Китайската хегемония: от Средищното царство до „китайската мечта“

В началото на 21-ви век международната система навлиза в период на ускорена трансформация: следвоенният либерален международен ред постепенно ерозира, еднополюсният момент на САЩ отслабва, а нови центрове на икономическа, технологична и военно-политическа мощ заявяват присъствието си на глобалната сцена. Сред тях особено и нарастващо място заема Китайската народна република (КНР), чийто възход през последните четири десетилетия представлява едно от най-мащабните геополитически явления в съвременната история. След реформите на Дън Сяопин Китай се трансформира от сравнително изолирана държава във втората по големина икономика в света, водещ индустриален производител и стратегически конкурент на Запада.

Паралелно с икономическото развитие нараства и амбицията на китайското ръководство да преформатира международната среда в посока, благоприятна за стратегическите интереси на Пекин. В официалните документи на Китайската комунистическа партия (ККП) и в изказванията на Си Дзинпин трайно присъстват концепции като „общност на споделена съдба за човечеството“, „реформа на глобалното управление“ и „велико възраждане на китайската нация“. Съвременните геополитически амбиции на Пекин могат да бъдат интерпретирани като модернизирана проекция на дълбока историческа цивилизационна парадигма – стремеж към възстановяване на изгубеното „централно място“ на Китай в световния ред, преформулиран след 1949 г. в категориите на партийната легитимност и националното възраждане. Така концепцията за „национално възраждане“ се превръща не само във вътрешнополитически проект, но и във външнополитическа стратегия за ревизия на международния ред, доминиран от САЩ след края на Студената война.

Настоящата поредица от статии защитава твърдението, че КНР следва последователна и дългосрочна стратегия за постигане на структурно хегемониално положение в международната система. В този контекст понятието „глобална хегемония“ не се разглежда единствено като военно господство, а по-скоро като способността на една държава да определя правилата, нормите, институциите, технологичните стандарти и стратегическите параметри на международната система – съчетавайки икономическа, политическа, военна, информационна и културна мощ.

По своята същност стратегическата визия на Пекин не е визия за военно завоюване на света, а за трансформация на неговия ред: за налагане на алтернативни ценности, на различна идеологическа рамка и на нови правила за глобално управление, в чийто център стои не либералната демокрация, а авторитарният модел на партийна държава с китайски характеристики. Именно тази ценностна и идеологическа амбиция придава на китайската стратегия нейния цивилизационен мащаб – и я прави качествено различна от класическия империализъм на великите сили.

Важно е да се подчертае, че стратегическата визия за световна хегемония пронизва всички измерения на китайската политика – тя е едновременно политически проект, военна доктрина, икономическа програма, технологична надпревара, културна офанзива и институционална стратегия. Не съществува аспект от управлението на ККП, в който хегемониалната логика да отсъства. Аналитичният модел на настоящото изследване обаче следва определена йерархия: политическата, военната, икономическата и технологичната визия се разглеждат като предпоставки – като инструменталната основа, без която останалите измерения не биха имали стратегическа ефективност. Върху тази основа изследването поставя специален аналитичен акцент върху културната и институционалната стратегия на Китай – именно защото те са най-трудно видимите, най-системно подценяваните и в дългосрочна перспектива потенциално най-трайните инструменти за трансформация на световния ред. Докато военната сила създава страх, а икономическата зависимост – обвързаност, културното и институционалното влияние целят нещо по-дълбоко: промяна на самите норми и разкази, чрез които другите играчи интерпретират реалността и вземат решения.

За разлика от класическите форми на експанзионизъм, китайският модел не се стреми непременно към непосредствена пряка военна конфронтация със САЩ, а към постепенно изместване на американската доминация чрез асиметрични механизми: икономическа зависимост, технологична конкуренция, институционално влияние и дългосрочно стратегическо проникване. В същото време с нарастването на икономическата и военно-технологичната мощ на КНР се наблюдава и засилваща се увереност в използването на твърда сила и принудителна дипломация – видима в ускорената модернизация на КНОА, военните демонстрации около Тайван, милитаризацията на Южнокитайско море и все по-конфронтационната реторика спрямо регионалните конкуренти и западните държави.

Целта на изследването не е да доказва неизбежността на китайската глобална хегемония, а да анализира в каква степен нарасналият потенциал на КНР може да бъде използван за реализацията на дългосрочна стратегия за трансформация на международния ред. Наред с това ще бъдат разгледани и структурните ограничения пред подобен проект: демографската криза и икономическото забавяне, вътрешнополитическата нестабилност, международната съпротива и геополитическото сдържане от страна на Запада, по–дълбоките цивилизационни бариери – езиковата непроницаемост на мандарина, ханоцентричната затвореност на китайската политическа традиция, ограничената адаптивност на китайския управленски модел извън Източна Азия, дефицитът на институционална прозрачност, пораждащ трайни обвинения в неоколониални практики и икономическа принуда – както и ограничената ценностна привлекателност на самия политически модел, чийто износ Пекин цели. Доколко КНР е способна да превърне натрупаната материална мощ в международна легитимност и доброволно ценностно следване е един от централните въпроси, на които настоящото изследване търси отговор.

