на исляма в проблема с изнасилванията. Там се казва, че моделът на групова сексуална експлоатация на немюсюлмански момичета от мюсюлмански мъже не е специфично британски феномен – той се наблюдава навсякъде, където съществуват масова миграция от мюсюлмански страни или трайно установени мюсюлмански общности. В самата Великобритания жертви са не само бели момичета, но и от такива от сикхски и индуистки произход.

Немюсюлмански момичета са малтретирани и в самия Пакистан. Само в провинция Синд през 2018 г. около 1000 момичета са отвлечени, принудително обърнати в исляма и омъжени. През април 2024 г. експерти на ООН по правата на човека повдигат риска християнски и индуистки момичета в Пакистан да станат жертви на отвличане, трафик, принудителен брак и сексуално насилие. Разследване на BBC от 2021 г. изчислява, че хиляди немюсюлмански момичета – предимно християнки, индуистки и сикхски – биват отвлечени ежегодно. Документиран е случаят на 12-годишната християнка Фара, отвлечена от трима мюсюлмански мъже през юни 2020 г., изнасилена и принудена да работи като робиня.

Типичната последователност на тези случаи е: отвличане, подписване на удостоверение за обръщане в исляма, бърз брак и похищение. Полицията застава на страната на извършителите, съдилищата потвърждават обръщането, актовете за раждане се фалшифицират. След обръщането в исляма родителите губят всякакви права над детето си – ислямското право забранява на немюсюлмани да упражняват настойничество дори над собствените си деца.

Данните от присъдите за банди за сексуална манипулация в Обединеното кралство поставят въпроса дали определени елементи на исляма не допринасят за проблема. Авторите на доклада подчертават, че въздействието на религията върху поведението е непряко – опосредствано от културата – не всички мюсюлмански общности са еднакво засегнати. Показателен е фактът, че осъдените за подобни престъпления мюсюлмани от индийски произход във Великобритания са забележително по-малко от тези от пакистански произход – вероятно защото в Индия мюсюлманите са малцинство (14% срещу 80% индуисти), докато в Пакистан те са доминиращото мнозинство, а немюсюлманите – маргинализирано малцинство.

Авторите идентифицират осем теологични аспекта на класическия ислям, които улесняват и нормализират сексуалното насилие над немюсюлманки: доктрината за мюсюлманско превъзходство; принципът на лоялност и отхвърляне (ал-валā’ уа-л-барā’); мъжкото господство над жените; принудителното забулване и затваряне на жените; принудителният брак при липса на минимална възраст за сексуално съгласие; възприемането на женската сексуалност като опасна (фитна); историческата шариатска институция на робството; и системата на димитството. В доклада се отбелязва, че дори в страни с шариатско управление се прилагат адаптации – като минимална брачна възраст или ограничения върху едностранния развод – които смекчават най-тежките последици за жените.

Доктрината за мюсюлманско превъзходство Ислямът разграничава фундаментално мюсюлманите – определяни като праведни и богобоязливи – от немюсюлманите, описвани като отхвърлящи Божиите заповеди. Коранът провъзгласява мюсюлманите за „най-добрата общност, издигната за човечеството“, натоварена с мисията да утвърждава доброто и забранява злото – формулировка, която може да се тълкува като религиозно упълномощаване за принуда или наказание на немюсюлманите. Също обявява исляма за предназначен да „триумфира над всяка религия“ и определя отхвърлящите исляма като „най-лошите създания в очите на Аллах“. Друга част от Корана пък етикетира християни, евреи и други немюсюлмани като „нечисти“ (наджис). Тези учения могат да служат като религиозна обосновка за дехуманизацията на немюсюлманските жертви и да укрепват убеждението на насилника в собственото му превъзходство.

Оцелялата д-р Ела Хил, в подкаст интервю от юли 2020 г., дава конкретно измерение на тази абстрактна теология. Тя разказва, че е била принуждавана да целуне краката на насилника си като демонстрация на своята малоценност. Друга жертва от Ротърам е била принудена да лиже краката на десетките мъже, групово изнасилвали я – „защото вярваха, че морално я превъзхождат“. По думите на Хил: „Това е въпрос на мюсюлманско превъзходство – те вярват, че притежават максимален морален авторитет да заповядват на тези под тях да лижат краката им.“ Насилниците са смятали и ежедневните немюсюлмански навици за нечисти – като яденето на свинско, използването на прибори вместо ръце.

