Китайската хегемония: армия от световна класа, „граждански“ бази и стратегеми от Воюващите царства

Продължение от: Китайската хегемония: от Средищното царство до „китайската мечта“

Военната визия на Китай при управлението на Си Дзинпин представлява най-мащабната трансформация на националната мощ в съвременната история на страната, целяща превръщането на Народноосвободителната армия (КНОА) във военна сила от „световна класа“. Тази амбиция е дълбоко вкоренена в концепцията за „великото възраждане на китайската нация“, като Си поставя конкретни крайни срокове: завършване на основната модернизация до 2035 г. и изграждане на армия, способна да печели войни срещу всеки противник до 2049 г. През управлението на Си Дзинпин амбициите на Китай се разширяват и способностите му за реализиране на тези амбиции се увеличават значително. Наблюдава се „историческо“ въоръжаване, все по-настъпателни действия на армията, включително повече случаи на агресия в Южнокитайско море и спрямо Тайван. Пекин нарича това въоръжаване „отбранително“ и целящо единствено защита на суверенитета и икономическите си интереси. Но мащабът му подсказва амбиция за промяна на международния ред в посока, благоприятна за китайския модел на управление. Затова то се интерпретира от западното разузнаване като план за световно господство.

Стратегия

Китай следва триетапна стратегия за развитие на военната си сила. Понастоящем публично обявените цели са:

До 2027 г.: ускоряване интегрираното развитие на механизацията, информатизацията и интелигентизацията“, като същевременно се увеличава темпът на модернизация на военната теория, организациите, личния състав, оръжията и техниката;

До 2035 г.: завършване на модернизацията на националната отбрана и армията;

До 2049 г.: пълно преобразуване на народните въоръжени сили в сили от световна класа.

КНОА обвързва постигането на тези цели с развитието на „три основни стратегически способности“:

Стратегическа решаваща победа: КНОА да може да надделее в конфликт при приемлива цена. Вероятно КНОА свързва това изискване с конфликт за Тайван с участие на САЩ – най-напрегнатият планиран сценарий;

Стратегически контрабаланс: КНОА да изгради средства за стратегическо възпиране – включително ядрено – за да ограничава в достатъчна степен военното участие на САЩ. Виждайки себе си като военно по-слаба от САЩ, КНОА разглежда контрабаланса като средство, чрез което слабият неутрализира предимствата на силния. Съответно КНОА възприема модернизацията на ядрените си способности в рамките на стратегическия контрабаланс като начин за компенсиране на неблагоприятното си положение спрямо САЩ;

Стратегическо възпиране и контрол: КНОА да разполага със силови способности за ограничаване на хоризонтална ескалация и възпиране на други държави от предприемане на опортюнистични действия.
От 2022 г. насам военната стратегия на КНОА придобива по-настъпателен характер – вероятно в отговор на войната Русия-Украйна и влошаването на международната обстановка. Новата доктрина вече не предвижда просто защита на китайските граници, а активна военна позиция, включваща „изучаване и овладяване на информатизираната и интелигентната война“ и „развитие на стратегии и тактики на народната война“. Военната стратегия се основава на концепцията за „активна отбрана“ – съчетание от стратегическа отбрана и настъпателни действия – с мандат да „формира китайската среда за сигурност, да овладява кризи и конфликти и да печели локални войни“. Ако войната е неизбежна, КНОА трябва да поеме инициативата и да минимизира нейната цена и продължителност.

КНОА бележи стабилен напредък към целите си. С други думи, Китай планира да може да води и спечели война за Тайван до края на 2027 г. През 2024 г. КНОА тества амфибийно нахлуване, огневи удари и морска блокада чрез учения, включващи удари по морски и сухопътни цели и блокиране на ключови пристанища. Ударите на КНОА потенциално достигат до 3700 км от китайската територия – достатъчно сериозно да оспори присъствието на САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион. Във военно отношение САЩ и Китай ускоряват подготовката за директен конфликт в Тайванския пролив и Южнокитайско море, пише политологът проф. Минсин Пей в книгата си „Разбитата китайска мечта“. Според Пей, причината за това е прекалено амбциозната политика на Си и погрешно изчислената от него китайска мощ, комбинирани с конфронтационните му тактики и подценяване на американската решимост и отговор. Съответно това води до почти пълно скъсване на отношенията САЩ-Китай, което пък е накарало Си да се съюзи с Русия, с цел да се противопостави на американската сила. (Minxin Pei, The Broken China Dream: How Economic Reform Revived Totalitarianism (2026), p. 224)

КНОА разчита на капацитет за точни удари от голямо разстояние, като използването на „елитни сили“ е основен метод за поразяване на цели извън непосредствената бойна зона. Стратегическото възпиране – ядрени оръжия, кибер- и космически способности – се съчетава с конвенционална ескалация, което показва нарастваща увереност на КНОА при директен сблъсък. Новата стратегия е ясно насочена към САЩ.

