Стратегическата дилема на Канада: зависимост от САЩ или сближаване с Китай?

Само допреди няколко години едва ли много хора са предполагали, че между САЩ и Канада може да избухне сериозен икономически конфликт. Двете държави споделят най-дългата международна сухопътна граница в света, членуват в едни и същи западни съюзи, а икономиките им са свързани от десетилетия. Милиарди долари в стоки и услуги преминават между тях всяка година.

И въпреки това през 2025 и 2026 г. отношенията между Вашингтон и Отава започнаха да се променят с темпо, което доскоро изглеждаше трудно въобразимо. Появиха се нови американски мита, последваха ответни канадски, а спорът се разшири към стоманата, алуминия, автомобилите, млечните продукти и алкохола. През септември 2026 г. Вашингтон забрани и вноса на определени канадски продукти.

Зад конфликта обаче стои много повече от личното противопоставяне между Доналд Тръмп и Марк Карни или от размера на митническите ставки. В основата са икономическата зависимост на Канада от американския пазар, различията между икономическите модели на двете държави, имиграционната и енергийната политика, и стремежът на Отава да диверсифицира търговията си с Европа и Азия, включително Китай.

Как Канада се оказа толкова зависима от САЩ

Северноамериканската икономическа интеграция бележи пробив на 1 януари 1994 г., когато в сила влиза Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) между САЩ, Канада и Мексико. То постепенно премахва почти всички мита върху индустриалната търговия и ускорява интеграцията на производствените вериги между трите държави.

През 2020 г. NAFTA е заменено от споразумението USMCA, известно в Канада като CUSMA. То влиза в сила на 1 юли 2020 г. и запазва основата на северноамериканската свободна търговия, като модернизира правилата за автомобилостроенето, произхода на стоките, труда, цифровата търговия и интелектуалната собственост.

Системата създава огромни икономически ползи, но и взаимна зависимост. Тя обаче не е симетрична. Американската икономика е значително по-голяма, а за канадските производители САЩ са основният външен пазар.

През 2025 г. 71.7% от канадския износ на стоки е насочен към САЩ, спрямо 75.9% през 2024 г. В същото време износът към останалата част от света нараства със 17.2%. Това показва, че диверсификацията вече е започнала, но над седем от всеки десет долара канадски стоков износ все още зависят от американския купувач.

Общата двустранна търговия със стоки и услуги през 2025 г. достига 872.3 млрд. щ.д. Според Службата на търговския представител на САЩ американският износ на стоки за Канада е 333.6 млрд. щ.д., а вносът на канадски стоки – 381.9 млрд. щ.д. Така САЩ имат дефицит от 48.3 млрд. щ.д. при стоките, но излишък от 27.7 млрд. щ.д. при услугите.

Зависимостта не се изчерпва с търговските статистики. Канадският петрол захранва американски рафинерии, автомобилните производствени вериги многократно преминават границата, канадски суровини участват в американското производство, а американски капитал, технологии и предприятия са дълбоко интегрирани в канадската икономика.

Именно тази взаимосвързаност прави митническия конфликт толкова чувствителен. За Канада загубата или ограничаването на достъпа до американския пазар е много по-трудно за компенсиране, отколкото обикновеното пренасочване на стоки към друг купувач.

Как започна митническата война

Новият конфликт започна с втория мандат на Доналд Тръмп. На 1 февруари 2025 г. Белият дом обяви 25% допълнително мито върху вноса от Канада и Мексико, както и по-ниска ставка от 10% за канадските енергийни ресурси. Администрацията обосновава мерките с извънредната ситуация около незаконната миграция и наркотрафика, включително фентанила, и използва правомощията на Закона за международните извънредни икономически правомощия (IEEPA).

На 4 март митата влизат в сила. Канада отговаря с 25% мито върху американски стоки на стойност 30 млрд. к. д. Сред засегнатите продукти са портокалов сок, фъстъчено масло, вино, спиртни напитки, бира, кафе, домакински уреди, облекло, обувки и мотоциклети. Отава първоначално подготвя много по-широк пакет, който при продължаване на американските мерки би могъл да достигне 155 млрд. к.д.

Само два дни по-късно Вашингтон променя част от режима. Стоките от Канада и Мексико, отговарящи на правилата за произход на USMCA, са освободени от допълнителни мита.

