САЩ срещу Иран: тактическа победа, стратегическа несигурност

Виктор Дейвис Хансън, aмерикански военен историк, старши сътрудник в Hoover Institution и коментатор в медията Daily Signal, публикува на 23 март 2026 г. анализ, посветен на третата седмица от войната на САЩ срещу Иран.

За аудитория извън САЩ името му не е широко известно, но в американския консервативен публичен дебат той е сред най-разпознаваемите гласове по теми като война, стратегия, държавна мощ и исторически паралели.

В този епизод от своя подкаст Хансън очертава три големи теми:

– разликата между тактическия военен успех и истинската стратегическа победа;
– способността на иранския режим да оцелява, като разчита на изтощението и колебанието на противника; и
– ограниченията пред САЩ, които се стремят да отслабят Иран, без да бъдат въвлечени в дълга и скъпа сухопътна война.

Именно тези теми правят коментара на Хансън важен, защото изместват фокуса от непосредствените удари към по-големия въпрос: може ли една военна операция да изглежда успешна на бойното поле, но да остане без ясен политически завършек.

Войната досега

Изхождайки от тази рамка, Хансън твърди, че към края на третата седмица Иран е понесъл тежки удари и е силно ограничен във възможността си да действа по конвенционален начин. Военноморските сили на страната са практически извадени от строя, въздушната мощ и противовъздушната отбрана са сериозно отслабени, а сухопътната армия би била негодна при наземна операция.

Иранските ракети и дронове, според него, са сведени до много по-малък капацитет от първоначалния, макар че остават скрити пускови установки и мобилни позиции, които трудно могат да бъдат открити и унищожени напълно.

Така, още в началото на анализа се очертава важна реалност: дори тежко отслабен, един режим може да продължи да нанася щети и да поддържа напрежението, както виждаме в случая с Иран.

Тактическите успехи не са стратегическа победа

Именно тук Хансън развива първата си голяма теза, че тактическите успехи не са равнозначни на стратегическа победа. Унищожаването на военни обекти, отслабването на отбранителни способности и неутрализирането на части от ракетния арсенал могат да създадат впечатление за решителен превес, но сами по себе си не отговарят на въпроса, как ще завърши войната политически.

В този смисъл, според него, бойното поле може да покаже превъзходство, без това автоматично да доведе до траен изход. Тъкмо тази разлика между военния резултат и политическата развръзка е в сърцето на неговия коментар.

Логиката на оцеляването

Оттук следва и втората голяма тема — логиката на оцеляването, върху която, по думите му, разчита иранският режим. Хансън смята, че Техеран вероятно не се стреми към класическа военна победа над САЩ и Израел. Вместо това режимът залага на нещо друго: да издържи по-дълго от политическата воля на своите противници.

Според Хансън, иранското ръководство предполага, че Вашингтон няма нито обществената, нито икономическата, нито политическата готовност за нова дълга сухопътна война след травматичния опит от Ирак и Афганистан. Ако това допускане се окаже вярно, тогава за Техеран е достатъчно не да победи, а просто да оцелее. Тази преценка, според Хансън, прави режима особено опасен. Дори тежко отслабен, той може да продължи да планира своето бъдеще.

Ако конфликтът бъде прекратен без отстраняването на режима от власт, приходите от петрол и външната помощ от съюзници или партньори като Русия, Китай и Северна Корея, биха могли да му позволят постепенно да възстанови част от изгубения военен потенциал. В този смисъл временният военен успех срещу Иран не дава сам по себе си гаранция, че заплахата е окончателно неутрализирана.

Ограниченията на американската стратегия

Третата тема в анализа на Хансън е насочена към самите САЩ и към ограниченията на американската стратегия. Според него целите на Вашингтон, поне в рамката приписвана на Доналд Тръмп, са:

– да бъде разрушена способността на Иран да произвежда и изстрелва ракети,
– да бъде неутрализирана въздушната защита,
– да бъде отслабен флотът, и
– да бъдат нанесени такива поражения върху ядрената и изследователската инфраструктура, че възстановяването ѝ да бъде забавено с години.

Но именно тук възниква най-трудният въпрос. Дали подобна стратегия има за цел само отслабване на режима или се надява той сам да се разпадне отвътре?

Сухопътна намеса

Според Хансън без сухопътна намеса САЩ не могат сами да наложат смяна на режима в Техеран. Могат да го изолират, отслабят и подкопаят силовата му инфраструктура, но не и да гарантират политическия му край.

Оттук и парадоксът, който минава през целия анализ: военната мощ може да разрушава, но невинаги може да създава нов ред. Ако целта е действително политическо пренареждане в Иран, това би зависело не само от външен натиск, а и от вътрешна динамика, обществена съпротива и готовност на самите иранци да се изправят срещу режима.

Удари по ключови енергийни обекти

Хансън обръща внимание и на още едно ограничение, което прави стратегията на Вашингтон още по-сложна. Ако бъдат ударени ключови енергийни обекти като остров Харк, това може да нанесе тежък удар не само на режима, но и на бъдещите възможности на самото иранско общество да се стабилизира след евентуална политическа промяна. Т.е. колкото повече ескалира натискът, толкова по-голям става рискът да бъдат унищожени и ресурси, които биха били жизненоважни за Иран след евентуално падане на сегашния режим. Така военната логика влиза в напрежение с политическата цел.

Вътрешнополитическата цена на войната

Към това се добавя и вътрешнополитическата цена за самите САЩ. Хансън подчертава, че нито една подобна операция не се води във вакуум. Цените на горивата, икономическото напрежение, обществената умора от нови външни ангажименти и наближаващите междинни избори могат да се окажат също толкова решаващи, колкото и самите военни удари.

Именно затова той допуска, че може да настъпи момент, в който Вашингтон да прецени, че е постигнал максимума на възможното, без да има напълно решен политически резултат. В подобен сценарий войната би могла да бъде ограничена или прекратена не защото всички цели са изпълнени, а защото цената на продължаването става твърде висока.

В заключение

В крайна сметка анализът на Виктор Дейвис Хансън не е просто обзор на военната ситуация, а предупреждение за стратегическата неяснота, която често следва дори най-впечатляващите бойни успехи.

Режимът в Техеран ще направи всичко възможно, за да се задържи на власт, защото знае какво би означавал неговият крах за хората на върха. Именно затова въпросът не е дали Иран е тежко ударен, а дали тези удари могат да бъдат превърнати в устойчив политически резултат. И тъкмо там, според Хансън, е границата между зрелищната военна операция и действителната стратегическа победа.