Методологически изследването използва качествен сравнителен и интерпретативен подход, основан върху анализ на официални китайски документи, речи на партийното ръководство, стратегически доклади, академични и медийни публикации. Основен акцент е поставен върху реконструкцията на китайската стратегическа визия чрез собствените концепции и терминология на китайското ръководство, а не единствено чрез западни интерпретации.

В условията на нарастваща стратегическа конкуренция между САЩ и КНР разбирането на стратегическата логика, идеологическите основи и инструментите на китайската политика придобива не само академично, но и съществено практическо значение – като ключ към анализа на бъдещата структура на глобалната система и потенциалните рискове пред международната сигурност през 21-ви век. В този смисъл настоящото изследване отправя и аналитичен сигнал: истинският мащаб и значение на китайското стратегическо влияние системно се подценява именно защото методите на Пекин са проектирани да остават невидими – разпределени между търговски договори, инфраструктурни инвестиции, институционална инфилтрация и информационни операции, всяко от които поотделно изглежда безобидно, а в съвкупност очертават последователен проект за трансформация на световния ред. Разпознаването на тази съвкупност – а не на отделните ѝ елементи – е условие за адекватен отговор.

Дефиниция на стратегическа визия

В теорията на международните отношения понятието „голяма стратегия“ (grand strategy) традиционно обозначава съвкупността от цели, ресурси и инструменти, чрез които една държава осигурява своята сигурност и проектира мощта си в международната среда. Класическите дефиниции – от Лидъл Харт до Кенеди и Мършаймър – поставят акцент върху координацията между военни, икономически и дипломатически средства в преследването на дългосрочни национални интереси. Настоящото изследване борави с по-широко понятие, което отчита специфичния характер на китайската стратегическа култура и нейната цивилизационна дълбочина.

За целите на настоящото изследване понятието „стратегическа визия“ се разглежда отвъд класическото му тълкуване като краткосрочен външнополитически курс на дадена администрация. То се дефинира като дългосрочна, цивилизационно обусловена и институционално координирана рамка за проектиране на национална мощ, чрез която управляващият елит преформатира международната среда в съответствие със своите екзистенциални интереси. За разлика от „голямата стратегия“ в западното ѝ разбиране – обикновено обвързана с конкретна администрация или политически цикъл – „стратегическата визия“ в настоящия смисъл надхвърля отделните лидерства, акумулира институционална памет и се предава като партийно-държавен проект от поколение на поколение ръководство. Именно това я прави аналитично различима от ситуативната външна политика и изисква изследователски хоризонт, съизмерим с нейния собствен – десетилетия, а не мандати.

В случая на съвременен Китай тази визия притежава уникален дуалистичен характер. От една страна, тя е ревизионистична, тъй като се стреми да измести САЩ и да ерозира либералния международен ред. От друга страна, тя се самовъзприема като реставраторска – нейното легитимационно ядро почива върху историческия наратив за надмогване „века на униженията“ и завръщане към синоцентричната позиция на „Средищното царство“. Поради това китайската стратегическа визия при Си Дзинпин не е просто план за икономически растеж, а всеобхватен проект за геополитическа алтернатива, при която глобалната хегемония се постига не чрез налагане на универсални ценности, а чрез контрол върху структурните параметри на световната система – инфраструктура, технологии, институции и информационни потоци.

Изследването анализира китайската стратегическа визия в шест взаимосвързани измерения: политическо, военно, икономическо, технологично, културно и институционално. Всяко от тях представлява самостоятелен инструментален слой, но заедно те формират интегриран стратегически проект, чиято логика и хронология са зададени от официалната китайска рамка на „двата стогодишни срока“ (2021 г. и 2049 г.) и концепцията за Комплексна национална мощ (CNP).

Политическа визия

Политическата визия на КНР не е продукт на едно лидерство или една епоха – тя е резултат от дългосрочна институционална приемственост, в която всяко поколение ръководство надгражда върху стратегическите основи, положени от предшествениците му. Въпреки съществените различия в стил, темпо и степен на откритост, между Мао Дзъдун и Си Дзинпин съществува една непрекъсната стратегическа нишка: убеждението, че Китай трябва да възстанови изгубеното си централно място в световния ред и да измести западната – и по-специално американската – доминация като организиращ принцип на международната система.

