Йокосука – самолет за камикадзе

Масовите самоубийствени атаки на японските камикадзе нямат аналог в световната история. Духът и подвигът на тези момчета (а това в повечето случаи са били младежи на възраст 17-24 години) безспорно заслужават уважение и възхищение. Въпреки това, от гледна точка на военното изкуство, подобна тактика е представлявала безизходица. При първите самоубийствени атаки загиват най-опитните, след това – по-малко опитните, а в крайна сметка лесна плячка за противовъздушната отбрана (ПВО) и авиационните заслони на съюзниците стават онези, които дори нямат шанс да извършат таранен удар по целта.

Тактиката на камикадзетата представлява отказ от формите и методите на класическата въздушна война и води до безсмислени, невъзвратими загуби. На пилота или екипажа не се оставя друг избор, освен съзнателно да се пожертват – да загинат за императора, родината и близките си в самоубийствена атака.

Първата атака на камикадзе е проведена през октомври 1944 г. Още много преди това обаче, преди вицеадмирал Ониши да създаде Специалния ударен корпус, мичман Ота Мицуо предлага да се използват реактивни снаряди за „последни рейдове“. Той отдавна обмисля идеята за създаване на ракета за самоубийствени атаки. Мицуо е запознат с японските разработки на радиоуправляеми крилати бомби и с конструкцията на ракетни двигатели. Той добре разбира, че насочването на подобен снаряд към целта не е по силите на тогавашните технологии и предлага човек да изпълнява тази функция.

Пътят на Мицуо

Бойният път на Мицуо се развива по следния начин. Като пилот на транспортен самолет от 405-и кокутай (морски авиационен корпус), той започва служба във военноморския флот през 1928 г. като щурман. От началото на Тихоокеанската война около година участва в боеве на южните острови, включително срещу най-трудните цели – авионосните съединения. В сраженията при Марианските острови, където Япония търпи тежки поражения, Мицуо придобива безценен опит в щурмовите атаки. Той добре осъзнава недостига на опитни пилоти, многократното превъзходство на съюзниците и широкото използване на самоубийствени атаки в сухопътните боеве.

Офицерът подава рапорт, в който излага вижданията си за причините за неуспешните атаки на бомбардировачи, торпедоносци и пикиращи самолети срещу американските самолетоносачи. Според него ефективността може да се повиши само чрез пилотируеми самолети-снаряди. Докладът бързо стига до висшето командване, което вече вижда само една алтернатива срещу американската мощ – самоубийствени атаки.

През пролетта на 1944 г. Мицуо е прехвърлен в 1081-ви въздушен транспортен корпус в авиобаза „Ацуги“. С предложението си за самолет-снаряд той се обръща към отдела за авиационни изследвания към Инженерното училище на Токийския императорски университет. Там, заедно с професор О. Таитиро, идеята е оформена като проект. След първоначално колебание проектът достига до Първи морски авиационно-технически арсенал в Йокосука, където капитан I ранг Минору Генда го подкрепя. На 16 август 1944 г. е дадена спешна поръчка за разработка под кодовото име „Мару Дай“. До края на октомври се планира производството на 100 такива летящи бомби.

Самолетът е разработен при строга секретност. Конструкторите работят и живеят в едни и същи помещения, без достъп за външни лица. Само десет дни след началото на разработката е създаден дървен макет в реални размери, който веднага е подложен на изпитания в аеродинамичен тунел.

Първоначално се предвижда самолетът-снаряд да се освобождава от височина 8000 м на около 80 км от целта, след което да планира. В последните секунди преди удара ракетните двигатели се включват, апаратът преминава в пикиране и нанася удар по палубата, корпуса или под ватерлинията на кораба. Очакваната скорост трябва да достига над 900 км/ч, което го прави практически неуязвим за изтребители.

Първи изпитания

Изпитанията започват през октомври 1944 г. и показват добри резултати, но и сериозни проблеми. Реалният обсег се оказва около 60 км, а носещият самолет (бомбардировач) става лесна цел за вражески изтребители. Освен това управлението на апарата е трудно дори за опитни пилоти.

Фиг. 1 Вид на самолета-снаряд Йокосука MXY-7 Ohka модел 11

Въпреки недостатъците, самолетът-снаряд Йокосука MXY-7 Ohka е приет на въоръжение. В превод звучи като „взривяващ се вишнев цвят“, по други данни – „Вишнев цвят“. На светло-сивия фюзелаж на самолета-снаряд в съответствие с названието са нарисувани пет розови вишневи листа. Това става най-известният японски пилотиран от човек снаряд – едноместен ударен апарат за еднократна употреба, произвеждан масово и използван срещу американски самолетоносачи.