Принципът ал-валā’ уа-л-барā’ – лоялност към вярващите и отхвърляне на невярващите Една от централните доктрини в исляма. Коранът е категоричен: мюсюлманите не трябва да вземат евреи, християни или други немюсюлмани за приятели и съюзници, а онези, които го правят, рискуват сами да бъдат смятани за невярващи. Провъзгласява се „вражда и омраза завинаги“ към онези, които не вярват в Бога. Движенията за възраждане на исляма, придобили значително влияние в западните страни, активно пропагандират тази доктрина като ключова за изпълнението на божествената мисия на мюсюлманската общност.

Отвъд теологията принципът има дълбоки практически последствия. В общности, изградени върху ценности на чест и срам, разобличаването на съ-верник пред външни лица – включително пред властите – се възприема като предателство. Видният индийско-пакистански ревивалист Абул А’ла Маудуди в труда си „Нека бъдем мюсюлмани“ (2016 г.) утвърждава, че истинският успех на мюсюлманите изисква пълна преданост към Бога и към мюсюлманската умма – преди всичко останало.

В книгата си „Дъщерята на имама“ (2009 г.) Ханан – по-късно известна като Хана – описва преживяното си като 14–15-годишно пакистанско момиче във Великобритания. Когато споделила с учителка, че баща ѝ – имам – я бие, учителката сигнализирала на ръководството, което организирало среща с пакистански мюсюлмански социален работник. Ханан му разкрила всичко: домашно робство, страх от принудителен брак, физическо насилие. Същия следобед социалният работник предал всичко на баща ѝ. Резултатът: жестоко наказание, изнасилване, заплаха за убийство и дни в мазето. Когато по-късно Ханан отказала по-нататъшен контакт със социалния работник, той й заявил: „Не е редно да предаваш общността си.“

Оцелели от банди за сексуална експлоатация описват идентичен модел при контакт с полицията: разпит от мюсюлмански служители, изключващи записващото устройство и настояващи жертвата да оттегли оплакването си поради уж „недостатъчно доказателства.“ Докладването на злоупотреби срещу съ-верници носи риск от заклеймяване като предател – цена, която мнозина не са готови да платят. Натискът за вътрешна солидарност е особено силен, когато мюсюлманите живеят като малцинство в немюсюлмански общества: стремейки се да запазят колективната си идентичност, те поставят дори по-голям акцент върху отделянето от невярващите, отколкото биха направили в родните си страни.

Жената в шариата Ислямското право изгражда цялостна система, в която жената е подчинена на мъжа на всяко равнище – религиозно, правно, семейно и сексуално. Коранът поставя мъжа в ролята на управител и издържащ (каввамун) на жената и изрично го упълномощава да я дисциплинира физически. Всяка жена е под задължителното настойничество (вали) на мъж роднина – обичайно баща, а при невъзможност – дядо по баща, синове, братя, племенници или чичовци, в определена поредица. Коранът декларира, че мъжете имат по-висок ранг от жените. В хадис Пророкът Мухамад заявява, че жените са несъвършени в религията и разума, и отбелязва, че те съставляват мнозинството от обитателите на ада. Същият хадис гласи, че ако жена или куче минат пред молещ се мъж, молитвата му се обезсилва. Шариатът задължава съпругата да встъпва в полов акт при поискване от съпруга; при отказ, според Мухамад, ангелите я проклинат до сутринта.

Разводът е дълбоко асиметричен. Мъжът се развежда едностранно и без посочване на причина, като произнесе „Развеждам се с теб“ три пъти. Жената е принудена да преминава през официален съдебен процес, нерядко свързан с финансови разходи. След развода бащата запазва правната настойническа власт над децата, а ако майката встъпи в нов брак, губи и правото децата да живеят при нея. Показанията на жена се оценяват като половината от тези на мъж. Наследственото право разпределя на жените половината от мъжкия дял – синът получава двойно повече от дъщерята. Съпругата наследява една четвърт от имуществото на починалия съпруг при липса на деца или една осма при наличие на такива; съпругът наследява половината от имуществото на починалата съпруга при липса на деца или една четвърт при наличие на такива.

