Митата на Тръмп: нов вътрешен фронт за Америка

Покрай войната на САЩ и Израел срещу Иран, избухнала на 28 февруари 2026 г., като че ли всички останали теми изгубиха актуалност. Но докато светът е вперил взор в разгорещения въоръжен конфликт с глобални последици, на заден план продължават да текат не по-малко важни процеси. Един от тях са митата, които американският президент Тръмп наложи на редица държави в опит да възвърне търговския баланс и реиндустриализира САЩ.

Само дни, след като Върховният съд на САЩ оспори законността на част от митата на президента Доналд Тръмп, сагата навлезе в нова и далеч по-конкретна фаза. На 5 март 2026 г. федералният Съд по международна търговия (CIT) разпореди правителството да започне процес по възстановяване на събраните средства от митата, обявени за незаконни.

Става дума за мащаб, който трудно може да бъде пренебрегнат. Средствата за възстановяване се оценяват на над 130 млрд. щ.д. и засягат десетки хиляди компании и огромен обем международна търговия.

Още след произнасянето на Върховния съд множество компании започнаха да подават искове за възстановяване на платени суми, а все повече корпорации се включват в съдебни процедури, които могат да продължат години и да засегнат значителни финансови ресурси.

Така въпросът за митата вече не е само юридически и политически, а придобива и пряко икономическо измерение.

Решението на Върховния съд

Последното развитие идва след решение на Върховния съд от 20 февруари 2026 г. по делото за митата на президента Доналд Тръмп, което постави под въпрос самия механизъм на тяхното въвеждане.

До този момент администрацията можеше сравнително бързо да въвежда мита чрез Закона за извънредни икономически правомощия (IEEPA) без дълги разследвания и участие на Конгреса. Администрацията се опираше на параграф 1702, дял 50 от Кодекса на САЩ (50 U.S.C. §1702) – част от IEEPA, уреждащ президентските правомощия. Законът дава право на президента при обявено извънредно положение да регулира икономическите отношения с чужди държави. Президентът може да „разследва, регулира и забранява“ сделки и икономически операции, включително внос и износ на стоки, когато те са свързани с извънредна заплаха за националната сигурност, външната политика и икономиката на САЩ. Именно правото да се „регулира вноса“ беше използвано от администрацията като основание за въвеждането на митнически тарифи.

Логиката е, че ако президентът има право да ограничава и контролира вноса, той може да налага и митнически ставки като средство за икономическо регулиране. Върховният съд обаче прие по-тясно тълкуване на закона и постанови, че разпоредбата на IEEPA позволява ограничаване и забрана на търговията, но не предоставя изрично правомощие за налагане на мита.

Основният въпрос пред съда беше дали президентът има право да налага мита чрез IEEPA. Съдът постанови, че този закон не предоставя ясно правомощие за въвеждане на мита. В решението се подчертава, че според член I, раздел 8 от Конституцията на САЩ правото да се налагат данъци и мита принадлежи на Конгреса на САЩ. Президентът може да действа, само когато разполага с изрично делегирани от Конгреса законови правомощия.

Съдът по същество не забрани митата като инструмент на държавната политика. Той ограничи използването на извънредните правомощия като универсален механизъм за тяхното въвеждане. Именно тази разлика е съществена, защото тя определя реалните последици от решението.

Делото започва като спор между федералното правителство и група американски компании, които оспорват законността на митата. За тези фирми митата означават рязко увеличение на разходите и сериозен риск за бизнеса. Според тях администрацията е използвала закон за извънредни ситуации с цел, за която той не е предназначен.

С напредването на процеса спорът постепенно се превърна в принципен конституционен въпрос за границите на президентската власт. В крайна сметка делото достигна до Върховния съд, който се произнесе по един от най-важните търговски спорове в съвременната американска политика.

Значение на решението

Американският финансов министър Скот Бесент коментира на 20 февруари 2026 г., че най-непосредственият ефект от решението на Върховния съд е загубата на възможността президентът да въвежда мита чрез извънредни правомощия — инструмент, който той определи като важен „лост за натиск“ в търговските преговори.