По външен вид пилотираният самолет-снаряд наподобява морско торпедо с малки крила. Няма колесник и се изстрелва от носещ самолет. Носи бойна глава с 1200 кг експлозив, способна да унищожи кораб от всеки клас.

Тъй като се предвиждало еднократно използване на самолета-снаряд със слабо подготвен пилот, в кабината бил монтиран минимален комплект прибори: скоростомер, висотомер, компас и указател на ъгъла на тангаж. Освен това имало ръкохватка за привеждане в действие на взривателя, електрически превключвател за пускане на ракетните двигатели, прост рамков мерник, кислородна система и телефонна връзка със самолета-носител. Освен това пилотът-смъртник бил защитен с броня.

Самолетът се изработвал от евтини метали, а крилата – от брезов шперплат.

Като носител се използвал бомбардировачът Mitsubishi G4M2Е („Бети“), един от най-разпространените японски самолети през Втората световна война с фантастичната за тогава далечина на полета – 6000 км. Въпреки големия си обсег, самолетът имал слаба защита, което водело до тежки загуби.

Фиг. 2 Вид на самолета-снаряд Йокосука MXY-7 Ohka модел 11, подвесен под тялото на бомбардировач G4M2E „Бети“

Пилотите за Ohka се подбирали сред доброволци, включително много млади курсанти. Желаещите просто отбелязвали „Да“ или „Не“ върху документите си. Недостиг на доброволци нямало.

В крайна сметка, въпреки техническите и тактическите трудности, Ohka модел 11 остава символ на отчаяната стратегия на Япония в края на войната – комбинация от технологична изобретателност и крайна саможертва.

На последния етап пилотът-камикадзе прицелвал MXY-7 и преминавал в стръмно пикиране под ъгъл 500 и включвал ракетните двигатели. В такъв случай скоростта на самолета-снаряд надвишавала 900 км/ч.

Масово производство

Към септември 1944 г. първите десет MXY-7 били готови. Летателните изпитания без включване на двигателя започнали през октомври 1944 г., а първото включване на ракетните ускорители било извършено през следващия месец. Тези изпитания преминали успешно. През януари 1945 г. били проведени и полети в безпилотен режим.

Без да изчаква окончателните изпитания, флотът поръчал серийното производство на самолета-снаряд. От септември 1944 до март 1945 г. били произведени 755 единици от самолета-снаряд MXY-7 Ohka модел 11. От тях 155 били доставени от Първи арсенал в Йокосука, а 600 — от 11-ти арсенал в Касумигаура.

При заводските изпитания на самолета-снаряд изчисленията на конструкторите не се потвърдили напълно. Първо, далечината на полета на самолета-снаряд превишавала височината, на която се отделял, не повече от десет пъти (поради ниската стойност на аеродинамическото качество). Второ, таванът на самолет-носител с подвесен самолет-снаряд съставлявал едва 6000 м. По този начин максималната изчислена далечина на полета на MXY-7 възлизала на по-малко от 60 км. Лесно можело да се прогнозира и загубата на носителите с неотделили се пилотируеми снаряди, тъй като радиусът на изтребителното авиационно прикритие на самолетоносачите на САЩ бил 90 км.

Оказало, че самолетът-снаряд е труден за управление дори за най-опитните летци-изпитатели поради несъвършенната система за управление и необходимостта за кратко време да се поддържат зададени ъгли на пикиране и скорост на различните етапи от полета, без при това да се изпуска целта от поглед.

Самолетът-снаряд трябвало да притежава висока маневреност за точно поразяване на целта. Той нямал колесник, поради което бил лишен от възможността самостоятелно да извърши излитане. На MXY-7 имало двукилови опашни плоскости, за да може снарядът да бъде окачван под тялото на носителя. Предполагало се, че реактивните снаряди ще носят 1200 кг взривно вещество тринитроанизол. Фугасната бойна глава се намирала в носовата част.