Бъдещият конфликт се концептуализира като „национална тотална война“ – пълна мобилизация на стратегическите ресурси срещу „силния противник“ – съчетаваща морски блокади, принудителна изолация, всеобхватни санкции и високотехнологични автономни системи. Уроците от Украйна (2022) засилват акцента върху координацията между военния и гражданския сектор. Основната оперативна концепция на КНОА (2021) е Многоизмерната прецизна война (MDPW): интегрирана мрежа от системи за командване, управление, комуникации, разузнаване и наблюдение (C4ISR), подкрепена от изкуствен интелект (ИИ) и анализ на големи данни за бързо идентифициране и експлоатиране на слабите места в оперативната система на САЩ.

Модернизация

Модернизацията на КНОА е ключов инструмент за постигане на военните цели, с архитект Си Дзинпин в качеството му на председател на Централната военна комисия (ЦВК). Още в първите два мандата той провежда радикални реформи: издигане на военновъздушните сили и флота до нивото на армията, създаване на пет съвместни военни командвания, учредяване на организация за съвместна логистика и намаляване на броя военнослужещи с 300 000 души. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 50)

Последните развития в модернизацията на КНОА с цел технологично и военно превъзходство са:

Двоен бюджет: от 2013 г. до 2024 г., т.е. под ръководството на Си, бюджетът почти се е удвоил. Пекин харчи за армия повече отвсякога. Към 2020 г. Китай е втори по военни разходи след САЩ (252 млрд. щ.д. срещу 778 млрд. щ.д.). Макар САЩ да имат най-голяма военна мощ, Китай и Русия ги настигат. През март 2026 г. Китай обяви по-ниска цел за икономически растеж и по-висок бюджет за отбрана – 276.8 млрд. щ.д. Този ход показва, че китайското ръководство поставя силен акцент върху стратегическата сигурност и технологичното развитие, дори в условия на икономически натиск.

Три пъти повече ядрени глави от 2020 г. насам: ядреният арсенал на Китай нараства от 200 на 600 бойни глави, като до 2030 г. се очаква да достигне 1000. През 2024 г. Китай извършва първия си от 44 години пуск на междуконтинентална балистична ракета (МБР) в Тихия океан – DF-31B изминава 11 000 км от о. Хайнан до Френска Полинезия, демонстрирайки капацитет за поразяване на цели на максимална дистанция. Паралелно Китай изгражда два реактора CFR-600 и нови мощности за преработка в Гансу с цел възобновяване на масовото производство на плутоний с оръжейно качество. Въпреки официалната политика „без първа употреба“ (NFU), Пекин използва ядрените си сили и за възпиране на неядрени военни действия – което повишава риска от непреднамерена ескалация при евентуален конфликт около Тайван.

През 2024 г. Китай едностранно спря консултациите със САЩ по контрол над въоръженията, оправдавайки се с американската политика спрямо Тайван, като същевременно поддържа механизми за уведомяване с Русия. На парада в Деня на победата (2025) Китай за първи път публично признава и демонстрира пълна ядрена триада. Въздушният компонент се представлява от МБР JL-1. Морският компонент включва МБР с подводно базиране JL-3 с обсег над 10 000 км – достатъчен да порази континенталната част на САЩ от крайбрежните води на Китай. Наземният компонент включва мобилни МБР, изстрелвани от транспортно-пускови установки: DF-61, DF-31BJ и DF-5C.

За сравнение, САЩ едва сега започват дълго отлаганата модернизация на трите стълба на ядрената триада едновременно (програмата Sentinel). Докато американската триада разчита на Minuteman III, Trident II и две въздушни системи (B-61 и LRSO), Китай демонстрира пет нови системи за доставка за арсенал от едва 600 бойни глави. САЩ притежават повече ядрени оръжия, но им липсва диверсификация – предимство, което Китай и Русия изграждат с поразителна скорост.

КНР разполага с най-големия в света арсенал от хиперзвукови ракети: трудни за прехващане, способни да маневрират по време на полет и държащи противниковия флот далеч от Тайван и Южнокитайско море. През 2025 г. развитието продължава в конвенционални и ядрено въоръжени системи. Ключови разработки: хиперзвукова противокорабна ракета YJ-21 с въздушно базиране; противобалистична система HQ-19 за прехващане на хиперзвукови бойни блокове; стелт ракета CM-98, баражираща муниция CM-502X и ракета TM6 – всички показани на Air Show China 2024. През 2023 г. е оповестена ракетата „въздух–въздух“ PL-17 с обсег извън визуалната видимост, а на Air Show China 2024 – подобрени версии на PL-12A, PL-15 и PL-11.