Правилата за произход определят дали даден продукт е произведен в достатъчна степен в Северна Америка. Изискванията са различни според вида стока. При автомобилите например най-малко 75% от стойността трябва да бъде създадена в САЩ, Канада или Мексико, определени ключови компоненти трябва да са с регионален произход, а поне 70% от стоманата и алуминия, използвани от производителя, трябва да произхождат от континента. Стоките, които не покриват тези изисквания, не получават освобождаване. За тях остават допълнителните 25% мита, а за някои канадски енергийни продукти – 10%.

Така северноамериканската система за свободна търговия не е напълно разрушена, а се оформя двоен режим. Една част продължава да се ползва от защитата на USMCA, докато определени стоки и отрасли попадат под нови мита и ограничения. Ефектът е неравномерен: за някои компании е ограничен, докато стоманата, алуминият, автомобилите и по-късно част от млечните и алкохолните продукти са засегнати сериозно.

Зад правилата за произход стои и друг американски проблем – Китай. Вашингтон се опасява, че евтини китайски материали и компоненти могат да навлизат в северноамериканските производствени вериги през Канада и Мексико, и след допълнителна преработка да получават по-благоприятен достъп до американския пазар.

Война на модели

Американският военен историк Виктор Дейвис Хансън разглежда конфликта като част от много по-голям сблъсък. Според него проблемът не започва с Тръмп и митата. Те само поставят под силен натиск канадската икономика, която вече има структурни слабости. Според Хансън, Канада представя конфликта със САЩ като външен проблем – натиск от Вашингтон върху канадския суверенитет и икономическа агресия, на която Отава е принудена да отговори. Според него обаче проблемите с производителността, инфраструктурата, жилищата, енергетиката и растежа са започнали години по-рано.

Така основният въпрос е дали икономическият модел на Канада може да функционира при трайно влошаване на отношенията със САЩ. Хансън противопоставя двата модела. Единият е политиката на Тръмп, която поставя акцент върху националното производство, енергийната независимост, митническата защита и икономическия суверенитет. Другият е на Карни – ориентиран към международните институции, многостранните договори, климатичната политика и диверсификацията на търговията.

Хансън определя това като по-широк сблъсък между национализъм и глобализъм, както и между американския и европейския икономически модел.

В тази оценка важна роля играе демографската политика на Канада. Страната използва имиграцията активно за увеличаване на работната сила и населението, което е свързано с ниската раждаемост и застаряването. През 2025 г. коефициентът на плодовитост е едва 1.26 деца на жена – исторически ниско равнище. През 2021 г. 23% от населението на Канада са родени извън страната, а Индия е най-големият източник на нови имигранти.

Хансън говори за демографска промяна, обхващаща около 45% от населението, като включва имигранти, родените в Канада техни деца и временно пребиваващи. Според него проблемът не е произходът на новите жители, а темпът, с който населението нараства спрямо възможностите на страната да осигури жилища, инфраструктура и производителност. Броят на временно пребиваващите достига близо 2.98 млн. души, или 7.2% от населението, през октомври 2024 г. Към 1 юли 2026 г. той намалява до около 2.78 млн., или 6.7%, след като правителството започва да ограничава притока.

Най-видимият резултат е жилищният пазар. Канадската корпорация за ипотечно и жилищно строителство изчислява през септември 2026 г., че за да се върне достъпността на жилищата към равнищата отпреди пандемията, до 2036 г. страната трябва да започне строителството на между 417 000 и 469 000 жилища годишно. Това е приблизително два пъти повече от броя, който се очаква при сегашните тенденции.

Именно тук според Хансън се проявява слабостта на модела: увеличаването на населението може да разширява икономиката като общ обем, но ако жилищата, инфраструктурата и производителността не растат със същия темп, това не гарантира по-висок стандарт на живот.

Петролът: друга страна на зависимостта

Канада е една от най-богатите на природни ресурси държави в света – с огромни нефтени и газови находища, минерали, дървен материал и земеделска земя. Въпреки това голяма част от най-ценния ѝ енергиен ресурс продължава да зависи от американския пазар. През 2025 г. страната изнася средно около 4.3 млн. барела суров петрол дневно. От тях приблизително 3.9 млн. барела, или 90.1% от целия канадски износ на суров петрол, са насочени към САЩ. Канада осигурява и 63.4% от целия американски внос на суров петрол. За Хансън това е един от най-силните примери за ограниченията пред икономическата независимост на Канада. Нефтопроводите, рафинериите, транспортните връзки и дългосрочните договори са изградени около търговията със САЩ.