Самолетът-снаряд се произвеждал в малки занаятчийски предприятия с използване на неквалифицирана работна сила. Първоначално се планирало MXY-7 да бъде оборудван с течно-реактивен двигател, но впоследствие от тази идея се отказали поради нейната сложност. На самолета-снаряд била монтирана група от три твърдогоривни двигателя. Общата тяга на тази група съставлявала 800 кг за време 8-10 секунди. Твърдогоривните двигатели можели да се включват и поотделно.

Технически характеристики

Летателно технически характеристики на самолета-снаряд MXY-7 Ohka модел 11:

– Година на приемане на въоръжение: 1944;
– Разперност на крилата 5.12 м;
– дължина 6.06 м;
– височина 1.16 м;
– площ на крилата 6 кв.м;
– тегло на самолета-снаряд, снаряжен за изпълнение на бойна задача 2140 кг;
– практическа далечина на полета 40 км;
– бойна част 1200 кг;
– блок от 3 броя твърдогоривни ракетни двигатели със сумарна тяга 800 кг;
– максимална скорост на пикиране 850-900 км/ч;
– екипаж 1 човек.

Усъвършенстване

Тъй като бомбардировачите с подвесени самолети-снаряди MXY-7 трябвало да пробиват към целите през изтребителния заслон, Главният морски щаб на Япония започнал внимателно да изучава проблема за осигуряване на ефективното използване на новото оръжие.

В тактиката на бойното използване на ударната авиационна система били внесени съществени изменения, които преди всичко се отразили върху намаляването на далечината на пускане на самолета-снаряд.

Така, при изпитанията се установило, че радиусът на действие на носителя със самолета-снаряд намалял с 30 %, а неговата крайсерска скорост-с 10 %. Отново възникнали съмнения относно възможността за бойното използване на новото оръжие. Възникнал въпросът за осигуряване на необходимата защита на носителя със самолета-снаряд. По изчисления се получавало, че за авиационно прикритие на носителя G4M2Е „Бети“ са необходими четири изтребителя. Тъй като при всеки удар се предвиждало да се използват 18 носителя, за тяхната защита били необходими не по-малко от 72 изтребителя. Възникнали трудности и с комплектоването на екипажите на самолетите-носители с опитни летци.

Фиг.3 Тактика на бойното използване на самолета-снаряд MXY-7 Ohka модел 11

„Боговете на гръмотевиците“

Пилотите на самолетите-снаряди (известни още като „Боговете на гръмотевиците“) били внимателно подготвяни за тяхната мисия. От всички подразделения и части за специални атаки именно „Боговете на гръмотевиците“ били най-обгрижвани от вниманието на висшето командване и императора. От новото оръжие и неговите пилоти се очаквало чудо за спасението на Япония. Самите пилоти вярвали, че ще успеят да повлияят на хода на войната.

На летците-камикадзе се полагал отпуск за сбогуване с роднините, молитва в храм и челни превръзки „хатимаки“ с названието на отряда. На тържествени строеве и при посещения на висши офицери от флота и представители на императорската ставка камикадзетата с въодушевление изпявали своя химн.

Небесни самураи, родени в облаците,
с проницателно око издирваме плячката на бойното поле.
Виж как се носим с разперени ръце,
като на божествени крила, над вас.
Ето ни — децата на свещената Страна на изгряващото слънце,
Вдигнати по тревога, за да хвърлим
вражеските кораби в бездната на моретата!
Напред в атака, ескадрили на Цвета на дивата вишна!
Нашата база остана долу, на далечната земя.
И през мъглата от сълзи, препълнили сърцата ни,
виждаме как другарите ни махат за сбогом.
Удари нашият последен час: смело вървим на таран,
и сме готови да пролеем кръвта си с яркочервен цвят.
Погледни как пикираме към корабите!
Ще се успокоят душите на загиналите в студените вълни,
но някога отново ще се възродим в цъфтежа на вишните –
там, в чудния градински храм Ясукуни.

На 28 ноември 1944 г. в пристанището Йокосука 50 самолета-снаряди били натоварени на най-новия самолетоносач „Синано“. Самолетоносачът гордо преминал покрай брега пред погледите на създателите на самолетите-снаряди, които били изпълнени с гордост за своето творение. Това бил и първият поход на гигантския за онова време самолетоносач (68 000 т). Той бил преустроен от третия линеен кораб от типа „Ямато“. Обаче в нощта на 29 ноември край нос Сио, южно от Осака, самолетоносачът бил потопен от шест торпеда на американската подводница „Арчерфиш“. Загубени били всичките 50 самолета-снаряда.