Настоящата глава проследява еволюцията на тази визия в хронологична последователност – от цивилизационните корени на синоцентризма в древността през революционния интернационализъм на Мао, прагматичното „скриване и изчакване“ на Дън Сяопин, постепенното излизане на международната сцена при Дзян и Ху, до настъпателния и все по-открит курс на Си Дзинпин. Специално внимание е отделено на концепцията за Комплексна национална мощ (CNP) – аналитичния и оперативен инструмент, чрез който ККП измерва напредъка си и калкулира момента за преминаване от стратегическо търпение към стратегическа настъпателност.

Синоцентрична парадигма

Древните китайци считали своята страна за център на света, откъдето произлиза и името на Китай – Джун Гуо („Средищно/Централно царство“). Затова управниците на Китай вярвали, че владеят центъра на света. Те били убедени, че са призвани да разпространяват своята власт по цялата земя. Там всичко било в изобилие, а природните стихии се намирали в равновесие, заради което жителите по рождение били умни, талантливи и придържащи се към добрите нрави. Затова там се раждали и велики мъдреци. Обратно: земите на варварите се намирали по периферията/краищата, така те били ощетени по отношение на жизнени свойства и там не се раждали мъдреци. „Варварите“ – това били всички чужденци – хора с „лице на човек и сърце на звяр“.

В резултат на това отношението на управниците на китайската империя към „варварите“ се отличавало с известна двойнственост. От една страна към тези „получовеци“ се отнасяли с нескрито пренебрежение. Оттук и някои унизителни формалности, установени от китайския двор за чуждестранните посланици; както и склонността китайските власти да разглеждат всяко посолство като васално зависимо от Китай, а всички дарове от чужди владетели – като дължими. От друга страна: владетелите на Поднебесаната империя следвало да проявяват милост към всички същества на земята, още повече, че китайска поговорка гласяла „в пределите на четирите морета всички хора са братя“ (в оригинала е „старши и младши братя“).

По тази причина в китайския двор чуждите посланици били посрещани високомерно, но милостиво. Гостите били длъжни три пъти да се поклонят и девет пъти да паднат ничком пред императора, който им задавал един-два формално-вежливи въпроса, например: „Здрав ли е вашият повелител?“ или „Уморихте ли се от пътя?“ С това аудиенцията приключвала и след като получавали щедри дарове, посланиците си тръгвали. (В. В. Малявин, Китайская цивилизация (2001), стр. 112-113)

Република Китай (1912-1949)

Падането на династията Цин (1912) и провъзгласяването на Република Китай под Сун Яцен не поражда визия за глобална хегемония, а за национално оцеляване и достойно място сред великите сили. Китай е разкъсан от военни господари, подложен на неравноправни договори и частично окупиран от Япония – в тази среда Гоминданът на Чан Кайши преследва три цели: обединение на страната, модернизация по западен образец и международно признание като равностойна велика сила. Символичен връх на това признание е включването на Република Китай като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН (1945) – резултат от съюзничеството със САЩ и участието във Втората световна война.

Чан Кайши няма амбиции за световна доминация. Неговата визия е по-скоро реставраторска в тесния смисъл – възстановяване на суверенитета, изграждане на национална държава и противодействие на комунизма. Наративът за „века на униженията“ присъства и при него, но е насочен навътре – към мобилизация на нацията, а не навън – към преформатиране на световния ред.

Именно ККП под Мао ще бъде тази, която трансформира легитимния стремеж за „възстановяване централното място“ на Китай в явна хегемониална стратегия с глобални измерения.

Мао Дзъдун (1949-1976)

По време на Мао се налага наративът, че благодарение на ККП е приключил „векът на униженията“. Още през 50-те Мао и китайските ръководители открито говорят за доминация над останалия свят. Западът подминава тези изказвания като „мегаломански изхвърляния“ или безобиден национализъм. Когато ККП обявява по време на Големия скок напред, че Китай ще „надмине Британия и ще догони Америка“, малцина на Запад приемат това буквално. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 35) На Осмия конгрес (1956) Мао обявява настигането и изпреварването на САЩ за императив, аргументирайки се с превъзходството на Китай по човешки ресурси и социалистическата система. Добавя, че ако КНР не успее в рамките на 50 години, тя „трябва да бъде заличена от лицето на земята“.

Макар да не използва термина „глобална хегемония“, мисленето на Мао съдържа елементи на цивилизационно и идеологическо лидерство. След разрива със СССР Мао представя Китай като лидер на „Третия свят“ и авангард срещу западния империализъм и съветския „социал-империализъм“ – държава с историческа мисия да преобрази международната система. Парадоксално, макар да атакува „хегемонизма“ на великите сили, сам се стреми към собствена сфера на влияние в Азия, Африка и революционните движения. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 43-58)