Използването на IEEPA позволяваше сравнително бързи и универсални митнически мерки, които можеха да бъдат използвани както за икономическа защита, така и като средство за натиск в международните преговори или при заплаха за националната сигурност.

Понятието „национална сигурност“ в съвременната търговска политика придоби особено изразено геоикономическо измерение в периода на сегашната администрация на Доналд Тръмп. Например по отношение на Китай, въз основа на Закона за търговията от 1974 г. бяха наложени мита върху китайски внос на стойност 370 млрд. щ.д. Ставките варираха между 10 и 25%.

Макар формалната причина за тези мита да бяха нелоялни търговски практики и технологичен трансфер, в политическите изявления присъстваше темата за прекурсорите на фентанил и ролята на Китай в глобалната верига на доставки. Така президентът Тръмп наложи 20% мита върху китайския внос, като посочи, че фентанилът и свързаните синтетични опиоиди представляват „необичайна и извънредна заплаха“ за сигурността на САЩ, тъй като Китай „не предприема адекватни мерки за ограничаване потока на синтетични опиоиди, включително фентанил, влизащи в САЩ“.

По подобен начин администрацията на Тръмп обяви намерение да наложи 25% мито върху целия внос от Мексико като средство да се справи с „инвазията“ на фентанил и други наркотици, минаващи през южната граница. След решението на Върховния съд обаче тази мярка няма да може да продължи по същия начин.

Но независимо от решението на върховните съдии администрацията на Тръмп си запазва възможността да налага мита чрез други законови механизми.

И така, макар магистратите да не се произнесоха пряко дали тези средства трябва да бъдат възстановени, нито създаде механизъм, по който това да се случи. Така остави проблема да бъде решаван в последващи съдебни производства. Именно тази празнина запълни решението от 5 март 2026 г. на Съда по международна търговия, по силата на което правителството започва процеса по възстановяване на средствата, събрани от митата.

Обратен ефект

Най-парадоксалният аспект от решението на Върховния съд е неговият възможен стратегически ефект. Макар решението да ограничава извънредните правомощия по IEEPA, то не отменя други търговски закони. Така съдът неволно насочва администрацията към други, по-ясно регламентирани механизми, които имат по-стабилна правна основа.

Тъй като тези механизми изискват повече време и процедури, те имат много по-здрава законова основа и именно това може да направи митническата политика дългосрочна и по-трудна за отменяне.

За разлика от извънредните правомощия по IEEPA, тези механизми се основават на ясно формулирани разпоредби като Закона за разширяване на търговията от 1962 г., Закона за търговията от 1974 г. и Митническия закон от 1930 г.

Прилагането на тези закони следва ясно определени процедури, подлежи на административен и съдебен контрол, и е съобразено с правилата на Световната търговска организация (СТО, WTO). За прилагането на част от тях се изисква официално разследване от Комисията по международна търговия на САЩ, което трябва да установи дали при наличие на увеличен внос има риск от сериозна икономическа вреда за американските производители.

Именно тази институционална и процедурна строгост прави тези закони особено устойчиви в търговската политика на САЩ, включително налагането на мита, за разлика от извънредните правомощия, които могат да бъдат оспорени като прекомерни, както се получи с IEEPA.

Ако комисията потвърди наличието на такава вреда, президентът може да наложи защитни мита и други ограничения върху вноса. Макар и по-бавен, този подход позволява изграждането на дългосрочни защитни мерки, които трудно могат да бъдат отменени. Именно затова решението на Върховния съд може да се окаже не край на митата, а началото на по-дългосрочна и по-твърда митническа политика.

Защо Тръмп наложи мита: ЕС, Китай, Индия

Основната идея зад политиката с митата е убеждението, че САЩ поддържат търговски отношения, при които американският пазар е по-отворен от този на много от своите търговски партньори. Митата трябваше да бъдат средство за намаляване на търговските дефицити, за защита на американското производство и за принуждаване на партньорите към по-равнопоставени условия.