Шариатът не признава изнасилването като самостоятелно престъпление – то се третира като принудена зина (незаконен полов акт), в една категория с прелюбодейство и блудство. Брачното изнасилване не се признава изобщо. За доказване се изискват четирима мъже очевидци, наблюдавали пряко проникването. Ако жертвата не може да ги представи, тя самата рискува осъждане за зина. През 2003 г. Националната комисия по статута на жените в Пакистан докладва, че до 88% от жените в пакистанските затвори са жертви на изнасилване или групово изнасилване, осъдени за незаконен полов акт, тъй като не са изпълнили изискването за четирима свидетели.

Взети заедно, тези разпоредби изграждат нормативна среда, в която момчетата се отглеждат с убеждението, че имат естествено право на контрол над жените – нагласа, която авторите разглеждат като пряко свързана с културните модели, улесняващи сексуалната експлоатация.

Забулване Шариатът задължава жената да покрива тялото си на публично място и предоставя на мъжкия настойник право да ограничава движението ѝ – включително да я затваря в дома и да разрешава излизане единствено в придружение на мъж роднина и само по основателна причина. Коранът е категоричен: „Стойте в домовете си и не се показвайте.“ Последствието от тази култура е, че жена, появила се на публично място без покривало, може да бъде културно възприета като сексуално достъпна. Пророкът Мохамед е наставлявал съпругите и дъщерите си да се покриват, за да не бъдат „наругани“. Главният мюфтия на Австралия шейх Тадж Алдин ал-Хилали казва открито след осъждането на мюсюлмани от ливански произход за изнасилване в Сидни: „Ако извадите непокрито месо и го поставите навън, и котките дойдат да го изядат, чия е вината – на котките или на непокритото месо? Непокритото месо е проблемът. Ако тя беше в стаята си, в дома си, с хиджаба си, никакъв проблем нямаше да се случи.“

Принудителен брак и възрастта за съгласие По шариата бракът е договор между двама мъже – младоженеца и мъжкия настойник (вали) на булката. Структурата наподобява договор за продажба: младоженецът заплаща определена сума (махр) на булката и в замяна тя му става сексуално достъпна. Ислямската юриспруденция не определя минимална възраст за брак. Самият пророк Мохамед се оженил за Аиша на шест години – договор между него и баща ѝ – и е консумирал брака, когато тя била на девет. Коранът разглежда явлението повторен брак на разведено момиче, не достигнало менструация. Определени школи допускат вали мужбир – „принуждаващ настойник“ – т.е. баща или дядо по бащина линия, имащ право да омъжи дъщеря или внучка без нейното съгласие.

Арабският термин никах означава едновременно брак и полов акт – шариатът на практика слива двете понятия. Мълчанието на девица се тълкува като съгласие за брак. Д-р Хил свидетелства, че насилниците ѝ са тълкували мълчанието на жертвите като съгласие за изнасилване, позовавайки се именно на тези хадиси. Журналистът Андрю Норфолк, един от първите разкрили скандала с бандите за изнасилване в Обединеното кралство, заявява: „Всички четири школи на ислямската юриспруденция учат, че момиче може да бъде омъжено при достигане на пубертет, който средно във Великобритания настъпва на 11 години.“ „Когато правителството на Мюсюлманското братство дойде на власт в Египет, един от новите закони щеше да снижи възрастта за съгласие от 18 на 13 години, а определени салафи и учени на Мюсюлманското братство изразиха разочарование, че не е девет.“ „Ислямска държава имаше девет години като допустима възраст за брак. Не мисля, че има усещане за грехота и срам относно секс с 12-годишно момиче.“

