Михаил Горбачов или Роналд Рейгън: кой е Спасителят?

Или как след края на Студената война се пренаписва историята

Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com

 

Спомени на съвременник

Тази статия е израз на уважение и респект

към паметта на президента Роналд Рейгън,

архитектът на Победата в Студената война,

който ни освободи от оковите на комунизма.

Спасител или предател е Горбачов: днес, след неговата смърт, тези две полюсни мнения изпъкнаха с особена сила.

В нова няма нищо чудно. Това са мненията на двете крила на левите привърженици по света и у нас. Привържениците на класическия марксизъм: комунистите-носталгици, които не могат да прежалят загубата на СССР, естествено смятат Горбачов за предател, гробокопач на Съветския съюз.

От друга страна, левичарите – самоназовали се „либерали“, а всъщност представляващи различни идейни течения в неомарксизма – смятат Горбачов едва ли не, за Спасител на Света (!), нещо като новия Христос.

Това разделение относно личността на Горбачов отчетливо аналогично съществува и у нас, под формата съответно на двете крила на Кастата АБпФК – ЧервеноРуското и ЧервеноЛевото.

Първите – наследници на бившите твърдолинейни „комунисти“, съветофили/русофили, а вторите, също генерични наследници на АБпФК или на техните слуги и клиентела, но преминали на левичарски, неомарксистки позиции и самонарекли се напоследък „радетели на промяната“.

Горбиманията

Докато в световен мащаб твърдолинейните марксисти бавно чезнат в историята, то движенията на левичарите неомарксисти преживяват бурен растеж и като раково образование оплитат с метастази целия Западен свят, неговото общество и институции. Важна задача пред неомарксистите е пренаписването на историята и създаване на поддържаща митология, както е редно за всяка тоталитарна система. Именно затова, към края на 80-те години на миналия век беше създадена и отгледана, така нар. „горбимания“, с помощта на средствата за масова информация (тогава само телевизия, радио, вестници, кино), които вече започваха да се овладяват от левичарските движения, все повече консолидиращи се под чадъра на неомарксистката теория.

Така личността на Горбачов беше фетишизирана, в образа на борец за демократизация на комунизма. По този начин левичарите смятаха да се освободят от крайно неприятното неудобство, да обясняват пред обществото, защо в любимия им СССР така жестоко се потъпкват гражданските права. СЪЩИТЕ ПРАВА които те така гръмко отстояваха в САЩ и Европа. Ето така беше лансиран на Запад Михаил Горбачов – човекът, който ще демократизира СССР и най-накрая ще покаже предимствата на социализма пред омразния за левичарите капитализъм…

Ето това е ГЛАВНАТА причина за създаване и отглеждане на митологията за Горбачов – горбиманията. Това беше мощна кампания, щедро финансирана и поддържана от средствата за масова информация. Трябва ясно да се отбележи, че тази кампания имаше комплексен характер. Тя беше ориентирана не само в изграждане на митология около личността на Горбачов, но имаше и подчертана антиамериканска насоченост, и беше пряко адресирана срещу тогавашния президент на САЩ, Роналд Рейгън. За левичарите той беше заклетият враг и истински гробокопач на комунизма и СССР, най-свидните техни идоли по това време (неомарксизмът все още не беше се утвърдил като притегателен център за всички левичари).

В тази кампания, в защита на СССР се включиха хиляди журналисти, писатели, политици с леви убеждения, като и всякави левичари, от антивоенни активисти до бивши комунисти. Включи се дори и известният астрофизик Карл Сейгън (!). Разбира се, движението активно беше подпомагано от съветските тайни служби.

Оттогава минаха две поколения. Фактите се забравиха, а неомарксистите започнаха да ги подменят. Истината за Горбачов и перестройката остана само за употреба от сериозните историци.

Фактите през погледа на един очевидец

През 1985 г., в спешен порядък беше избран нов Генерален секретар на ЦК на КПСС. Преди това, в продължение само на 3 години починаха трима генсека: Брежнев, Андропов и Черненко. Новият генсек е избран преди всичко поради своята младост и енергичност, но и като единствен възможен избор сред застаряващите членове на Политбюро. На тях им е било пределно ясно, че СССР вече изпада в ужасяваща икономическа криза, която заплашва да парализира цялата страна и единственият, който може да проведе неизбежните и спасителни реформи, е именно „младежът“ Михаил Горбачов.