Търговските отношения между САЩ и Европейския съюз (ЕС) често бяха посочвани като пример за подобни различия. Един от най-известните случаи е автомобилният сектор, където ЕС поддържа 10% мито върху вноса на автомобили, докато американското мито върху европейските автомобили е около 2.5%. В същото време САЩ поддържат устойчив търговски дефицит с ЕС при индустриалните стоки, което администрацията разглежда като доказателство за дисбаланс. По данни на Представителя по търговията на САЩ (USTR), дефицитът на САЩ в стоковата търговия с ЕС е 235.9 млрд. щ.д. през 2024 г., което показва, че американските стоки в ЕС са по-малко в сравнение с европейските в САЩ.

Още по-ясно тази логика се проявява в отношенията САЩ-КНР. Търговският дефицит на САЩ с Китай от години се измерва в стотици млрд. щ.д. годишно и се превърна в основен аргумент за въвеждането на митата. Проблемът не беше само в мащаба на вноса, а и в условията, при които китайските компании конкурират с американските. А именно: структурните търговски практики, считани за несправедливи за американските компании.

Китайската държава активно подкрепя ключови индустрии чрез мащабни държавни субсидии, които позволяват на местни производители да продават на по-ниски цени на вътрешния и чуждите пазари. В същото време чуждестранните фирми продължават да срещат бариери за достъп до китайския пазар, особено в сектори като полупроводници, енергетика и автомобилостроене, където регулациите и лицензионните изисквания често затрудняват оперирането на западни компании. Това гласи доклад за 2025 г. на Комисията за икономически преглед и национална сигурност в отношенията САЩ–Китай (USCC),

Докладът още посочва, че китайският регулатор често налага политики на принудителен технологичен трансфер, т.е. чуждестранните фирми трябва или да споделят технологии, или да локализират производството си в Китай, ако искат пълен достъп до пазара му. За администрацията на САЩ тези системни различия не са просто бюрократични препятствия, а структурни пречки, които изкривяват международната конкуренция.

Търговските отношения с Индия са пореден пример за различия в тарифната политика. Индия традиционно поддържа високи мита върху вносни стоки съгласно профила на страната в СТО. Макар търговският дефицит с Индия да е ограничен в сравнение с този с Китай и ЕС, администрацията разглежда тези различия като част от по-широк модел на небалансирана глобална търговия.

В този контекст митата бяха представени не просто като протекционистична политика, а като инструмент за възстановяване на равновесието в международната търговия. Според логиката на администрацията, когато други държави поддържат по-високи мита или ограничават достъпа до своите пазари, САЩ могат да направят същото, за да изравнят условията.

Парадокс: правна логика срещу икономическа реалност

Освен че е явно ограничение на президентската власт, решението на Върховния съд повдига и един по-малко обсъждан въпрос: кой всъщност понася тежестта от митата? Икономическата логика и редица изследвания показват, че те се прехвърлят върху крайните потребители като по-високи цени.

Анализ на Националното бюро за икономически разследвания (NBER) на САЩ установява, че почти 100% от митата, въведени през търговската война с Китай през 2018 г. са били поети от американските вносители и потребители. Мярката обаче не е била компенсирана с по-ниски цени от страна на китайските износители.

Подобни изводи се потвърждават от изследванe на Института за международна икономика Петерсън (PIIE) от 2025 г. То показва, че митата действат като вътрешен данък върху потреблението.

Сега компании търсят от държавата възстановяване на платените средства. Но ако тежестта вече е била прехвърлена върху потребителите, имат ли компаниите право на възстановяване?

Съдебната система едва ли ще даде ясен отговор. И все пак питането е валидно и разкрива разрив между формалната правна логика и икономическата реалност. Ако съдебната власт принуди държавата да върне милиарди на корпорациите за разходи, които вече са били платени от дънкоплатеца под формата на по-високи цени, това би превърнало митническата сага от конституционен спор в един от най-големите икономически абсурди на нашето време.