През 1964 г. офицерът от КГБ Юрий Носенко казва на ЦРУ, че Мао си поставя цел не просто да оглави международното комунистическо движение, а да стане световен лидер. През 1969 г. бъдещият зам.-генерален секретар на ООН Аркадий Шевченко разкрива на американския агент Майкъл Пилсбъри, че съветското ръководство не само недолюбва, но и се страхува от Китай – убедено, че Мао се стреми към лидерство в комунистическия блок като стъпка към световно господство. Китайците десетилетия се правели на слаби и зависими, затова откритата им предизвикателност шокирала Москва. Същата година съветският посланик в Югославия Евгений Кутовой предупреждава Пилсбъри: Китай тайно мечтае да надмине СССР, а след това и САЩ – следвайки древното правило да прикрива истинските си намерения, докато назрее моментът. Американецът заключава, че Китай умело използва съперничеството САЩ-СССР, извличайки помощ от Москва, а когато тя спира – предлагайки се на Вашингтон срещу руснаците: класическата стратегема „убий врага с нож, взет назаем“. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 38-44)

Хегемониалните аспирации на Мао издава друг щрих. На Дългия марш (1935) той взема „Дзъджъ тундзиен“ – монументален стратегически трактат за тактическите похвати от епохата на Воюващите царства, без аналог на Запад. Книгата съдържа стратегема, приписвана на Конфуций: „Не може да има две слънца на небето, нито двама императори на земята.“ Според Харисън Солсбъри от „Ню Йорк Таймс“ тя е любимото четиво на Мао до смъртта му (1976) и е позната на Дън Сяопин и останалите китайски лидери. Трактатът учи как да прилагаш заблудата, как зараждащата се „нова сила“ да успокоява „стария хегемон“ – и как да изчакаш подходящия момент за действие. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 34-35)

Дън Сяопин (1978-1992)

Дън радикално сменя курса. Убеден, че Мао е „загубил“ поне 30 години и съветският икономически модел е бил погрешен избор, той преценява, че Китай може да напредне в „Маратона“ единствено като усвои знания и умения от самите САЩ – черпейки енергия от самодоволния водач, за да го настигне и изпревари. Дън поставя науката и технологиите на върха на приоритетите, убеден, че „интензивното научнотехнологическо развитие“ е единственият сигурен път за изпреварване на САЩ. За да получи желаното, Дън влиза в ролята на уязвим просител, говорейки за „безнадеждната изостаналост“ на Китай. Резултатът: през 1979 г. президентът Картър предоставя на Китай статут на най-облагодетелствана нация. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 97, 98, 101)

Стратегията на Дън е „скривай способностите си и изчаквай времето си“ – избягване на директна конфронтация, въздържане от претенции за лидерство и тихо натрупване на икономическа, технологична и военна мощ. Дън е прагматик: Китай е твърде слаб за открито геополитическо предизвикателство, затова интеграцията в глобалната икономика служи като средство за бъдещо стратегическо влияние. Дън „отваря“ Китай към Запада не от желание да стане част от западната система, а като тактика за оцеляване на ККП и натрупване на сила. Стратегията му неминуемо поставя семената за бъдещ конфликт – след като целите й бъдат постигнати. Двуполюсният свят от 80-те обслужва китайските интереси, давайки му пространство за маневри; еднополюсният свят с американска доминация – не. В началото на 1999 г. Дън вече изразява несъгласие с водения от Запада ред, но тъй като Китай все още е слаб, продължава да печели време и натрупва сила.

Дзян Дзъмин (1993-2003)

Дзян Дзъмин поема властта в сложен момент: непосредствено след убийствата на студенти на площад „Тиенанмън“ и в условия на международна изолация. Неговото управление е белязано от две на пръв поглед противоречиви характеристики: задълбочаване на икономическата интеграция със Запада и консолидиране на партийната власт и военния капацитет. Катастрофалното поражение на Ирак в Залива от 1991 г. шокира Пекин: ако модерна армия може да бъде смазана за дни, Китай трябва коренно да преосмисли военната си доктрина. Началото на т. нар. „революция във военните работи с китайски характеристики“ датира именно от ерата на Дзян. Обградеността с тези три шока – „Тиенанмън“, Персийският залив и разпадането на СССР – кара Пекин да разработи стратегия на „притъпяване“, с която се опитва да отблъсне САЩ, без да разтревожи Вашингтон или останалата част от Азия.

При Дзян Дзъмин Китай преживява забележителна трансформация. Икономиката расте със 7% или двуцифрени числа годишно; средният доход става три пъти по-голям от 1978 г., а в градовете – пет пъти. До края на 90-те Китай се превръща от получател на западна помощ в източник на съдействие за други икономики. През 2001 г. влиза в СТО, през 2008 г. е домакин на Олимпийските игри. Американо-китайската търговия се увеличава четири пъти за десетилетието, а китайският износ за САЩ – седем пъти. През 2008 г. Китай става най-големият чуждестранен собственик на американски дълг. Премиерът Джу Рундзи отбелязва (1997): „Никога по-рано Китай не е имал толкова чест обмен и общуване със света.“ (Henry Kissinger, On China (2012), p. 478-480)

Дзян прилага успешни стратегии като задълбочаване на икономическата реформа, отстъпки в областта на правата на човека и скриване на силата, за да се справи със САЩ. Китайско-американските отношения са предимно стабилни и сърдечни. Въпреки това, Дзян продължава тайно да гледа на САЩ като на най-големия враг на Китай и става по-настъпателен и по-твърд от Дън в сблъсъците с Америка. Дзян официално говори за „многополюсен свят“, ограничаване на американската доминация и международен ред, по-благоприятен за Китай. Китай все още избягва открито да претендира за световно лидерство и акцентът е върху икономическо проникване, а не пряка конфронтация. Вместо това Дзян използва търговията като геополитически инструмент.