Съществува обаче възможност за диверсификация. През май 2024 г. завършва разширението на Trans Mountain – петролопровод, свързващ района на Едмънтън в Алберта с тихоокеанското крайбрежие при Бърнаби, Британска Колумбия. Капацитетът му нараства от около 300 000 на 890 000 барела дневно. Това дава на Канада по-голям пряк излаз към световните пазари през Тихия океан, включително към Азия.

Така Канада вече разполага с инфраструктура, която позволява част от енергийната ѝ продукция да бъде насочвана извън САЩ. Проблемът е мащабът: географията прави много по-лесно изпращането на петрол, газ и промишлена продукция през сухопътната граница към най-голямата икономика в света, отколкото изграждането на нови тръбопроводи, пристанища и морски маршрути към Азия.

Как Марк Карни вижда бъдещето на Канада

На този фон се появява политическият проект на Марк Карни. Преди да стане лидер на Либералната партия и министър-председател през март 2025 г., Карни работи 13 години в Goldman Sachs, ръководи Канадската централна банка по време на финансовата криза от 2008 г., а след това става първият чужденец, оглавил Английската централна банка. Бил е председател на Съвета за финансова стабилност, член на фондационния борд на Световния икономически форум (СИФ) и специален пратеник на ООН по климата и финансите.

Тази биография е една от причините Хансън и други негови критици да го определят като „глобалист“. Това обаче не го прави автоматично социалист. Правителството му разширява социални програми като детски грижи, фармацевтично и дентално покритие, използва държавни средства и индустриална политика за стратегически отрасли и поставя силен акцент върху климатичния преход. В същото време Карни намалява определени данъци, предлага стимули за частни инвестиции, ускорява големи инфраструктурни и енергийни проекти, и подчертава необходимостта Канада да стане по-конкурентоспособна и да привлича капитал. По-точно е неговият модел да бъде определен като либерален и многостранен, но с по-силна координираща роля на държавата.

В речта си пред СИФ в Давос през януари 2026 г. Карни заявява, че старият международен ред се разпада и светът навлиза в период на съперничество между големите сили. Според него Канада трябва да работи с други „средни сили“, които поотделно нямат мощта на САЩ и Китай, но заедно могат да защитават собствените си интереси. Именно тази политика Хансън определя като „европейска посока“ за Канада – по-голяма роля на международните институции, многостранното сътрудничество, климатичната политика и държавната координация. Според него това е риск, тъй като Европа през последните години има по-слаб икономически растеж от САЩ и сама започва да преосмисля част от тези политики.

Китай: алтернатива или нова зависимост

Ако Канада иска да намали износа за американския пазар, Китай е един от естествените кандидати за нов партньор. Страната предлага огромен вътрешен пазар, индустриален капацитет, капитал и търсене на енергия, суровини и земеделска продукция.

Китай не се появява за първи път в канадската икономическа политика при Карни. Дипломатическите отношения са установени през 1970 г., а през следващите десетилетия Пекин се превръща във важен купувач на канадска рапица, зърно, дървесина, минерали и други суровини. През 2014 г. влиза в сила двустранното споразумение за защита на инвестициите, което създава правна рамка за канадските инвестиции в Китай и китайските инвестиции в Канада.

Отношенията обаче се влошават рязко след 2018 г. През декември същата година канадските власти арестуват във Ванкувър финансовия директор на Huawei Мън Уанджоу по американско искане за екстрадиция. След това Китай задържа канадските граждани Майкъл Ковриг и Майкъл Спавор, а достъпът на част от канадската продукция до китайския пазар е ограничен. Канадското външно министерство по-късно определя периода като най-тежката криза в двустранните отношения.

През 2024 г. Отава въвежда допълнително мито от 100% върху произведените в Китай електромобили и 25% върху определени китайски стоманени и алуминиеви продукти. Правителството обосновава мерките с китайските държавни субсидии, свръхкапацитета и риска евтиният внос да подкопае канадското производство. Пекин отвръща през март 2025 г. с високи мита върху канадски продукти, сред които рапично масло, шрот, грах, морски и месни продукти.

На този фон идва завоят на Карни. През януари 2026 г. той посещава Пекин – първата визита на канадски министър-председател в Китай от 2017 г. След срещи със Си Дзинпин и премиера Ли Цян двете държави обявяват ново стратегическо партньорство в пет направления: енергетика, икономическо и търговско сътрудничество, обществена безопасност и сигурност, многостранно международно сътрудничество и връзки.