Състоянието на СССР

А положението е било плачевно. Войната в Афганистан гълта около половината от всички приходи от продажбата на нефт. Окупираната от военните Полша е изпаднала във финансов колапс и трябва да се поддържа със съветски дотации. За поддръжката на „братските“ комунистически партии са необходими колосални суми. Още повече средства отиват за поддръжка на просъветските комунистически режими в Африка (отдавна вече забравените НР Йемен, НР Сомалия, НР Етиопия и т.н., с нестихващи кризи и държавен разпад, напомнящи на света, че там, където стъпва съветският/руският ботуш, „трева не никне“ с десетилетия…). Страните от соцлагера очакват доставки от евтин нефт и суровини. Главният ресурс на държавата обаче отива в армията и военно-промишления комплекс. Ненаситната военна върхушка иска все повече танкове, ракети, подводници…, без да си дава сметка, че те трябва да се произведат за сметка на гражданската продукция, и че ресурсите на СССР не са неограничени.

В началото на 70-те години СССР се отказа от надпреварата за Луната, ограничи космическата си програма и се съсредоточи предимно върху достигане на паритет със САЩ в ракетно-ядрената област. Напрежението бе огромно. Цялата страна е милитаризирана до краен предел, дори гражданската индустрия е свързана с военната.

Целта е достигната в началото на 80-те, обаче цената е безумна. Военните разходи и свързаните с тях достигат близо една четвърт от БВП: число, което според научните критерии, една държава не може да понесе дълго време. СССР влиза в „епохата на застоя“, свързана преди всичко с името на генсека Леонид Брежнев, почти две десетилетия стоял начело на ПБ на ЦК на КПСС.

Започва процес на неудържима деградация на държавните институции. Разпада се инфраструктурата, упадъкът в селското стопанство се задълбочава и добива размера на перманентна криза. Стига се дотам, че години наред СССР внася милиони тонове пшеница и царевица от САЩ („Главният противник“, съгласно секретната съветска терминология) и други западни страни.

Започва недостиг на хранителни стоки за населението, който особено се задълбочава в началото на 80-те. Особено страда провинцията извън най-големите градове, които разчитат на привилегировано снабдяване. Хранителните магазини в Москва и Ленинград, които редовно се снабдяват, всекидневно се атакуват от тълпи провинциалисти.

Рублата започва да се обезценява, появява се огромен черен пазар. В резултат на всичко това, новосъздадената свръхдържава започва да изяжда своята икономическа база. Дори огромната военна машина, поради недостатъчно финансиране, започва да скърца и да спира. Започват инциденти, катастрофи, неспазване на срокове и неизпъление на задачи, дисциплината започва да пада. Но тъй като военната структура е проникнала в цялата държавна система, самата държава започва да се тресе.

Тази криза не се отразява на западния свят, единствено защото СССР и сателитите му все още са отделени от Запада с желязна, слабо пропусклива, икономическа завеса, а пък зависимостта от съветски нефт за Европа не е голяма. Кризата обаче започва да се прехвърля в „братските страни“ от соцлагера. Специално в България започна да се усеща от 1985 г.

Усещането, че изостават непреодолимо и губят оръжейната надпревара с Главния противник, довежда кремълската върхушка в началото на 80-те години до състояние на дива параноя. Привижда им се, че САЩ, след като са се сдобили с превъзходство в научно-техническата област, на всяка цена ще искат да материализират това превъзходство, като нанесат внезапен ядрен удар.

През 1981 г. с разпореждане на Андропов и Брежнев е наредено на КГБ и ГРУ да започнат операция ВРЯН (Внезапно Ракетно-Ядрено Нападение), чиято задача е да събира информация относно подготовка на НАТО за подобни действия. Спуснатата от Кремъл заповед към КГБ и ГРУ е копирана и към страните от Източния блок, включително и България, където работата по ВРЯН е възложена на Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА (военното разузнаване).