На 1 декември 1944 г. в пристанището Куре били натоварени още 88 самолета самолета-снаряда: 30 за Филипините и 58 за Формоза (днешен остров Тайван, известен и с това име заради красивото си крайбрежие и пейзажи).

На 10 декември началникът на щаба на Обединения флот взел решение за изпращане на пилотите и техниката на 721-ви корпус на фронта. Били определени датите за изпращане и за бойното кръщение на „Боговете на гръмотевиците“ – съответно 20 декември 1944 г. и 10 януари 1945 г.

Бойно кръщение

Първата бойна задача на японския 721-ви корпус станала задачата за благополучното доставяне на самолетите-снаряди до мястото на назначение. По това време това вече било трудно да се осъществи. Скоро лекият самолетоносач „Унрю“ с 30 реактивни самолети-снаряди отплавал към авиобаза „Кларк Фийлд“, а самолетоносачът „Рюхо“ с 58 такива ударни средства – към Формоза.

На 7 януари самолетоносачът „Рюхо“ благополучно достигнал Формоза и 58 самолета-снаряди били разположени в укрития на летище „Такао“. На самолетоносача „Унрю“ му провървяло по-малко. На 19 декември американската подводница „Редфиш“ го поразила с две торпеда. След 30 минути самолетоносачът потънал. Осъзнавайки опасността по морските комуникации, Главният морски щаб започнал да изучава въпроса за доставката на самолетите-снаряди до Филипините по въздуха. Било взето решение, че такава операция е възможна, но при условие че бойните глави бъдат отделени. По този начин можело да се доставят само 30 самолети-снаряди (според броя на боеготовите бомбардировачи). Бойните глави и останалите самолети-снаряди било решено да бъдат доставени с товарен кораб в началото на януари.

Докато Главният морски щаб се занимавал с проблема по доставката на самолетите-снаряди, пилотите от корпуса „Богове на гръмотевиците“ изпаднали в униние. Дисциплината сред летците започнала да спада. Външно пилотите водели сравнително весел живот, но да чакаш смъртта се оказало по-трудно, отколкото да отидеш към нея. За да повдигне духа на летците, командването организирало пътуване до Токио.
Там те посетили стените на императорския дворец, както и храмовете Мейджи, Того и Ясукуни.

В корпуса пристигнала голяма група новобранци, завършили 90-дневни курсове за офицери от резерва. Те имали само обща летателна подготовка и можели единствено да изпълняват елементарен хоризонтален полет. Към този момент в корпуса имало 190 пилоти категория „А“ и 215 пилоти категория „D“. В първата категория влизали летци, подбрани от учебни авиационни части и преминали специална подготовка на самолетите-снаряди, а във втората – всички останали, включително новобранците.

Отношенията между двете групи се изостряли. Вечерта на 9 януари избухнал бой – безпрецедентен случай за японската армия. Разследването било дълго и задълбочено. На съд били изправени дежурният офицер и двама пилоти. По-късно единият бил помилван, а другият посрещнал края на войната в затвора. Съдбата на дежурния офицер останала неизвестна. Командването направило изводи относно режима на свободното време на летците-камикадзе. В средата на януари за тях било организирано масово посещение при роднините. На 17 януари корпусът бил посетен от пратеник на императора, който благодарил на летците за тяхната доблест и уверил, че нацията ще се моли за душите им.

Първа мисия

Междувременно обстановката на фронта се влошавала. Командването взело решение по възможност максимално да разсредоточи корпуса. Планирало се до края на януари към вече наличните 50 самолета-снаряда на Формоза да бъдат прехвърлени още 30. Освен това било решено 40 реактивни снаряда да бъдат доставени в Сингапур, 50 – на Окинава и по 27 – на авиобазите „Каноя“ и „Миядзаки“ (остров Кюшу). През февруари и март било планирано попълване на корпуса със самолети и пилоти от авиобазите в Япония и Китай.

На 10 февруари била проведена реорганизация на авиационните сили. Едновременно с това били преброени наличните сили и се оказало, че във военноморския флот има 162 самолета-снаряда и 72 самолета-носители. По същото време били проведени няколко експеримента с реактивните снаряди, за да се определи изчерпателно потенциалът на новото оръжие. Експериментите не постигнали целта си. Американските самолетоносачи със силите на своята авиация започнали да нанасят удари по западното крайбрежие на Япония. На 16 февруари палубната авиация на САЩ нанесла мощен удар по Йокохама (град близо до Токио). Сред целите било и летището „Коноике“ – главната тренировъчна база на „Боговете на гръмотевиците“. Всичките 24 самолета-носители, намиращи се на авиобазата, били унищожени.