Придобита от американското разузнаване стенограма от спешно заседание на Политбюро след бомбардировката на китайското посолство в Белград (1999) разкрива истинските нагласи на Дзян и неговото най-близко обкръжение. Дзян Дзъмин: „С тази бомбардировка САЩ искат да проверят нашите реакции – тя е част от по-мащабен план.“ Ли Пън: „Това е грижливо обмислен план за диверсии – САЩ са наш враг.“ Вицепремиерът Ли Ланцин: „В бъдеще конфронтацията между Китай и САЩ ще е неизбежна.“ (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 131)

Ху Дзинтао (2003-2013)

Ху Дзинтао и премиерът Уън Дзябао са първото поколение китайски лидери без революционен опит, поели властта по конституционен път. Те управляват Китай, вече достатъчно самоуверен да отхвърля американските поучения и да води политика не на база бъдещ потенциал, а на реална мощ. Официалните цели са „хармонично общество“ и „хармоничен свят“ – термини с конфуциански асоциации – включително добри отношения със САЩ и достъп до суровини. За разлика от Мао, Ху и Уън не говорят за революция, а за „умерено заможно“ общество. Идеята им е да възродят Конфуций в образованието и да го използват като мека сила чрез Институтите „Конфуций“ по цял свят. (Henry Kissinger, On China (2012), p. 488-491)

Бързият икономически растеж и ниският курс на юана водят до постепенно раздалечаване между Китай и САЩ. Допълнителен източник на напрежение е ядреното оръжие на Северна Корея, принуждаващо Япония и Южна Корея да засилват военните съюзи с Вашингтон – което тревожи Пекин. В отговор Ху формулира концепцията за „мирен възход“, преименувана по-късно в „мирно развитие“ – вероятно за да не звучи заплашително. (Henry Kissinger, On China (2012), p. 493-500) Ху формулира официалната визия така: „Китай настоява за хармония и развитие вътрешно, докато преследва мир и развитие навън“ – с акцент върху взаимното зачитане, многополюсността и мирното съвместно съществуване.

Глобалната финансова криза от 2008 г. е ключова точка на прелом. Докато американският и европейският модел се сриват, Китай е относително незасегнат – за китайското ръководство това е валидиране на скептицизма към западния либерален модел и сигнал за изместване на баланса на силите. Кулминацията на този период е Олимпиадата в Пекин, която се разглежда като израз на възраждане на Пекин.

При Ху Китай системно засилва участието си в международните организации и разгръща „периферна дипломация“ – двустранни и многостранни договорености със съседите. Паралелно полага основите на по-мащабна дипломация в Африка, Латинска Америка и Централна Азия. Ключов пример е газопроводът „Централна Азия-Китай“ (2009) – мегапроект, свързващ Туркменистан, Узбекистан и Казахстан с провинция Синдзян и осигуряващ на Пекин алтернативни енергийни трасета извън руския монопол. Друг пример е ASEAN. С влизането в сила на Зоната за свободна търговия Китай-ASEAN (ACFTA) (2010) икономиките от Югоизточна Азия стават трайно обвързани с Пекин.

В последните години на Ху стратегическото търпение все по-трудно се съчетава с нарасналите амбиции. Показателен е терминът „ключови интереси“, въведен през 2009 г. – обхващащ продажбите на американско оръжие за Тайван, срещите с Далай Лама и оспорваните територии в Южнокитайско море. Решителният скок ще направи Си Дзинпин.

Си Дзинпин (2013-)

Встъпването на Си Дзинпин бележи качествен прелом – не просто смяна на лидерство, а съзнателно скъсване с доктрината на Дън за „скриване и изчакване“. Амбициите за глобално лидерство вече не се прикриват, а формулират публично с конкретни срокове.

Управлението на Си се характеризира с три тенденции: идеологическо преориентиране – марксизмът е реактивиран като основен организиращ принцип; институционална централизация – колективното ръководство е демонтирано в полза на персонализирана власт със системни чистки и култ към личността; и глобална проекция – Китай за пръв път открито претендира за световно лидерство с конкретни инициативи и хронология.