Една от най-конкретните договорености е за китайски електромобили. Канада се съгласява да допуска до 49 000 произведени в Китай електромобила годишно при стандартното мито от 6.1%, вместо 100%, въведено през 2024 г. Количеството представлява под 3% от канадския пазар на нови автомобили. Правителството на Карни очаква по-големият достъп до китайски автомобили впоследствие да привлече съвместни китайско-канадски инвестиции и да разшири местната индустрия за електромобили. В замяна Китай се съгласява да намали комбинираната ставка върху канадските семена от рапица от около 84% на приблизително 15% и да премахне за определен период част от ответните мита върху рапичен шрот, грах, омари и раци. Само износът на семена от рапица към Китай се оценява от канадското правителство на около 4 млрд. к.д. годишно.

За Карни това е част от стратегията за разширяване на икономическите отношения извън САЩ. Целта е Канада да има повече пазари за енергия, суровини, земеделски продукти и технологии, и по този начин да намали риска от прекомерна концентрация на износа в една държава. Мащабът на китайската търговия обаче все още е несравним с американския. През 2025 г. двустранната търговия със стоки между Канада и Китай достига 125.6 млрд. к.д., а канадският износ за Китай е около 35 млрд. к.д. – едва 4.5% от целия стоков износ на страната. За сравнение, към САЩ са насочени 71.7%.

Китай следователно е важен търговски партньор, но все още не може да замести американския пазар. Освен това самото канадско външно министерство предупреждава предприятията за рисковете на китайския пазар: ограничения на достъпа, непрозрачни регулации и непоследователното им прилагане, проблеми със защитата на интелектуалната собственост и възможност чувствителни стоки и технологии с гражданско предназначение да бъдат пренасочвани към военна употреба.

Затова Хансън предупреждава: в стремежа си да намали зависимостта от Вашингтон Канада не бива да създаде нова зависимост от Пекин. Това не означава, че самата диверсификация е погрешна. Повече пазари означават по-малка уязвимост към решенията на един-единствен партньор. Ако Канада увеличи износа си към Европа, Китай, Япония, Южна Корея и други азиатски държави, концентрацията на риска ще намалее. Проблемът според Хансън е, че тази диверсификация не бива да се превръща в политическо противопоставяне на най-важния съществуващ партньор.

Две различни визии

За Вашингтон успехът означава да възстанови способността си да определя условията, при които американската икономика участва в международната търговия. Защитата на вътрешното производство, контролирането на стратегическите вериги за доставки и използването на достъпа до американския пазар като инструмент за натиск са част от стремежа да се превърне икономическата мощ в конкретни политически резултати. Този подход обаче носи и риск: когато търговските ограничения засягат съюзници, те могат да ускорят търсенето на алтернативи и да отслабят доверието в предвидимостта на американската политика.

За Канада предизвикателството е различно. Отава трябва да докаже, че може да разширява свободата си на действие, без да плаща прекомерна икономическа цена за това. Успехът на стратегията на Карни няма да се измерва единствено с броя на сключените споразумения или с откриването на нови пазари, а с реалните резултати: по-висока производителност, повече инвестиции, конкурентоспособно местно производство и устойчив растеж на доходите.

Двете стратегии крият различни опасности. Американският подход може да принуди партньорите да правят отстъпки, но продължителното използване на митата може да насърчи същите тези държави да намалят зависимостта си от САЩ. Канадският подход може да разшири възможностите за търговия, но новите партньорства няма автоматично да компенсират загубите от затруднен достъп до най-големия ѝ пазар. Диверсификацията изисква време, инвестиции и конкурентни предимства, които дипломатическите договорености сами по себе си не могат да осигурят.

Затова решаващият фактор ще бъде способността на всяка страна да превърне политическата си стратегия в измерими икономически ползи. Вашингтон трябва да покаже, че протекционизмът може да укрепи производствената база, без да създава трайни разриви с партньорите. Отава трябва да докаже, че по-голямата икономическа самостоятелност може да бъде постигната чрез реално повишаване на конкурентоспособността, а не само чрез пренасочване на търговските потоци.

В този смисъл конфликтът между Тръмп и Карни е и изпитание за две различни представи за икономическата устойчивост: дали тя се гарантира преди всичко чрез национален контрол и натиск върху търговските партньори, или чрез разширяване на международните връзки и намаляване на концентрацията на риска. Крайният резултат ще зависи не толкова от това коя визия звучи по-убедително политически, а коя ще осигури по-голяма икономическа устойчивост при продължителна международна несигурност.