Сутринта на 21 март 1945 г. японски разузнавателен самолет открил американски самолетоносачи на 320 мили южно от Кюшу. Командващият Пети въздушен флот (базова авиация) вицеадмирал У. Матоме взел решение да нанесе удар по самолетоносачите със самолети-снаряди. Ясното време и отсъствието на изтребително-авиационен заслон, твърдял той, благоприятстват изпълнението на бойната задача.

Командирът на корпуса „Богове на гръмотевиците“ капитан I ранг О. Мотохару възразил против тази операция. Той смятал, че бавните и тромави носители с подвесени самолети-снаряди представляват примамлива цел за отличните американски изтребители „Хелкет“. Японските изтребители, управлявани от неопитни летци, няма да могат да защитят бомбардировачите с новото оръжие. Операцията, казвал О. Мотохару, „ще бъде безнадеждна и безполезна“.

Подполковник Нонака (или Ионака) изобщо се отнасял скептично към самолета-снаряд. Най-много го потискала мисълта, че след като изпрати своите бойни другари на смърт, той трябва да се върне, за да изпълнява отново и отново тази тежка мисия. За себе си той решил, че при първия боен полет ще извърши самоубийствена атака срещу кораб на противника. Дори изпратил на съпругата си личните вещи, включително и любимия си комплект за чаена церемония.

Въпреки това адмирал Угаки настоял на своето решение. Той бил подкрепен от командващия авиацията на флота на остров Кюшу. Подготовката за излитане отнела малко време. Преди провеждането на прощалния ритуал станал нещастен случай. Един от летците-камикадзе, носейки поднос с чашки саке, минавал покрай бомбардировач. Пилотът на този самолет-носител внезапно запуснал двигателите, проверявайки ги. „Богът на гръмотевиците“ бил моментално разсечен от витлото. Тялото веднага било отстранено от полосата, но на летището се установила потискаща атмосфера. В този момент се разнесъл барабанен бой и летците от корпуса се строили пред сградата на щаба. Окамура се обърнал към тях със сълзи в очите: „… Смелостта и решителността ще повалят дори дявола. С вашия страстен дух на мъченичество ще преодолеете всякакви трудности… Сега вие ще отидете в друг свят. Моля се да останете там също толкова чисти, прекрасни, здрави и благородни, както в този живот…“.

„Боговете на гръмотевиците“ изпили церемониалното саке, извикали прощалните си думи и се отправили към самолетите. Преди излитането техниците се заклели пред смъртниците в изправността на машините, а екипажите на носителите и ескорта – да ги доведат до целта. В подземния пункт за управление на полетите напрегнато очаквали съобщения, но такива нямало. Всички се успокоявали с мисълта, че летците са принудени да спазват радиомълчание. В 15:00 часа, когато горивото в самолетите трябвало да е на изчерпване, Угаки наредил да бъде повикан по радиото подполковник Нонака. Отговор не последвал. Когато започнало да се стъмва, на летището кацнал повреден изтребител A6M2 „Зеро“. След това още един. Общо от полета се върнали пет силно повредени изтребителя. Летците докладвали развитието на обстановката: на 100-150 км от самолетоносачите групата японски самолети била открита и от самолетоносачите „Хорнет“ и „Бели Вуд“ по тревога във въздуха били вдигнати около 50 изтребителя „Хелкет“. Тридесет японски изтребителя отчаяно, но безуспешно, отбивали атаките на американците. Тежко натоварените бомбардировачи станали лесна цел за американските изтребители.

След 10 минути във водата паднали 11 свалени самолета-носители. Летците се опитвали да откачат самолетите-снаряди, за да подобрят маневреността си, но не успели. Скоро в небето останали само три бомбардировача, един от които на подполковник Нонака. Последното, което видели японските изтребители, преди да се скрият в облаците, било как и трите бомбардировача, крило до крило, пикират в самоубийствена атака.