„Китайската мечта“, „национално възраждане“ и новата ера „Тиенся“

През ноември 2012 г. в първата си реч като генерален секретар на ККП, Си издига „мечтата за могъщ Китай“ и „великото възраждане на китайската нация“ – това е Китай, който ще „стои по-твърдо и мощно сред всички нации по света и ще има по-голям принос към човечеството“.

„Китайската мечта“ и „великото възраждане на китайската нация“ са взаимозаменяеми формулировки на една и съща стратегическа цел – връщането на Китай към централното му място в световния ред след „века на унижения“. Ако „великото възраждане“ е историческата рамка и легитимационният наратив, то „китайската мечта“ е нейният политически и мобилизационен израз – превод на колективната амбиция в конкретна програма с краен срок 2049 г.

Това не е ново понятие. От Сун Яцен (първият президент на Република Китай, 1911) насам всички китайски лидери се позовават на темата за възраждането. Ученият от „Цинхуа“ Ян Сюетун пише (2011): „Възходът на Китай се дава по право… дори през 1820 г., само 20 години преди Опиумната война, Китай има 30% дял от световния БВП. Упадъкът на Китай е историческа грешка, която трябва да се поправи.“ Си е обаче първият китайски лидер, обвързващ конкретни способности с визията за възраждане. Той и ръководството не са доволни от позицията на Китай в международния ред и искат нов световен ред с Китай в центъра – като лидер в икономика, технологии и армия. Възраждането предполага и промяна на географията: контрол над Синдзян, Тибет, Хонконг, Тайван, голяма част от Южнокитайско море и спорните територии с Индия, Япония, Непал, Бутан и Южна Корея. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 4-6)

Концепцията е вдъхновена от бестселъра на полк. Лиу Минфу „Китайската мечта“ (2009), където се казва: „Голямата цел на Китай през 21-ви век е да стане световна сила номер 1.“ В интервю за ABC (2010) Лиу подчертава необходимостта да се проучат слабите места на САЩ, за да бъдат ударени в подходящия момент. Според автора Майкъл Пилсбъри периодът за реализация обхваща „Стогодишния маратон“ (1949–2049), в който КНР се стреми да измести САЩ като световен хегемон. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 31)

Нагласите на военното ръководство потвърждават тази амбиция. Според „Уолстрийт джърнъл“ Си е подкрепян от генерали, убедени, че САЩ са в упадък и Китай ще стане доминираща военна сила в Азия до средата на века. Китайският учен Уан Дзиси признава, че в Китай популярното мнение е, че американската сила намалява и Китай ще наследи САЩ като „номер 1 в света“. Проф. Шън Динли от Фуданския университет е убеден, че Китай вече притежава „моралния мандат“ в международната общност и „му предстои да действа като водещата държава в новата ера“. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 9)

Вътрешните последствия от тази амбиция са не по-малко значими. Проф. Минсин Пей предупреждава, че Си е „съживил централните елементи на тоталитаризма: лично управление, култ към личността, постоянни чистки, задушаващ социален контрол и агресивна външна политика“ – допринасяйки за нова студена война. (Minxin Pei, The Broken China Dream (2026), p. 2)

За постигане на националното възраждане Си предлага „общност на споделена съдба“ – дълбоко интегриран свят, в който лидерството на КНР стои в основата на глобалната свързаност и политика. Концепцията се основава на традиционното „Тиенся“ („Поднебесна империя“) от конфуцианската „Книга на ритуалите“ – визия за Китай като център на човешкия разцвет, от който останалите се учат и към който се привеждат в съответствие. Концепцията „Тиенся“ е популяризирана през 2005 г. от философа Джао Тинян. Когато Пилсбъри го пита какво предвижда тя при отказ от страна на другите нации, Джао отвръща: „О, лесен въпрос! Съотношението на силите трябва да е четири към едно, за да може императорът да наложи повсеместно Тиенся.“ С други думи – щом производителността надмине двукратно американската, Китай ще е в състояние да защити новия си статут и с подобаваща военна мощ. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 47)

Идеологическата рамка на тази визия е формулирана директно от Си: „Ние твърдо вярваме, че докато социализмът с китайски характеристики се развива, нашата система неизбежно ще узрее; превъзходството на нашата социалистическа система ще става все по-явно“ (2013). А на 19-ия конгрес (2018) добавя: „Трябва да осъзнаем, че тази ера е на социализма с китайски характеристики, а не на някакви други модели.“ Проф. Даниел Тобин предупреждава, че описанието на целите на Пекин като „регионално доминиране и глобално влияние“ е занижено – при Си Пекин ясно заявява стремеж към глобално лидерство, в което предложените от КНР решения надделяват. И както е формулирано на 19-ия конгрес, КНР „предлага китайска мъдрост и китайски подходи за решаване на проблемите, пред които е изправено човечеството“.