КНР с най-голям военноморски флот в света. В края на 2021 г. ВМС на КНОА изпреварват тези на САЩ по брой кораби. Целта, заявена в Бялата книга (2019), е изграждане на сили за „далечни морета“ с капацитет за глобални операции и защита на морските комуникационни линии (SLOC).

Китай разполага с нова корабостроителница Худун на остров Чансин. Ключови разработки от 2024-2025 г.: самолетоносачът „Фудзиен“ – първият изцяло китайски с електромагнитна система за изстрелване – извършва първата си операция по кацане (2024); десантният кораб тип 076 (пуснат на вода 2024) разполага с електромагнитен катапулт и ще носи безпилотни апарати; фрегатата тип 054B (въведена 2025) е с увеличена огнева мощ и хеликоптери Z-20; дронът Feyi – изстрелван от подводница, способен да преминава между морската и въздушната среда за разузнавателни и ударни мисии.

Кибероперации: целят отслабване способността на САЩ за военно разгръщане – чрез възпрепятстване вземането на решения и затрудняване на логистиката. Групата Volt Typhoon е свързвана с операции срещу американската подкрепа за Тайван. При конфликт Китай вероятно ще удря C4ISR (интегрирани) системи, логистични възли и критична инфраструктура за постигане на информационно превъзходство.

През 2024 г. проникванията, свързвани с Китай, нарастват със 150% спрямо 2023 г., според CrowdStrike. През 2024 г. кампанията Salt Typhoon проникна в множество американски телекомуникационни доставчици, а Volt Typhoon се насочи към критична инфраструктура на САЩ, Сингапур и Тайван. Китайски оператори заразиха около 200 000 интернет устройства по цял свят за прикриване на дейността си. Китайските компании за киберсигурност функционират като „екосистема от посредници“, предоставяща разузнавателна информация на КНОА.

Военно-гражданска интеграция (MCF): Пекин издига MCF до национална стратегия (2015). Целта е двупосочен поток на технологии между военния и гражданския сектор за постигане на „революция във военното дело с китайска специфика“ – чрез мобилизация на цялото общество в подкрепа на военния напредък. Според сингапурските учени Анджела По и Уейчун Он реформите на Си засилват способността за „мултиизмерно“ сражение – и са „много по-фокусирани и цялостни“ от американските. Ключова иновация е Стратегическата помощна сила (SSF) – петото крило на КНОА, обединяващо космически, кибер и електронни способности, с договори с девет университета. Кибервойната включва кинетични атаки и шпионаж – редица анализатори посочват, че J-20 и J-31 са разработени по модел на американските F-22 и F-35. Синтезът между граждански и военни програми позволява на КНР бързо да преминава от мирна към военна мобилизация. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 52)

Кадрови реформи: от 2012 г. до края на 2022 г. антикорупционната кампания на Си е довела до разследването на 4.6 млн. партийни членове, включително над 500 чиновници на „централно управление“ и над 200 000 служители на средно и местно ниво. Един на всеки осем членове и кандидат-членове на ЦК на ККП са разследвани, подложени на съдебно дирене и хвърлени в затвора. (Minxin Pei, The Broken China Dream: How Economic Reform Revived Totalitarianism (2026), p.2) 

През 2019 г. завеждащият кадровия състав на КНОА Фан Фънхуей е осъден на доживотен затвор за вземане на подкупи; покрай него са понижени в длъжност още 70 висши офицери. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 50)

От 2024 г. КНОА започва още реформи, насочени към: изкореняване на корупцията в армията, засилване политическата дисциплина и лоялността към ККП и етикетиране на всяка опозиция (в Хонконг, Синдзян, Тибет и Тайван) като „сепаратизъм“, подклаждан от „външни сили“.

През януари 2026 г. са отстранени двама топ генерали от КНОА – първия зам.-председател на ЦВК Джан Юся и Лиу Джънли, член на ЦВК. Счита се, двамата вече не са живи. С отстраняването на Джан Юся, от седем членове, ЦВК вече има само двама – Си Дзинпин и назначеният през 2025 г. генерал Джан Шънмин. През май 2026 г. Китай издаде условна смъртна присъда (след две години автоматично се заменя с доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване) на двама бивши военни министри, Уей Фънхъ (72 г.) и Ли Шанфу (68 г.) заради корупция. Мащабните чистки в ръководството на КНОА са знак, че Си се опитва да изчисти корупцията, за да гарантира, че армията е реално „готова за бой“, а не само „на хартия“.