Провал и нови модели

Получавайки доклада за провала на операцията, командващият Обединения флот адмирал Тойода бил шокиран: надеждите за чудо-оръжие мигновено се изпарили. Бомбардировачите със самолети-снаряди дори не успели да се приближат до самолетоносачите. Загинали 160 летци, включително и 15 пилоти на самолети-снаряди. Половин година интензивна подготовка се оказала напразна. Командването на Пети въздушен флот също не можело да повярва, че първата масирана атака на „Боговете на гръмотевиците“ катастрофално се провалила. От страшната сила останали жалки остатъци. Капитан I ранг Окамура, лично отговорен за подготовката за бойното използване на корпуса, едва сдържал яростта си. Той признал вината си, че се съгласил със заповедта на вицеадмирал Угаки да се проведе дневна операция без достатъчно изтребително прикритие.

Уязвимостта на самолета-носител G4M2Е станала причина за прекратяване на производството през март 1945 г. на самолетите-снаряди модел 11. Вместо модел 11 бил разработен модел 22 с по-малък размах на крилата и бойна глава от 600 кг. За да може самолетът-снаряд да се пуска от по-голяма дистанция, вместо ракетен двигател бил монтиран компресионен реактивен двигател TSU-11, който представлявал вариант на реактивния двигател „Кампини“. В конструкцията на този двигател се използвало задвижване на компресор от четири-цилиндров бутален двигател с мощност със 100 hp. Изпитанията показали, че мощността на TSU-11 е недостатъчна за постигане на зададените характеристики. Но нямало време за подобряване на двигателя.

Общо фирмата „Айчи“ успяла да построи 50 самолета-снаряда модел 22. Били завършени 35 такива самолета-снаряда. Фирмата планирала да използва за производството на новия самолет-снаряд подземен завод, но до края на войната той така и не бил построен. Първият полет на модел 22 се състоял през юли 1945 г. Спомагателните ракетни ускорители, монтирани под крилата, неочаквано отказали веднага след отделянето от носителя. Самолетът-снаряд попаднал в свредел, от който не излязъл. Вторият изпитателен полет също завършил неуспешно. Проектът бил преработен и получил названието „Модел 33“.

Модел 33 представлявал увеличен вариант на модел 22 с боен заряд от 800 кг и бил снабден с турбореактивен двигател Ne-20. Историята на създаването на този двигател е следната. Императорската военна мисия в Берлин развила активна дейност с цел получаване на образци от германски ракетни и реактивни двигатели. Такива двигатели били доставяни в Япония с подводници. През 1944 г. по този начин германците предали на японците своя първи серийно произвеждан турбореактивен двигател BMW 003. В Япония този двигател получил названието Ne-20.

Предполагало се, че носител на модел 33 ще бъде бомбардировачът G8N1 „Рендзан“. Но тъй като работата по неговото създаване вървяла бавно, се наложило да се откажат от производството на самолета-снаряд Модел 33. Било прекратено и разработването на по-големия самолет-снаряд Модел Ко. Този проект се нарича още „Модел 43А“. Последният вариант се предвиждало да бъде изстрелван с катапулт от палубата на подводници клас „I-400“. Самолетът-снаряд модел Ко трябвало да има сгъваеми крила и двигател Ne-20, като се съхранява в хангар на подводницата. При това вместо три бомбардировача „Сейран“ подводните гиганти трябвало да носят по 10 самолета-снаряда.

Десантът на Окинава

На 1 април 1945 г. в 8:30 часа американците започнали десанта на Окинава: 16 000 войници, подкрепени от танкове, започнали настъпление във вътрешността на острова. В 14:30 часа практически без бой били превзети летищата „Йонтан“ и „Кадена“. На летището „Йонтан“ (по други данни – на летището „Кадена“) в ръцете на американците попаднали четири изправни самолети-снаряди.

Самолетите-снаряди били доставени в САЩ и внимателно изследвани. Американците презрително нарекли самолета-снаряд „Бака“ („Глупак“, „Тъпак“). Самолетът-снаряд наистина бил примитивно оръжие. Въпреки това може да се смята, че в името „Бака“ американците вложили повече пропаганда и страх, отколкото истина. Първо, този самолет летял с околозвукова скорост; второ, от японския реактивен снаряд не се изисквали високи аеродинамични и технологични качества; трето, Япония, въпреки краха на своята икономика и изчерпването на ресурсите, успявала да произвежда хиляди различни самолети, включително самолети-снаряди; четвърто, този самолет-снаряд след войната станал прототип на американските самонасочващи се противокорабни крилати ракети.