Документите показват, че параноята на съветската върхушка е била толкова голяма, че са наредени всевъзможни, дори фантастични начини да се събира информация за евентуалните замисли или подготовка за подобно нападение. Тази параноя отгоре предизвиква подобен процес и в службите, където започват да виждат във всяко учение на НАТО признаци за ВРЯН.

Положението е неудържимо и това принуждава твърдолинейните комунисти в ПБ да се обединят зад новия Генерален секретар (включително и такива като Суслов и Громико) и да го подкрепят почти до края. Той е единствената надежда. Никой от останалите членове не може да се нагърби с реформите, защото на всички е ясно, че те са неизбежни като смъртта. Получава се ситуация, както в 1861 г. Решава се, неизбежните реформи да се извършат „отгоре“, защото единствената алтернатива е те да се случат „отдолу“, т.е. революция, вероятно по-кървава от болшевишката.

Обаче се задава друга, не по-малко зловеща беда. През 1980 г. е избран новият, 40-и американски президент, Роналд Рейгън. Кремъл го предпочита пред другия кандидат, изявения антикомунист Ричард Никсън. Обаче жестоко се заблуждава. Рейгън е най-последователният, най-интелигентният и най-яростният антикомунист сред американските президенти. Освен това е дълбоко вярващ християнин.

Целите на Рейгън

Един от двата основни фокуса на политиката му по време на първия мандат е съживяването на икономиката, която той заварва в състояние, наречено „стагфлация“ (стагнация, комбинирана с висока инфлация). Нобеловият лауреат, икономистът Милтън Фридман казва: „Мога да свидетелствам от първа ръка, че Рейгън знаеше какво прави. Във всяко едно отношение той стоеше зад своите принципи и имаше поглед върху бъдещето“.

Рейгън има за цел прокарването на политика, основана на строга парична дисциплина, със значително намаление на данъците, което да окуражи инвестициите. Макар програмата му да е осмивана от неговите леви противници като „рейгономика“, през 1981 г. той успява да прокара в Конгреса впечатляващи намаления на данъците. По същото време администрацията успява да намали разходите, свързани със социални и здравни плащания за хора, които не искат да работят. Това предизвиква яростни протести сред демократите.
В тази връзка, по една от „вражеските“ радиостанции се даваше следният пример: ако чернокожа жена, неомъжена и безработна, самотна майка, се омъжи и тръгне на работа, доходите ѝ ще намалеят три пъти (в резултат от рейгъномиката).

По време на президентството на Рейгън инфлацията спада 3 пъти, икономиката добавя близо 17 милиона нови работни места, безработицата намалява до 5%, бедните граждани спадат от 14% до 12%. Докато критиците на Рейгън твърдят, че икономическата му политика води до задълбочаване разликата между бедните и богатите, трябва да се отбележи, че в това време се повишават доходите на всички слоеве от населението, включително на тези с най-ниски доходи. Ръстът на БВП нараства през осемте му години на управление с годишен темп от 4% на година.

Тези реформи още повече задълбочават пропастта между икономическата мощ на САЩ и СССР. Защото, въпреки относителния военен паритет, Съветският съюз никога не е бил икономически съперник на САЩ. Смята се, че БВП на съветската икономика е бил до 50% от тази на САЩ.

Рейгъномиката беше подложена на яростна критика от левите кръгове в САЩ. Силно им пригласяха съветските учени икономисти. Те написаха стотици книги и изследвания, които предричаха краха на тази икономическа политика и нейния „империалистически характер“.
Рейгъновата икономическа реформа обаче не беше най-лошото събитие за СССР.

Вторият основен фокус в политиката на Рейгъновата администрация беше външнополинически и се отнасяше до тотално противостоене на Съветския съюз и ожесточаване на Студената война. Идеята беше проста. Понеже СССР беше по-слаб икономически, той нямаше да издържи нова спирала в надпреварата във въоръженията, особено във високотехнологичната област. Надпреварата щеше да бъде комбинирана с натиск в невралгичните точки на СССР: Полша, Афганистан, Африка и цените на нефта.