Нови технологии: Китай подготвя КНОА за „интелигентизирана“ война чрез ИИ, големи данни и напреднали изчисления – обхващащи безпилотни системи, ISR (разузнаване, наблюдение, проучване), кибероперации и вземане на решения.

КНОА развива биотехнологии с двойна употреба: мозъчно-компютърни интерфейси (BCI) в партньорство с Neuracle, синтетична биология и биомиметична роботика. Си определя квантовите технологии за стратегически приоритет (2024); Китай изгражда постквантова криптография и квантова комуникационна мрежа. SMIC и Huawei получават мащабно финансиране за нови полупроводникови мощности, а Китайската академия по инженерна физика напредва във фотонни чипове за КНОА. Малкосерийното производство на твърдотелни батерии се очаква до 2027 г.

Военни бази

Китайските стратегически плановици смятат, че „където националните интереси се разширяват, военната сила трябва да ги последва“. Концепцията е формулирана от Ху Дзинтао още през 2004 г. като „нови исторически мисии“ на КНОА. Бялата книга за отбраната (2015) поставя безпрецедентен акцент върху морските интереси като основна мисия на КНОА, а 13-тият петгодишен план (2016-2020) подкрепя трансформацията на Китай в „морска сила“ с цел защита на задграничните права и интереси на китайските граждани. През последните 15 години КНОА системно разширява стратегическите си хоризонти и способностите си за проектиране на мощ далеч от китайските брегове.

„Един пояс, един път“ (BRI) разширява националните интереси на Китай далеч отвъд традиционното съседство. От първоначалните 65 евразийски държави (2013) инициативата обхваща вече Латинска Америка, Океания и Африка, а „новите стратегически територии“ включват Арктика („Път на коприната върху лед“), дълбокото море, киберпространството и космоса. До края на 2016 г. над 2 млн. китайски граждани работят в чужбина – 90% в държави от BRI в Азия и Африка – в региони с политическа нестабилност и религиозен екстремизъм. Защитата на тези граждани и активи неизбежно разширява мандата на КНОА: ако през 2011 г. Китай разчита на други страни за евакуация от Либия, през 2015 г. вече самостоятелно евакуира 600 китайски граждани и 225 души от 10 други държави от Йемен.

Андрю Ериксън от Naval War College дефинира т. нар. „отбрана на предната граница“ (forward edge defense) като китайски амбиции отвъд Южнокитайско и Източнокитайско море – т.е. изграждане на значително присъствие на КНОА и флот в Тихия и Индийския океан, както и в крайбрежните райони на Азия, Африка, Океания, Северна и Южна Америка и Антарктика. Той посочва китайската концепция „район два океана“, която обхваща 71% от глобалната океанска шир. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 56, 57)

За разлика от над 800 официални военни бази на САЩ, Китай прилага стратегия „първо гражданско, после военно“: инвестира в търговска инфраструктура и пристанища, която впоследствие се „преобразува“ за военни цели. Показателен пример е базата в Джибути – на 110 км от протока Баб ал-Мандеб – тя е предшествана от китайски инвестиции в пристанища, железници, летища и зона за свободна търговия. Дори без официално военно съоръжение, сензори в китайски пристанищни терминали подпомагат радиоелектронното разузнаване, а внедрен персонал на КНОА в китайски фирми осигурява допълнителна разузнавателна платформа. Законът за националния отбранителен транспорт (2017) задължава китайските компании в международното корабоплаване да оказват съдействие при „снабдяването на кораби, самолети и автомобили, участващи във военни операции в защита на националните интереси“.

Джибути (Африкански рог) На 1 август 2017 г., в деня на своята 90-годишнина, КНОА официално открива първото си постоянно задгранично съоръжение. Базата може да побере 10 000 души войска.

Близкият изток (ОАЕ и Оман) В ОАЕ Китай изгражда съоръжения в пристанище Халифа и петролопровод до Фуджейра; в Оман инвестира милиарди в пристанище Дукм. През 2021 г. американското разузнаване обвини Китай в тайно строителство на военно съоръжение в Халифа – работата изглежда е спряна след предупреждение от Вашингтон. Почти една трета от целия морски суров петрол преминава годишно през Ормузкия проток – „фокусна зона“ за китайските военни плановици, според Министерството на отбраната на САЩ.

