Всичко е наред, но…

Всичко е наред.

Работата върви, децата са добре – няма криза, няма спешност.

И въпреки това – нещо не е наред.

Тъжен си без причина, тревожиш се без конкретен повод. Нещо ти липсва, но не можеш да определиш какво.

После идва вината – „нямам право да не съм добре“, „всичко е наред“. Повтаряш го, но… тялото ти НЕ ГО ВЯРВА.

Знам как изглежда това отвътре. Години наред отглеждах двете ни малки деца сама (мъжът ми работеше в чужбина, нямаме баби и дядовци). Толкова ме беше страх да не се разболея и да няма кой да се погрижи за тях, че си бях забранила да боледувам.

Да, бях си ЗАБРАНИЛА.

Не боледувах години наред. Дори се хвалех с това.

До деня, в който не можах да стана от леглото. Гръбнакът ми просто се беше предал. Когато ревяща в непосилни болки все пак стигнах до специалистката, тя погледна и каза: „За първи път виждам подобно нещо – всеки прешлен е обърнат на различна страна. Какво си правила, момиче?“

Не бях правила нищо. Просто бях игнорирала тялото си ТОЛКОВА ДЪЛГО, че то намери собствен начин да каже „стига“ и ме спря.

Тялото ни не лъже – то помни всичко, което умът е решил да отложи. Всеки момент, в който си казал „ще се справя“. Всяка нужда, игнорирана в името на следващото нещо. Всяка емоция, потисната, защото „нямам време“ или „първо другото“.

„Не ми е добре“ не изисква видима причина. Понякога е просто натрупването на всичко, за което никога не е имало място – за теб самия.

Място има. И ти ИМАШ ПРАВО на него. Не след като всичко друго се нареди. Не, когато децата пораснат.

СЕГА.