Новият президент се оказа убеден антикомунист и вярващ християнин. Той нарече публично СССР „империя на злото“ и „една позорна страница от човешката история, на която сега се пишат последните редове“, и също заяви че „комунизмът трябва да бъде изхвърлен на сметището на историята“. Стратегията му е основана на нова надпревара във въоръженията, която ще остави СССР далеч назад, без друг избор освен преговори за рязко намаляване на въоръженията. Рейгън смята, че либералната демокрация в крайна сметка ще триумфира над съветския комунизъм.

Но става още по-страшно.

Рейгън обявява ИСО (Инициатива за стратегическа отбрана): високоинтелигентна отбранителна система за прехващане в полет на балистични ракети. Това беше главният му коз в борбата. Той беше уверен, че Съветите ще са готови на всичко, за да си осигурят спиране на гонката във въоръжаването и дори частично разоръжаване, защото не могат икономически да издържат нова спирала на технологично противоборство.

Историята показа, че е бил абсолютно прав.

Тези действия предизвикаха невероятен пристъп на злоба не само сред съветските кръгове, но и сред левичарите в Америка, които чустваха СССР и социализма/комунизма близко до сърцата си.

Реформите на Горбачов

Когато през 1985 г. Горбачов стана Генерален секретар, той незабавно започна реформата още през април същата година, по обичайния начин: на пленум на ЦК.

Първоначално той опитва да реформира социализма чрез командно-административни методи. Обявява връщане към Ленинските принципи и необходимостта от ускорение на модернизацията. Приета е стратегия за ускоряване на социалното и икономическо развитие на страната, за промени в стопанския механизъм.

Най-важното обаче беше обявяването на т. нар. „гласност“, т.е. по-широка свобода на пресата и изобщо на словото, което само по себе си беше почти революционен акт.

Цялото Политбюро застана зад него, само защото за всички беше ясно, че това е единственият начин „да се изпусне парата от котела“, за да не експлодира. Така се отвличаше вниманието на масите (по-точно интелигенцията и образованите слоеве) от тежкото икономическо положение в страната, даваше се надежда за решаване на проблемите и се увеличаваше авторитетът на Партията. Гласността се оказа ефективен инструмент за управление на обществото и за катализиране на обществена подкрепа за реформите.

Повишаването на личния авторитет и влияние на Горбачов, което бе осигурено от гласността, му позволи да се освободи от неудобни нему партийни ръководители. „Гласността“ раздвижи обществото и предизвика ентусиазъм в средите на интелигенцията. Тя породи истински бум в издаването на вестници и списания, на книги, публикации и изследвания, сред които такива за близкото и по-далечното минало, а също и за настоящето на комунистическия режим.

Либерализацията на съветската система продължи. Започна освобождаване на политическите затворници, включително на заточения в провинцията Нобелов лауреат Андрей Сахаров.

Ще минат шест години и всичко ще приключи. Тогава ще се окаже, че „гласността“ е била ЕДИНСТВЕНАТА самостоятелна и успешна реформа на Горбачов, която не е резултат от отстъпки под външен натиск или по силата на непреодолими обстоятелства.

Сама по себе си обаче, „гласността“ не може да реши икономическите проблеми, а само временно да ги отложи във времето.

Затова през 1987 г. Горбачов разшири размаха на реформите, обявявайки началото на т.нар. „перестройка“, т.е. преустройство на съветската политическа система и демократизация на обществото.

В икономическата сфера перестройката се изразяваше в предоставянето на по-голяма самостоятелност на предприятията, които да могат сами да планират производството си, да го реализират директно на пазара и сами да използват получената печалба, както и по-голяма свобода за новоразрешения частен дребен бизнес.

Скоро обаче се появяват тревожни сигнали. Закостенялата и застинала във времето партийно-административна система не може да се справи с прилагането в практиката на непривичните мерки. А без нея не може, защото това е единствената институция в страната, която е в състояние да осъществи реформата. Просто няма други възможности в държавата-партия.

Перестройката започна да буксува. Една от главните причини е и почти пълната милитаризация на страната. Военните са оплели не само военната, но и гражданската инфраструктура и промишленост като раково образувание. Отбранителната индустрия не може да се реформира, но пък пречи и на гражданската да го направи. Двете структури са така преплетени, че е невъзможно да бъдат разделени в обозримо време, без да се разруши и самата държава.