Западното полукълбо Станцията Лас Лахас в Аржентина е официално център за космическо наблюдение, но под управлението на Стратегическите космически сили на КНОА проследява американски военни сателити. През юни 2023 г. Държавният департамент съобщи, че Китай разработва военно съоръжение в Куба – част от „Проект 141“, секретна мрежа за военна логистична поддръжка с глобален обхват. Адмирал Крейг Фалър предупреждава (2021): „Губим позиционното си предимство в западното полукълбо и са необходими незабавни действия.“

Атлантическото крайбрежие на Африка От 2019 г. Китай се опитва да създаде постоянна военна база в Екваториална Гвинея. Командващият на Африканското командване на САЩ генерал Стивън Таунсенд предупреждава: „До 2030 г. китайските военни съоръжения в Африка ще позволят на Пекин да проектира сила към Близкия изток, Индо-тихоокеанския театър и Атлантическия океан.“

Индиският океан Китай се стреми да разшири военното си влияние, като строи гражданска морска инфраструктура в района – т. нар. „перлена броеница“ – с цел да се съревновава с Индия и САЩ в Индийския океан за енергийни ресурси и регионална доминация. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 106) Експерти от Колежа на военноморското командване на КНОА потвърждават, че след Джибути, изграждането на задгранични бази е „неизбежен избор за осъществяване мечтата за велика сила“. Пенсионираният генерал-майор Сю Гуаню заявява: „Нуждаем се от най-малко 10-20 пристанища по цял свят – във всички океани и на всички континенти.“ 

Китай притежава изцяло или частично почти две трети от 50-те най-големи пристанища в света. Ключови дългосрочни лизинги: Хамбантота (99 г.), Гвадар (40 г.), Пирея (35 г.), 20% от крайбрежието на Камбоджа (99 г.), Джибути (10 г.) и Малдивите (50 г.). Осем от пристанищата на китайски държавни предприятия са дълбоководни – Гвадар, Салалах и Сейшелите могат да се превърнат във военноморски бази. Според учения Сюе Гуейфан: „В страни с близки отношения Китай може постепенно да подбира търговски пристанища за двойна употреба и така да проектира сила.“ Китайските военни анализатори Ли Цинси и Чън Чуню от Университета „Жънмин“ твърдят, че „изграждането на бази в ключови морски хъбове вече е стратегически избор, който все повече изисква спешни действия“. Те още казват, че докато базите на САЩ служат на хегемонистични цели, китайските ще защитават „отбранителния арсенал за предотвратяване на терористични атаки“. Китай няма да „върви по стария път на западните велики сили“. Анализатори от Института за военен транспорт на КНОА формулират намеренията откровено: „За да предпазим нарастващите си задгранични интереси, прогресивно ще учредим в Пакистан, ОАЕ, Шри Ланка, Мианмар, Сингапур, Индонезия, Кения и други страни логистична мрежа – чрез покупка, наем или сътрудничество – с цел изграждане на задгранични бази и защитни хъбове.“ (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 56, 57, 108)

КНР оценява като потенциални логистични хъбове Камбоджа, Мианмар, Тайланд, Сингапур, Индонезия, Пакистан, Шри Ланка, ОАЕ, Кения, Сейшели, Екваториална Гвинея, Танзания, Ангола и Таджикистан, и вероятно Намибия, Вануату и Соломонови острови. Основен интерес представляват SLOC от Китай до Ормузкия проток, Африка и Тихия океан. Военната база „Реам“ в Камбоджа се очаква да стане първата китайска задгранична база в Индо-тихоокеанския район.

Има данни, че Китай строи морска база „Реам“ в Камбоджа по тайно споразумение за 30 години – с военен персонал, оборудване и отделни докове. Камбоджанският премиер отрича (2019), но седмица по-късно Китай продава оръжия за 40 млн. щ.д. след по-ранна сделка за 290 млн. щ.д. Базата „Реам“ осигурява на Пекин достъп до Южнокитайско море и стратегическа близост до Виетнам. Си Дзинпин призовава (2019) BRI партньорите за „гаранции за сигурност“. В Таджикистан КНОА финансира 11 гранични поста и поддържа малка база в Памир. Пекин поощрява и частни китайски фирми по сигурността в чужбина – свързани с КНОА, но неафиширани, за да се избегнат „потенциални проблеми в международните отношения“. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 109, 110)

Експертът Руш Доши съветва САЩ да „предупреждават страните, обмислящи приемане на китайски съоръжения, че тези бази биха могли да станат мишени“. Това обаче е рискова стратегия: в най-добрия случай лидерите на развиващите се страни ще игнорират подобни предупреждения, а в най-лошия – особено страни с негативен опит с американската армия като Камбоджа – могат да ги приемат като заплаха, което би подкопало самия американски имидж и влияние.