Тази амбиция се задълбочава. На 20-ия конгрес (2022) Си стартира „новия поход“ за изграждане на „модерна социалистическа държава на всички фронтове“, рамкирайки мисията като исторически дълг: „Нашата отговорност е безпрецедентна по своята важност, а мисията ни е несравнимо славна.“ За ККП опитите на САЩ за „възпиране“ не са знак за слабост на Китай, а доказателство за нарасналата му мощ. Паралелно Китай се стреми да установи нов хегемонен модел не само за себе си, но и за развиващите се страни.

Четири глобални инициативи

Амбицията за нов световен ред не остава само на декларативно ниво – Си Дзинпин я операционализира чрез четири взаимосвързани глобални инициативи, всяка от които таргетира отделно измерение на международната архитектура, но заедно формират цялостна алтернативна рамка за глобално управление под китайско лидерство.

През септември 2025 г. на срещата „ШОС плюс“ в Тиендзин Си представя Инициативата за глобално управление (GGI) – четвъртата в поредицата. Четирите инициативи формират интегриран пакет: GDI (развитие) осигурява материалната основа; GSI (сигурност) гарантира мирна среда; GCI (цивилизация) изгражда ценностен консенсус; GGI (управление) предоставя институционални гаранции. Заедно те представляват цялостна китайска алтернативна рамка за глобален ред – „китайска мъдрост и решения“ за световния мир и развитие, документирани в том V на „Си Дзинпин: Управлението на Китай“ (2025).

Комплексна национална мощ (CNP)

През 80-те години Дън Сяопин разработва концепцията за Комплексна национална мощ (CNP) – набор от показатели, с които Пекин измерва напредъка си спрямо Запада. Китайското ръководство вярва, че който притежава най-висока CNP, определя световния ред. Логиката е толкова фундаментална, че е заложена в Устава на ККП (1992): крайната победа в идеологическия сблъсък със Запада зависи изцяло от дългосрочното натрупване на CNP.

След краха на СССР Китай преосмисля концепцията за национална мощ, отдавайки по-голямо значение на икономиката, чуждестранните инвестиции, технологиите и достъпа до ресурси. Тези показатели недвусмислено сочат, че при запазване темповете на икономическо развитие многополюсният свят ще се върне към еднополюсен модел – с Китай като водеща световна сила.

За разлика от западния модел, измерващ мощта основно чрез военен бюджет и БВП, китайският разглежда държавата като кибернетична система с десетки взаимнозависими индекси – технологии, суровинна независимост, социална кохезия, културно влияние. Целта не е незабавна военна победа над САЩ, а идентифициране на техните „системни уязвимости“ и инвестиране там, където Китай може да придобие монопол – вериги за доставки, критични технологии, зелена енергия. Партийно-държавният апарат разполага с алгоритъм за класиране на CNP в реално време, на базата на който Пекин решава кога да приложи икономическа принуда, кога да изгради инфраструктурна зависимост чрез BRI и кога да демонстрира твърда сила около Тайван.

CNP е йерархична система с четири подсистеми: 1) Материална мощ – икономически капацитет (производство, валутни резерви, вериги за доставки), наука и технологии (R&D, патенти, ИИ, квантови технологии), военен потенциал (ядрен арсенал, кибер- и космически операции) и ресурсен фонд (енергия, редкоземни елементи). 2) Пространствена мощ – геостратегическо положение и демографска структура (размер, възрастов състав, образователно равнище). 3) Духовна/нематериална мощ – политическа кохезия (способност на ККП за централизирана мобилизация), информационна мощ (контрол над медии и цифрови платформи) и „дискурсивна мощ“ (способност да определя международния наратив). 4) Международно координационно влияние – инфраструктурна и финансова зависимост на трети страни чрез „Един пояс, един път“ (BRI) и институционален контрол в ООН, СЗО и БРИКС.

През август 2025 г. вицепремиерът Дин Сюесян обявява, че CNP на Китай е „преминала на нов етап“ – партиен сигнал, че Китай е натрупал критична маса от комплексна мощ. Това бележи официалния край на доктрината на Дън Сяопин за „снишаване и трупане на сили“ и дава зелена светлина за настъпателна външна политика. 15-ият петгодишен план (2026–2030) ще обезпечи финалния спринт към глобално лидерство.

CNP моделите служат на Пекин за три оперативни задачи: 1) Калкулиране на „Прозореца на стратегическа възможност“ – когато вицепремиерът Дин Сюесян обявява (2025), че CNP е „преминала на нов етап“, това означава, че разликата в мощта между Китай и САЩ е паднала под критичен праг – математическо самочувствие за преминаване към по-агресивна политика около Тайван и Южнокитайско море. 2) Управление на „ши“ (съотношение на силите) – вместо скъпа надпревара във въоръжаването, Китай инвестира в „дигитална CNP“: монопол над 5G/6G мрежи, ИИ стандарти и обработка на данни. Така изгражда структурна зависимост на другите държави, която автоматично прехвърля CNP от Запада към Пекин. 3) Победа без война – чрез BRI Китай изчислява прага на финансова зависимост на отделните държави. Когато моделът покаже, че прагът е преминат, Пекин започва да диктува гласуванията им в ООН или да изисква пристанища за военни цели – постигайки хегемония без нито един изстрел.