Появява се и друга опасност. Гласността започва да подкопава доверието към КПСС и към самите устои на съветската власт. Това поставя въпроса, дали е възможна сериозна промяна в икономическата област, без коренна промяна на политическата система, т.е. премахване ръководната роля на КПСС: нещо, което тогава е било немислимо.

Влошаване на ситуацията

В това време екипът на Рейгън увеличава натиска. Враговете на СССР са подпомагани и снабдявани с оръжия. Положението в Афганистан се влошава с всеки изминал ден. Партизаните свалят съветските самолети с доставените ракети Стингър. 75% от изстреляните ракети улучват целта. Загубите са огромни. Тайните доставки за „Солидарност“ в Полша стават все по-масови. Страната е в икономическа криза и само военното положение удържа ситуацията. ГДР също е в икономическа криза. Целият соцлагер се клати и всички разчитат за помощ от СССР. В Африка просъветските режими започват да падат един след друг. Появява се криза и в „международното комунистическо движение“.

В Европа Рейгън обяви санкции за доставка на тръби и машини за строящия се нов съветски газопровод „Дружба“, от страна на американски компании и техни европейски филиали. Това означаваше фактическо спиране на строежа, който беше замислен да осигурява големи валутни постъпления за СССР от продажба на газ за Европа. Обаче европейците, същевременно съюзници в НАТО, възнегодуваха. Дори най-близкият съюзник на Рейгън, Маргарет Тачър, беше против. Рейгън беше принуден да отстъпи. Газопроводът „Дружба“ стана факт.

Обаче Рейгън се наложи в решението за разполагане в Европа на прословутите американски ракети със среден обсег „Пършинг“ и „Круз“. Целта беше да се уравновеси голямото преимущество на съветските войски в Европа (ГДР, Полша и Унгария) в танкове и жива сила. СССР отвърна, като чрез комунистическите партии и други леви сили организира грандиозни демонстрации, блокади на военни бази (например прословутата британска база Грийнъм Комън) и ж.п. линии. Това обаче не даде очаквания ефект и ракетите останаха.

Но като дамоклев меч, над съветското ръководство виси призракът на ИСО (Инициативата за стратегическа отбрана, провъзгласена от Рейгън). Преди това, още по времето на Андропов, съветското ръководство е изпаднало в параноични предчуствия за ВРЯН. След първите срещи на Горбачов с Рейгън (проведени са 4 конференции на върха, между 1985 г. и 1988 г.: първата в Женева, втората в Рейкявик, третата във Вашингтон, окръг Колумбия и четвъртата в Москва), страстите около фикцията ВРЯН се охлаждат, но възниква с още по-голяма сила проблемът с ИСО.

Междувременно съветските тайни служби изглежда задействат левите терористи в Европа. През 1986-1897 г. комунистически терористични групи като германската „Фракция Червена армия“ и италианската „Червени бригади“ поемат отговорност за повече от 10 бомбени атентата. Те са извършени срещу европейски и американски компании в Европа, които участват в проекти по ИСО. Застреляни са и трима висши служители, които вземат участие в преговори по сътрудничество в рамките на ИСО. Ефектът обаче е съмнителен и само подчертава съветското отчаяние по повод на програмата.

Съветските военни специалисти са почти единодушни, че системата има реални възможности да бъде реализирана от американците. Което би било катастрофално за СССР, защото ще сведе почти до нула възможностите на съветските стратегически ядрени ракети да достигат САЩ. Това е проблем, който се отнася до самото съществуване на пролетарската държава и се превръща в първостепенен, заедно с катастрофалното икономическо положение.

Съветските ръководители (т.е. Политбюро) смятат на всяка цена да решат проблема. Горбачов е готов на големи отстъпки. Критичната среща на върха се състоя в Рейкявик през октомври 1986 г., където Рейгън и Горбачов се срещнаха насаме. Горбачов правил бомбастичното предложение за забрана на всички ядрени оръжия, знаейки, че Рейгън ги ненавижда. Иска само прекратяване на ИСО. След обсъждане със сътрудниците си, Рейгън отказва, защото ИСО било само отбранителна система и не можела да бъде използвана за нападение по никакъв начин. Взето е решение само за силно ограничаване на ядрените оръжия.