Засилена агресия в Тайвански пролив и Южнокитайско море

„Ще бъде ли индустриализиран и силен Китай добър към Югоизточна Азия, колкото бяха САЩ след 1945 г.? Сингапур не е сигурен в това. Нито са Бруней, Индонезия, Малайзия, Филипините, Тайланд и Виетнам… Ние вече виждаме Китай като по-самоуверен и склонен да възприема по-твърди позиции.“ (Allison and Blackwill, Lee Kuan Yew, The Grand Master’s Insights on China, the United States and the World (2020), p. 3-17)

В близко бъдеще Пекин ще поставя нови дипломатически изисквания – днес изглеждащи нереални, но пред които съседите вероятно ще отстъпват под китайски натиск. Китай едва ли ще прибягва до пряка военна сила, а по-скоро ще създава ситуации, в които другите сами ще преценяват, че отстъплението е по-благоразумно. Например искане към Индия да изгони Далай Лама или натиск върху САЩ да спрат оръжейните доставки за Тайван. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 279)

През 2025 г. Китай демонстрира безпрецедентно нарастване на военната активност – не само по обем, но и по географски обхват, преминавайки към постоянно високи базови нива на агресивност.

Тайванският проток: КНОА извършва рекордните 3764 навлизания в тайванската зона за идентификация на противовъздушната отбрана (ADIZ) – ръст от 22.4% спрямо 2024 г. Проведени са две мащабни учения (Strait Thunder-2025A и Justice Mission 2025), симулиращи пълно обкръжение и морска блокада.

Южнокитайско море: 163 публично докладвани операции – исторически пик, включително рекордни 55 учения с бойни стрелби. Фокусът на Китайската брегова охрана се е преместил от Втора плитчина Томас към Скарбъроу, като активността се е удвоила.

Глобално: За първи път Китай провежда едновременни операции с два самолетоносача в открития Тихи океан, прекарвайки почти два пъти повече дни отвъд Първата островна верига спрямо 2024 г. Проведени са учения с бойни стрелби в близост до Австралия и Нова Зеландия.

Япония: Рязък скок на патрулите около спорните острови Сенкаку през ноември-декември 2025 г.

Русия: Единственият спад – само шест съвместни учения с Москва, най-малко от 2020 г. насам, при запазена стратегическа координация.

Си Дзинпин определя присъединяването на спорни територии като условие за „велико възраждане на нацията“. Китай има гранични спорове с 14 страни. С Индия – спор за близо 4000 км граница: през 2020 г. пограничен конфликт отне живота на 20 индийски и 4 китайски войници; това е първият фатален сблъсък между двете страни от 45 години. С Япония – дългогодишен спор за островите Сенкаку: през 2020 г. Китай изпраща кораби ежедневно в продължение на 100 дни – най-дългият рейд от 2012 г. Китай провокира и дълго спящи конфликти по границите с Бутан и Непал. След неутрализирането на протестите в Хонконг много наблюдатели очакват, че следващата цел е Тайван. С увеличаване военните способности, Китай вероятно ще разшири фокуса си от Тайван и Южнкокитайско море към още по-системен натиск върху цели от неключов интерес като Индия и Япония. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 70, 71, 87)

Парадоксално, агресивната политика на Китай в Азиатско-тихоокеанския регион сплотява противниците му. Тормозът над Тайван, навлизанията в суверенни води в Южнокитайско море, конфликтите по китайско-индийската граница и при островите Сенкаку, както и атаките срещу автономията на Хонконг засилват сътрудничеството между Япония, Австралия и Индия. Европейски държави като Великобритания, Франция и Германия също увеличават ангажимента си в региона. Недоверието към Си нараства дори в зависими от КНР страни като Камбоджа – допълнително подхранено от отказа на Пекин да осъди руската инвазия в Украйна и нарастващите опасения от военни действия около Тайван. (Elizabeth C. Economy, The World According to China (2023), p. 27)

Стратегеми от Воюващите царства и асиметрична стратегия

Преди два века Наполеон казва: „Нека Китай спи; когато се събуди, ще разтърси света.“ Днес Китай се е събудил и светът започва да се тресе. Но много американци са в неведение за трансформацията на Китай от изостанала аграрна страна в „най-големия играч в историята на света.“ Така започва книгата „Обречени на война. Могат ли САЩ и Китай да избегнат капана на Тукидид?“ на Греъм Алисън – историята показва, че когато една въздигаща се сила заплашва да измести водещата, идва опасност. САЩ и Китай в момента се намират напът към война – освен ако и двете не предприемат тежки и болезнени мерки да я избегнат. (Graham Allison, Destined for War. Can America and China escape Thucydides’ Trap? (2017), Preface)