Американците започнали десанта на Окинава. Обаче атаките на камикадзе започнали много преди самия десант. В два часа през нощта шест „Богове на гръмотевиците“ и членовете на екипажите на бомбардировачите мълчаливо изслушали прощалната реч. Церемонията завършила с чаша саке. В 2:21 часа излетял първият бомбардировач. С интервал от две минути го последвали останалите. Групата самолети се насочила към Окинава. Но и този полет завършил с провал за пилотите. Един бомбардировач се отклонил от курса и се върнал на летището, друг извършил принудително приводняване, трети се разбил няколко минути след излитането, четвърти бил свален от зенитен огън, а съдбата на останалите два и до днес остава неизвестна.

В самоубийствените атаки участвали и летците от Ескадрилата Кемму. На някои от тях все пак им се удало да пробият до американските кораби.

Операция „Кикусуй“

Адмирал Угаки, пред когото стояла неизпълнима задача да организира отпор на десанта на американците, разработил операция „Кикусуй“ („Плаваща хризантема“). Съгласно плана била променена тактиката на камикадзе: вместо излитания на малки групи Угаки провел масирани атаки на пилоти-смъртници, изпращайки ги вълна след вълна (самолети-снаряди и обикновени самолети, заредени с взривни вещества). За провеждането на операция „Кикусуй“ били привлечени всички налични самолети – от съвременни до остарели и учебни (125 армейски и 230 палубни). За първи път сухопътната и палубната авиация били обединени за решаването на една задача – да се спре завладяването на Окинава от противника. Проведена била цяла серия операции „Кикусуй“, между които камикадзета на групи и поединично нанасяли безпокоящи удари по корабите на съюзниците.

Това било страшно клане. От ударите на камикадзе американски и британски кораби получавали повреди или потъвали (някои от тях се разчупвали на две), загивали моряци. Но и силите на японците бързо се изчерпвали. Към 6 април от 230 морски самолета в базите се върнали само 12 изтребителя за прикритие и един-единствен бомбардировач „Бети“, спасил се в гъстите облаци. Вечерта на 6 април полетите на камикадзе били възобновени и отново с големи невъзвратими загуби от двете страни. В резултат на двудневната операция „Кикусуй“ Япония загубила 355 самолета-камикадзе и 341 обикновени самолета. Потопени били 6 американски кораба, 7 кораба били изведени от строя за повече от месец, а 10 повредени кораба били разкомплектовани и извадени от списъците поради тежките повреди. На корабите на ВМС на САЩ загинали 466 и били ранени 568 души.

На 11 април адмирал Угаки започнал провеждането на операция „Кикусуй-2“. На 12 април операцията продължила. Угаки събрал, откъдето могъл, 380 самолета. В самоубийствените атаки били изпратени 185 самолета (125 морски и 60 армейски) и 10 бомбардировача със самолети-снаряди. Групата за прикритие се състояла от 150 изтребителя. В 13:00 часа пилотите-смъртници вече били над Окинава. Започнал кървав бой.

В боевете за Окинава 74 самолети-носители, заедно със самолети-снаряди, излетели от базите си като 56 Ohka са пуснати от самолетите-носители.

Успешни акции

Въпреки че японските пилоти постоянно докладват за успехите на своето „чудо-оръжие“, първият действително потвърден случай на успешна атака на камикадзе със самолет-снаряд Ohka срещу кораб е регистриран на 12 април 1945 г., когато американският унищожител Манерт Л. Абел е поразен от Ohka, разчупва се на две и потъва. Унищожителят Джеферс е бил на косъм от гибел – свалената на разстояние 40 м от кораба Ohka се взривява и му нанася известни повреди.

Есминецът Стенли е атакуван от два Ohka, но умелото маневриране спасява кораба от попадения. Един от камикадзетата се взривява под кърмата му, но не причинява съществени повреди. На 4 май 1945 г. един Ohka се врязва в мостика на есминеца Ший и нанася значителни щети, но не унищожава кораба.

На 11 май 1945 г. есминецът Хю У. Хедли е тежко повреден от камикадзе на Ohka и впоследствие бива изваден от състава на флота.

Има още няколко атаки с различна степен на успешност, но общият резултат на самолетите-снаряди Ohka е нисък за това „чудо-оръжие“.

Самолетите-снаряди нанасяли сериозни поражения на американските кораби, а само тяхното появяване във въздуха оказвало най-негативно влияние на духа на американците. Въпреки това, дори ако бойното използване на самолетите-снаряди бе станало много преди април 1945 г., това все пак не би спасило Япония от поражение.