Поставено пред свършен факт, Политбюро цяла година обсъжда как да се реагира на ИСО, дали да се създава аналогична система (което ще изисква чудовищни средства) или да се реагира по друг начин. След една година, с решаващия глас на Громико, решението е взето: „Да се отговори адекватно“. Това означава, че ще се създава аналогична система. Вземат се и съответни решения в теоретичната и научно-техническата област. Така например, само в областта на „специалната оптика“ е решено в Сибир да се създадат 30 специални института (!)…

Краят

Но нещата бързо се променят. Саудитска Арабия, след тригодишен натиск, рязко увеличава производството на нефт. Цените започват да падат главоломно. Ако през ноември 1985 г. цената е слязла на $30 (59 лв.) за барел, то само след по-малко от 5 месеца е вече $12 (23 лв.), а през април 1986 г. – $10 (19 лв.). Но и това не е предел, в края на 1987 г. пада до $8 (15 лв.) за барел (!). Потокът от нефтодолари, главният източник на валута, почти пресъхва. Разразява се финансов ураган (по думите на съветски финансист). Съветският бюджет започва да свети на червено. Идва началото на края.

СССР се изтегля от Афганистан и партизаните вземат властта.

В Полша се провеждат първите избори, спечелени от „Солидарност“.
Накрая пада Берлинската стена и ГДР рухва.

Въпреки взетите панически мерки, нищо не помага. След броени месеци СССР се разпада, а на 8 декември 1991 г. официално изчезва от картата на света.

Това е най-скоротечният край на голяма световна империя, който историята познава.

Студената война завърши. Като всяка война, в нея имаше победители и победени. СССР беше победен и изчезна от картата. Сега, след две поколения, неомарксистите искат да пренапишат историята и да ни убедят, че войната е завършила без победители и победени. Но в такъв случай, защо изчезва Съветският съюз?

Най-голяма поука от края на Студената война си извади новият кандидат за световно господство – Китай. Там разбраха, че противоборството между държавите ще се решава на полето на икономиката, а не на бойното поле. Те видяха, че ракетите и танковете не помогнаха на СССР и той изчезна. Затова и понастоящем, според размера на стратегическата ракетно-ядрена мощ, Китай е на пето място след САЩ, Русия, ОК и Франция…

Това е финалът на една трагична глава от историята на човечеството. Тя ще се запомни с провала на безумния експеримент със създаването на СССР. Експеримент, който продължи 74 години. Марксистите се опитаха да построят тук на Земята, мечтаната от тях Утопия. Провалът костваше живота най-малко на 100 милиона души по цялото земно кълбо. Това е едно страховито предупреждение за човечеството, предвид настъплението на новия тоталитарен близнак на марксизма – Неомарксизма.

Представленията на трагедията приключиха след продължил 74 години сезон и бяха документирани в архива на историята. Завесата на забравата падна пред потомците.

Главният актьор и режисьорът, обаче още дълго ще се помнят.

Ролята на Михаил Горбачов

Ако във финалния акт (края на Студената война) Михаил Горбачов изпълняваше ролята на главен актьор, то Роналд Рейгън със сигурност беше режисьорът. Той движеше изпълнението и поставяше сцените (авторът, разбира се, бяха неведомите закони на Историята). Без него СССР вероятно щеше да продължи да съществува под някаква форма, а комунизмът – да си остава фактор в обществото. И може би някой друг като Горбачов щеше да се старае да изгради „социализъм с човешко лице“.

Горбачов беше трагичен актьор. Повечето от своите го отхвърляха, а чуждите го припознаваха. Така или иначе, той изнесе своя кръст и всъщност спаси народите на бившия СССР от кървава гражданска война, за което заслужава уважение. В този смисъл той е спасител. Дали искрено е скъсал с комунизма, или не, можем само да гадаем. А дали е предател на СССР, комунизма и факторите които го издигнаха начело на една суперсила?