Следователно, методологията за измерване на CNP превръща геополитиката за Пекин в точна наука. Тя доказва, че китайският модел на хегемония не се стреми към зрелищна военна победа, а към прецизно, софтуерно менажирано изтощаване на структурните предимства на Запада, докато математическото уравнение на глобалния баланс на силите не покаже, че КНР е заела необратимо „централното място“ в международната система.

Според Китайската академия за социални науки (CASS) през 1990 г. CNP на Китай е класиран на 12-то място – след САЩ, Япония, Германия, Франция, Италия, Великобритания, Канада, Австралия, ЮАР, СССР и Русия. Към 2010 г. Китай се нарежда на 8-о място – след САЩ, Япония, Германия, Франция, Италия, Русия и Великобритания. До 2020 г. CASS прогнозира, че Китай ще се издигне до 7-о място, докато Япония ще бъде на първо, следвана от САЩ, Германия, Франция, Италия и Южна Корея. Важно е да се уточни, че ККП не публикува своите изчисления на CNP. Така горната оценка е академична и не представя официалната китайска позиция.

На 19-ия конгрес (2017) Си призовава КНР да стане „глобален лидер по CNP и международно влияние“ – не просто развита държава в абсолютни изражения, а водеща в сравнение с останалите. Редакционна статия в People’s Daily (2021) формулира тезата директно: „Спечелването на надмощие в конкуренцията по CNP е ключът към националното възраждане.“ След финансовата криза от 2008 г. настъпва промяна в оценката на Пекин за собствената CNP. Ху Дзинтао, преценявайки Китай за все още твърде слаб, препотвърждава през 2010 г. доктрината на Дън за „снижаване и изчакване“. При Си обаче стратегията се трансформира драматично: нарасналото доверие в китайската мощ измества „изчакването“ с „дипломация на великата сила с китайски характеристики“.

Независимо от промените в американската администрация, Си ще продължи да следва дългосрочните цели на ККП – изразявани с нарастваща увереност повече от десет години. Те отразяват убеждението му, че с издигането на КНР като втора световна сила „социализмът с китайски характеристики навлезе в нова ера“ – ера, в която Пекин поема глобално лидерство, балансът на престижа се измества от капитализма към социализма и Китай изгражда консенсус за нов модел на глобално управление.

Визията на администрацията на Тръмп за отбрана и национална сигурност в Индо-Тихоокеанския регион е изцяло центрирана около Китай и насочена към сдържане на стратегическата заплаха, която той представлява за района, заяви министърът на отбраната Пит Хегсет на Диалога Шангри-Ла в Сингапур (2025). С високи мита (145%), технологични ограничения, удари по китайските „сателити“ Венецуела и Иран, Тръмп следва тази визия. Нещо повече, самият Тръмп е непредсказуем, което има допълнителен възпиращ ефект върху Китай. Пекин не може лесно да изчисли докъде е готов да стигне Тръмп, какво може да направи след това и къде са истинските му червени линии. Тази несигурност сама по себе си се превръща в натиск върху ръководството на ККП и това може да обясни защо Си Дзинпин специално рамкира тези нови отношения около следващите три години (януари 2029 г.) – дотогава продължава мандатът на Тръмп. Така от гледна точка на Пекин стратегията е: избягване на ескалация, стабилизиране на отношенията, печелене на време и изчакване да се види кой ще дойде след Тръмп. Това по същество е забавяне с цел изчакване на промяна.

От друга страна, през януари 2026 г. статия в „Ню Йорк Таймс“ цитира доклад на националистическия мозъчен тръст към университета „Жънмин“, озаглавен Thank Trump („Благодарим на Тръмп“) – там той е наречен „ускорител на американския политически упадък“. Употребата на „американски упадък“ в официални китайски източници почти се е удвоила през 2025 г. Хуан Дзин от Шанхайския университет за международни изследвания заявява: „Само Китай може да спаси Тръмп“ – имайки предвид нуждата на Тръмп от китайски покупки на соя, царевица и газ преди междинните избори. У Синбо от Фуданския университет призовава Пекин да „се възползва добре“ от войната в Иран, погълнала американското внимание в Близкия изток. Икономистът Дзунюан Зое Лиу от CFR формулира парадокса така: Си получава едновременно „САЩ, каквито винаги е искал, и Америка, от която най-много се е страхувал“ – освен нестабилни, САЩ са и по-непредсказуеми, застрашавайки международния ред, от който зависи китайската икономика.