Проф. Минсин Пей потвърждава тезата на Алисън. В книгата „Разбитата китайска мечта“ той обяснява, че с въоръженията си САЩ и Китай ускоряват подготовката за пряк конфликт в Тайванския пролив. (Minxin Pei, The Broken China Dream (2026), p. 225)

Според други, двете велики сили отдавна са във война – само че от нов тип. В документалния филм „Последната война. 100-годишният заговор за разгром на Америка“ (2022) журналистът Джошуа Филип твърди, че ковид пандемията е на практика начало на Трета световна война – с над 1 млн. американски жертви, повече отколкото през Втората световна война – и тест на Китай за реакцията на света при блокиране на веригите за доставки. Филип разкрива, че пускането на вируса е стъпка в 100-годишните системни усилия на Китай да победи САЩ. В двучасовата документална лента той цитира стратега на ККП Дзин Цанрун, който на Американо-китайски стратегически философски симпозиум през 2016 г. разкрива детайли от плана на ККП спрямо Америка: „Сред зловредните ни тактики е задълбочаването на хаоса в света, но проблемът със САЩ е, че са изключително разнородни, понеже сред западните демокрации са с най-висока степен на демокрация. Разбира се, разнообразието има преимущество – хората имат свобода, например на речта, но има и недостатъци – много е трудно постигането на консенсус… за САЩ най-добрият сценарий е да имат ясен външен враг; ако има два врага, САЩ ще изгубят фокус… това беше ситуацията преди Втората световна война, имаше два врага – нацистка Германия и червеният СССР. Заради това САЩ започнаха да се боричкат вътрешно дори преди началото на войната. А ако външните врагове са три, това ще докара САЩ до бъркотия. Да не говорим за четири. Затова стратегическата цел на Китай е САЩ да има четирима врагове и единият трябва да е терористична група. Русия е такъв, но не е достатъчен.“

Въпреки подобни признания на партийни стратези, още от края на 60-те американските политически анализатори са умело подведени и предпочитат да гледат на Китай като на изостанала нация без амбиции за могъща армия и военна заплаха към САЩ. Това се дължи на посланието, което китайските лидери отправят към Запада, и то постига търсения ефект. Първото съмнение, че картината не е толкова розова, идва през 1999 г., когато на Запад се разбира за книга, писана на мандарин и разпространявана из Китай под заглавие „Война без ограничения“. Тя предизвиква фурор в китайската военна общност заради откровеността, с която разглежда уязвимите точки на Америка. Вместо преки военни действия, авторите препоръчват „невоенни“ методи за разгромяване на по-могъща нация като САЩ – по юридически път, с международно законодателство и организации, за да се ограничат изконни за американците права; икономическа, биологическа и химическа война, кибератаки и дори тероризъм. Не по-малко озадачаващо е, че авторите са действащи полковници от КНОА – Цян Лян и Уан Сянсуей. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 158, 159)

Руснаците предупреждават САЩ още през 70-те години на миналия век, че Китай се ръководи от собствените си амбиции да възстанови някогашната си позиция на върха на световната йерархия – и от едно ценно правило, усвоено от историята: прикривай истинските си намерения, докато назрее подходящият момент. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 43)

Това е една от стратегемите от епохата на Воюващите царства (Джангуо, 8-и-3-ти в. пр. Хр.). Именно тези стратегеми са ключът към разбирането на китайския стратегически замисъл. Всеки епизод от маратонската стратегия прилага някои от тях: 1) излъчвай спокойствие и доволство, за да приспиш бдителността на противника; 2) манипулирай неговите съветници; 3) победата изисква дълголетно търпение; 4) тихомълком извличай идеи и технологии с военно-стратегическо приложение; 5) военната мощ не е ключов фактор при по-продължителна война; 6) знай, че хегемонът ще предприеме крайни действия, щом усети, че губи позиции; 7) никога не губи от поглед „шъ“ – динамичното съотношение на силите; 8) съизмервай постиженията си с тези на другите претенденти; 9) бъди нащрек, за да не бъдеш обкръжен или заблуден. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 279)

Вглеждайки се в историята на Китай, всички тези похвати са използвани с една единствена цел: сваляне на стария хегемон, при условие, че претендентът изчака момента, в който разполага с нужната мощ. Именно това е виждането на „ястребите“, основното направление в китайската политика от 90-те години – направление, към което принадлежи и Си Дзинпин. Китайски военни текстове повеляват как да се прилагат уроците от Джангуо, за да поеме Китай бъдещата си водеща роля в света. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 52)