Не, разбира се. Той погреба СССР не защото искаше, а защото нямаше рационален избор. Горбачов беше интелигентен и миролюбив по природа човек, въпреки партийната мущровка. Ако не беше подписал договора за разоръжаване, то Съветският съюз нямаше да издържи поредната спирала от надпревара във въоръжаването и щеше да се разпадне, но под натиск „отдолу“. Тогава гладните тълпи щяха да атакуват не Зимния дворец, а Кремъл… докато ракетите щяха да стърчат безпомощни и никому непотребни.

Истината е, че Горбачов се бори упорито и докрай за спасяване на СССР (в което начинание увлече и западните лидери, справка Буш-старши, който до последно водеше борба за запазване на СССР), на комунизма и КПСС. Може да се каже, че той извоюва „почетна капитулация, без репарации“ в загубената Студена война. Напротив, той успя да уговори западните лидери да отпуснат огромни безвъзмездни помощи на загиващия СССР. Тези средства бяха един от главните фактори за овладяване на социалното недоволство. Алтернативата беше кървава революция.

Горбачов и инспирираната от левичарите „горбимания“ бяха причините, лековерните западни политици да решат, че Русия може да възприеме западните ценности и да се отърси от монголо-татарското евразийство. Заблуда, която доведе до сегашните тежки последици за Запада, при войната, започната от Русия срещу Украйна.

Ролята на Роналд Рейгън

Роналд Рейгън беше главният архитект на Победата в Студената война и велик лидер. Той вложи огромни усилия в борбата срещу световното Зло – комунизма. Беше стратег и голям организатор. Умееше да разбира и увлича хората. Затова го наричат Великия комуникатор. Работеше с много и различни сътрудници, изгради забележителен екип, който въодушевяваше и с който извърши велики дела. Мнозина от екипа му също положиха големи усилия в борбата. Бил Кейси буквално „изгоря“ на поста си, като директор на ЦРУ (за него казват, че е прекарал повече време на борда на президентския самолет, с който непрекъснато обикаляше света, за да плете мрежи срещу СССР, отколкото в кабинета си; умира от изтощение на поста си).

Във всички важни решения обаче, думата на президента е била последна. Рейгън имаше широк поглед върху нещата. Цял живот се беше интересувал от американската и световна история, познаваше дори някои от основите на марксизма (виж вдъхновяващи цитати от Рейгън).

Човек с висок морал и дълбоко вярващ християнин, притежаващ неизчерпаем оптимизъм и чуство за хумор, той винаги е вярвал, че доброто ще възтържествува.

Неслучайно Рейгън се превърна в икона за дясноконсервативните хора по света. Той беше един от малкото световни лидери които радикално промениха света към по-добро.

Същевременно и до днес злобата и ненавистта на левичари и неомарксисти към ролята му в историята е неугасваща. Тази омраза нагледно доказва ролята на Рейгън в утвърждаването в Америка и по света, на десните и консервативни ценности, на истинската демокрация, свободата на словото и не на последно място, на отрицанието на „всемогъщата държава“.

Все категории, към които неомарксистите имат атавистична непоносимост. Затова те усърдно пренаписват историята, за да омаловажат заслугите му за спечелването на Студената война и за погребването на комунизма и СССР, така любими на тогавашните левичари, както и на съвременните неомарксисти, поради общия им генезис – марксизма.

Затова беше създадена и промотирана „горбиманията“, за да се представи процесът на рухване на СССР, като съзнателна демократизация на комунизма. Тя била довела до приемане на западните ценности в руското общество, като заслугата принадлежи еднолично на Михаил Горбачов, който бил извървял пътя от убеден комунист до истински демократ. С други думи, идеята е, че между комунизма (марксизма) и демокрацията няма непреодолима преграда…

Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com

 

Александър Тацов

е по специалност инженер. Работил е в Технически университет - София, а понастоящем в частния технологичен бизнес. От години се занимава с изследвания в областта на политическото, научното и идейното обществено развитие, в обхвата на писаната история.

1 коментар

  1. Страхотен анализ на добре познавани събития и личности!
    Благодаря за удоволствието да прочета този прекрасен анализ!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

This site is protected by reCAPTCHA and the Google Privacy Policy and Terms of Service apply.

Свързани статии

Back to top button