Женската сексуалност като заплаха Ислямските канонични източници представят женската сексуалност като потенциално опасна за мъжете – фитна, т.е. изкушение, водещо към отклонение от вярата и социален хаос. Мохамед заявява: „След мен не съм оставил по-тежко изпитание за мъжете от жените.“ Тревогата от женската сексуалност намира своя практически израз в женското генитално осакатяване – практика, която различни школи на ислямското право или изискват, или силно препоръчват с цел обуздаване на прекомерното женско сексуално желание. Жената, появила се без покривало и без мъж придружител, се възприема като заплаха за социалния ред. В тази рамка отговорността за сексуалното насилие върху нея се прехвърля към нея самата – особено когато се съчетае с представата за присъщата нечистота на немюсюлманките. Така немюсюлманките, движещи се свободно без мъжки надзор, биват етикетирани като „леки жени“, примамващи мъжете. Мюсюлманинът, встъпил в полов акт с такава жена, не носи вина – тя е изцяло нейна. Д-р Хил описва лично: „Казваха ми да гледам в пода когато съм около мюсюлмански мъже.“ Обяснението: ако жена погледне мъж, „това означава, че иска да прави секс с него.“

Джихад и сексуалното робство Шариатът съдържа подробни разпоредби за робството като последствие от джихада срещу немюсюлмани. Пленените немюсюлмански жени стават законна собственост на мюсюлманските воини като бойна плячка и сексуалните отношения между собственика и робинята не представляват зина – това е изрично упълномощено в Корана. Мохамед учи, че пленената омъжена немюсюлманка автоматично е разведена с предишния си съпруг от самия акт на пленяването.

Историческата връзка с днешна Великобритания е документирана. Между 16-и 19-и век около един милион европейци са отвлечени като роби в рамките на търговията с роби в Северна Африка. През март 1786 г. посланикът на Триполи Сиди Хаджи Абдул Рахман обяснява на Томас Джеферсън и Джон Адамс защо тези държави водят война срещу незасегнали ги нации: „В Корана пише, че всички нации, непризнали Пророка, са грешници, които вярващите имат право и задължение да ограбват и поробват.“

В съвременен контекст ИДИЛ открито претендира за право да възобнови ислямското робство. В Ротърам извършителят Мохамед е наказал жертвата, жигосвайки я с буквата „М“ като знак за собственост. Оцелели описват принуждаването им да готвят и почистват за похитителите си, докато търпят системно сексуално насилие – точно като домашни роби. Журналистът Андрю Норфолк обяснява: „Тези момчета смятат, че е допустимо да правят с бели момичета неща, за които не биха помислили с мюсюлмански момичета.“

Димитство Ислямската юриспруденция разделя света на дар ал-ислям („дома на исляма“) и дар ал-харб („дома на войната“). Немюсюлманите под ислямска власт получават условна търпимост чрез пакта димма – право да запазят религията си срещу заплащане на годишен данък (джизя) и спазване на ограничителни разпоредби, чиято цел, по думите на коментатора Ибн Катир, е да осигурят тяхното „унижение, деградация и позор“. Ако общността наруши пакта, шариатът позволява подновяване на джихада – мъжете могат да бъдат убити, жените и децата поробени, имуществото конфискувано. Тази рамка продължава да подхранва отвличането, принудителното обръщане в исляма и принудителното омъжване на немюсюлмански момичета в Египет и Пакистан.

Ислямска кланова култура Активистката Аян Хирси Али свидетелства пред разследването, че бандите за сексуална манипулация в Ротърам, Рочдейл и другаде не са изолирани престъпни явления, а произтичат от внесени предмодерни кланови системи, подсилени от ислямски колективизъм. Моделът е характерен за части от Пакистан, Афганистан, Близкия изток, Северна Африка и Сомалия. Семейната чест е въплътена преди всичко в поведението, скромността и девствеността на жените. Нарушенията в рамките на общността се наказват жестоко – включително с убийства на честта. Когато мишената е немюсюлманско момиче – особено бяло британско момиче, възприемано като незащитено и лишено от мъжки пазители – рисковото уравнение се променя: не се очаква ответна реакция от семейството, и това насърчава третирането на жертвата като собственост. Когато сикхски момичета стават жертви на подобни банди, сикхската общност мобилизира мъже, ефективно противодействащи на извършителите. Белите момичета от работническата класа са лишени от равностойна колективна защита – не на последно място, защото властите заглушават мълчат заради страх от обвинения в расизъм.