Въпреки настъплението на американския ВМФ към метрополията, японците продължавали усъвършенстването на самолета-снаряд. Вариантът Модел 43А бил предназначен за защита на крайбрежието в случай на десант на противника на Японските острови. Самолетът-снаряд трябвало да се изстрелва от пещери с катапулт.

По замисъл Модел 43А можел да лети както като лек изтребител, така и като човекоуправляема бомба. За това се предвиждало да бъдат монтирани две 30-мм оръдия „тип 5“ (по други данни-едно 20-мм оръдие). Освен това, Модел 43А бил снабден с катапултируемо кресло и ска за кацане. След изстрелването от катапулта Модел 43А можел да отстрелва заканцовките на крилата си (така се увеличава натоварването на крилото), за да достигне максимална скорост. На конструкторите от морската авиационна изследователска лаборатория и специалистите от фирма „Аичи“ японското командване съобщило, че този самолет ще бъде ключово оръжие в битката за Японските острови и ще донесе победа на империята.

Бойното използване на такъв самолет-снаряд се предвиждало да бъде по следния начин: прототипите се разпределяли по пещерите по цялото крайбрежие. Когато противникът, мислейки, че всички японски самолети са унищожени, започне десанта, самолетите Модел 43А едновременно се изстрелвали от катапулти, за да погребат врага в морската бездна. Проектът обаче не бил реализиран, макар че към края на войната първият образец на бойния „Модел 43“ вече бил в сглобка.

В цялост комбинацията G4M2Е и самолет-снаряд не оправдала надеждите на японския императорски флот-носителите били твърде тежки и бавни, за да действат при превъзходство на авиацията на съюзниците.

На 15 август 1945 г., вече знаейки за капитулацията на Япония, адмирал Угаки заедно със своя щаб участва в последната самоубийствена атака срещу американските кораби в района на Окинава.

Веднага след края на Втората световна война военните събират и изпращат в САЩ образци военна техника, включително авиационна. Изучени били образците японска техника, включително самолетите-снаряди. През ноември 1963 г. един екземпляр самолет-снаряд е предаден на Япония. Поставен е на постамент в авиобазата „Ирима“ в префектура Сайтама.

Оценка

Да се даде отговор на общото количество самоубийствени атаки на японците е сложно. Японските и американските данни се разминават. В атаките през 1944-1945 г. загиват 2525 морски и 1388 армейски летци. Тук не влизат тези летци, които самостоятелно са приели решение за самоубийствени атаки. Счита се, че това са 200-300 души. По други данни, в бойните самоубийствени атаки в Тихия океан загиват над 5000 пилоти.

За цялото време на войната, по японски данни, са осъществени 5200 самолето-излитания на камикадзе. Те потапят 45 големи бойни кораба (основно есминци и самолетоносачи) и повреждат около 300. Получават сериозни повреди около 30 американски самолетоносачи и 15 линейни кораба.

Като цяло, летците-камикадзе не успят да направят прелом във войната. Несъмнената доблест на тези хора се оказва напразна, а смъртта им безсмислена.

На 26 юни 1945 г. правителствата на Великобритания, САЩ и СССР обнародват Потсдамската декларация, в която в ултимативна форма искат капитулация на Япония. На 6 август САЩ хвърлят атомна бомба над Хирошима, а на 9 август над Нагазаки. На 8 август Съветският Съюз обявява война на Япония. На 10 август Япония приема Потсдамската декларация, а на следващия ден започва повсеместна капитулация на японските войски.

Днес в Япония горчилката от поражението и чувството на срам за милитаристите, които използваха цели народи като абсолютно безправни роби, отдавна са забравени.

Японският самолет-снаряд (и вариантите му) се оказва единственият в света боен управляем снаряд „въздух-земя“, при който системата за управление бе човек-самоубиец.

Използвана литература

1. Ракета для камикадзе: Yokosuka MXY-7 Ohka (Ока-11)
2. Ракеты и люди, Черток Б. Год. издание: 2002
3. https://en.wikipedia.org/wiki/Yokosuka_MXY-7_Ohka
4. Японският подводен самолетоносач Sentoku: https://www.novetika.com/japonski-podvoden-samoletonosach-sentoku
5. Летящите самураи камикадзе: https://www.novetika.com/kamikadze-iaponia-letiashti-samurai