Авторите заключват: масовата имиграция от кланови общества въвежда в западните демокрации примитивни нагласи, в които груповата принадлежност е по-важна от индивидуалните права. Думи-заплахи като „ислямофобия“ и „расизъм“ се използват, за да се парализират разследванията и правоприлагането.

„Ислямофобията“ – оръжие за мълчание

Мозъчният тръст Policy Exchange документира в поредица доклади – „Скандалът с бандите за сексуална манипулация в Ротърам и създателите на дефиницията за ислямофобия“ (2025 г.) и „Как да не се справим с бандите за сексуална манипулация“ (юни 2025 г.) – как обвинението в „ислямофобия“ е използвано за потискане на разследванията и дискредитиране на сигнализиращите. Ключова фигура в това е Мубийн Хюсейн от Ротърам, служител на Междупартийната парламентарна група по въпросите на мюсюлманите, организирал през 2015 г. протест, обвиняващ полицията на Южен Йоркшир в „жертво-принасяне“ на мюсюлманите. Сенчестият министър по равенството Клер Кутиньо предупреждава, че въвеждането на официална дефиниция на „ислямофобия“ би задълбочило „културата на цензура“ и би осигурило по-голяма безнаказаност на извършителите.

Законодателна рамка на парализата Институционалната парализа има конкретни законови корени. Законът за расовите отношения от 1965 г. и неговият наследник от 1976 г. са интерпретирани по начин, правещ всяко обсъждане на етническите модели в престъпността опасно. Докладът Макферсън от 1999 г. заклеймява полицията като „институционално расистка“ и въвежда толкова широка дефиниция на расизма, че служителите се изплашват от всяко действие, което може да изглежда насочено срещу етническо малцинство. Законът за равенството от 2010 г. добавя религията като защитена характеристика. Националният одит на Кейси от 2025 г. потвърждава, че властите избягват системно да изследват етническите и културните фактори, дори когато данните сочат категорично към пакистански мюсюлмански извършители.

Умишлено неприлагане на закона Законът за сексуалните престъпления от 2003 г., Законът за тежката престъпност от 2015 г. и Законът за съвременното робство от 2015 г. предоставят широки правомощия – включително доживотни присъди. Въпреки това присъдите по делата на банди за изнасилване остават в долния край: типично 4–12 години за мъже, осъдени за изнасилване на десетки деца. Законът за престъпността и безредиците от 1998 г. изрично изисква завишаване на присъдата при расова или религиозна враждебност – извършителите са наричали жертвите „бели леки жени“, „куфар кучки“, викали „Аллаху Акбар“ – но расови утежняващи обстоятелства не са прилагани нито веднъж срещу банди за изнасилване. За сравнение: Дарън Озбърн, убил мюсюлмани с ван през 2017 г., е осъден на доживотен затвор с минимален срок от 43 години, като съдията изрично е посочил религиозния и расовия мотив. Мнозина от извършителите по делата за сексуална манипулация са излезли след изтърпяване на едва една трета до половина от присъдата. Чуждестранни извършители – мнозина от Пакистан – рядко са депортирани въпреки правомощията по Закона за границите на Великобритания от 2007 г. В анализ на Фондация Куилиъм на 264 присъди за периода 2005–2017 г. огромното мнозинство присъди не съответстват на нанесената вреда.

Британските съдилища многократно са допускали културния произход като смекчаващо обстоятелство. В документиран случай от Бристол обвиняемият е твърдял, че принуждаването на момиче да прави секс с приятелите му е „сомалийска култура и традиция“. В Ротърам друг е заявявал, че облеклото на западните момичета ги „провокира“.

Ролята на Лейбъристката партия Лейбъристката партия носи основна отговорност. Доминирани от лейбъристи местни общински съвети са поставяли електоралната зависимост от пакистанско-мюсюлмански общности над закрилата на децата в Ротърам, Рочдейл, Телфорд, Бърнли, Питърбъро и Олдъм. Докладът Джей от 2014 г. разкрива как лейбъристки общинари в Ротърам са пренебрегвали системното изнасилване на 1400 момичета, за да не отчуждят пакистанската общност. През януари 2025 г. лейбъристки депутати са гласували срещу консервативна поправка за национално законово разследване с 364 срещу 111 гласа. Сър Киър Стармър е квалифицирал обществената загриженост като „крайнодясна“ агитация.

В редиците на Лейбъристката партия са установени и преки извършители. Лорд Назир Ахмед – лейбъристки персиец, издигнат от Блеър – е признат за виновен през 2022 г. за изнасилване на 13-годишно момиче и осъден на пет години и половина затвор. Бившият лейбъристки общинар Лирон Велман се е признал за виновен за сексуални престъпления срещу дете. Лейбъристката общинарка Карол Кларк е предупредила сина си педофил за предстоящия му арест. Бившият лейбъристки депутат Айвър Каплин е арестуван за съблазняване на 15-годишно дете през 2025 г. Детективът-информатор Маги Оливър критикува кмета на Голям Манчестър Анди Бърнам, твърдейки, че двама рецензенти са се оттеглили от финалната фаза на воденото от него разследване (обхващаща периода 2019–2025 г.), тъй като Полицията на Голям Манчестър е „блокирала“ достъпа им до ключови документи.

Ролята на Консервативната партия Управлявалата от 2010 г. Консервативна партия не е въвела задължително записване на етническия произход на извършителите и не е инициирала национално разследване въпреки доклада Джей. Бившият консервативен министър Рори Стюарт е заявил в подкаста „Останалото е политика“ (The Rest Is Politics), че ялвнието е незначително и огранично основно до Северна Англия – т.е. той грубо го е омаловажил. Сами Удхаус се е срещнала с Дейвид Камерън още през 2015 г. и му е разказала всичко – без резултат.

Бременността като оръжие Бандите умишлено са използвали бременността за контрол над жертвите. Момичета на възраст от 4 години са изнасилвани многократно. Жертвите са търпели множество бременности, докато сами са още деца – някои са помятали, други са принудени да абортират, трети са раждали без подкрепа. Абортите са организирани от извършителите в нелегални условия, причинили са трайни физически увреждания. Болниците и клиниките за сексуално здраве са документирали генитални наранявания, полово предавани инфекции и бременности при момичета на 11–16 години, без да вземат мерки за насочваща защита. Семейните съдилища са присъждали родителски права на насилниците върху децата, заченати чрез техните престъпления – а в някои случаи насилниците дори са получавали право да поискат заповед за срещи с внуците си.

Изводи

Докладът завършва с фундаментални изводи, които изискват радикална промяна в управлението на Великобритания.

На първо място се посочва провалът на мултикултурализма, като авторите доказват, че сляпата мания по отвореното общество и неконтролираната имиграция, започнала със Закона за британското гражданство от 1948 г. и ескалирала при Тони Блеър от 1997 г., са внесли чужди за Европа субкултури. В текста се използва ярката метафора, че нефтът и водата не се смесват и че вековните културни различия са генезисът на проблема.

Докладът настоява за незабавно наказателно преследване на всички държавни служители, полицаи и политици, проявили малодушие и съучастие чрез прикриване.

Накрая, авторите призовават за налагане на най-строгите възможни мерки, включително законодателни промени за връщане на смъртното наказание за извършителите на тези неописуеми жестокости.

Директната последица от излизането на този доклад и изваждането на светло на 9000-те скрити досиета е стартирането на Операция „Бийкънпорт“ (Operation Beaconport) от страна на британските власти. Под напора на огромния обществен натиск, това се превърна в най-мащабната ретроспективна полицейска проверка в историята на Обединеното кралство. Нейната цел е да отвори наново всеки един от прикриваните случаи, да изземе и съхрани съдебните архиви и да поправи десетилетното предателство на държавата към собствените ѝ деца.

Авторите обещават, че скоро след публикуването на доклада възнамеряват да оповестят пълните свидетелски показания, да съберат допълнителни разкази на оцелели, да идентифицират отговорните лица в Парламента и да започнат граждански и частни съдебни производства, за да гарантират максимална отчетност.