Китайските ястреби използват и древна притча от същата епоха като алегория за отношенията между Америка и Китай – историята за двете съседни царства Чу и Джоу. Владетелят на изгряващото Чу преглеждал могъщата си армия на границата със залязващото Джоу и не се стърпял да попита пратеника на Джоу за големината и тежестта на императорските котли. Проницателният пратеник отвърнал: „Щом някоя династия се лиши от небесното благоволение, котлите се местят на друго място… Днес силата на Джоу е намаляла, но небесното благоволение не го е напуснало, така че е още рано да питаш колко тежат императорските котли.“ С други думи – владетелят на Чу прибързано разкрил истинските си намерения. Урокът е един: не показвай на врага, че си негов конкурент, освен ако вече не може да те спре. Ако си нова сила на световната сцена, вдъхвай погрешни представи на доминиращата сила, иначе рискуваш да бъдеш разгромен преждевременно. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 58, 59)

Стратегемите на Сун Дзъ, прехождащи ерата на Воюващите царства, ехтят по подобен начин: „Отначало бъди като срамежлива девственица и противникът ще ти отвори вратите. После се втурни напред като заек и противникът няма да успее да вземе мерки в своя защита.“ (Игорь Попов, Россия и Китай: 300 лет на грани войны, 2004, стр. 34)

Стратегемите от Джангуо съдържат и по-дълбока истина за природата на световния ред: системите без едноличен лидер са преходни. За пекинското ръководство многополюсността е само стратегически етап – „междинна спирка“ по пътя към новата глобална йерархия, която Китай ще оглави еднолично. Китайското название на този въжделен порядък е „да тун“, което западните учени не съвсем точно превеждат като „единна общност“ или „ера на хармонията“ – по-прецизното значение обаче е „ерата на еднополюсния властови модел“. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 60, 61)

Практическото приложение на доктрината следва уроците на Воюващите царства: не военна конфронтация, а изчерпване на ресурсите на противника. В съвременен вариант: докато през 2011 г. САЩ отделят 5% от БВП за отбрана, Китай харчи 2.5% и инвестира в асиметрични системи – антисателитни технологии, кибершпионаж и ракети за няколко милиона, способни да потопят американски самолетоносач за четири милиарда. Китайски военни трудове загатват, че идеалният момент за отказ от самоналожените ограничения ще настъпи около 2020 г. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 63)

След 4 юни 1989 г. ястребите в ККП съзнателно изопачават събитията, за да убедят Дън Сяопин, че Америка е опасен хегемон, целящ свалянето на китайската власт. Едва след 2001 г., когато изтичат вътрешни документи, това става ясно. За ястребите Тиенанмън е „първата голяма офанзива на Америка“ – приложение на аксиомата от Джангуо: „всей раздор във вражеския лагер“. В Китай растат поколения, убедени, че от 150 години Америка се опитва да ги доминира. Това обяснява защо китайските лидери смятат, че трябва да проявят към Америка същата безмилостност, която „империалистите-синофоби“ са проявявали спрямо тях – и защо Китай последователно подпомага враговете на Америка за отслабване на американската мощ. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 135, 137, 150-152)

През 2003 г. китайска дезертьорка свидетелства пред американските власти, че китайският подход се ръководи от стратегемите на Воюващите царства: Пекин действа подмолно, дава неискрени обещания и изчаква момента – докато САЩ остават слепи за истинските му намерения. Един съвременен китайски автор формулира принципа: „Ако искаш да контролираш целия свят, по-добре не показвай, че храниш такива амбиции. (Майкъл Пилсбъри, Стогодишният маратон (2015), стр. 161, 162)

След 2008 г. – Олимпиадата в Пекин и финансовата криза на Запада – китайският националистически дискурс ескалира. Две книги, отбелязани от Кисинджър, призовават Китай да изостави постъпателността и да възстанови „грандиозната цел“: „Китай е нещастен“ (2009) на Сун Сяодзюн и „Китайската мечта“ (2010) на полковник Лиу Минфу. Сун пише: „Каква добра възможност да станем страна, желаеща да се въздигне и промени несправедливата световна система!“ Лиу Минфу дефинира „грандиозната цел“ – Китай да стане „номер едно в света“ – и отхвърля „мирния възход“: поради конкурентната природа на великите сили, китайският възход може да бъде опазен само чрез „боен дух“ и военна сила. Наред с „икономическия възход“, Китай се нуждае и от „военен възход“. (Henry Kissinger, On China, Penguin Books (2012), p. 500-507)

Основателят на Сингапур Ли Куан Ю обобщава военната стратегия на Пекин: „Едва когато надмине САЩ технологично, Китай ще планира да се опълчи на САЩ и военно“ и „Те просто чакат да станат по-силни. Икономически и военно може да не настигнат [САЩ] и след 100 години, но с асиметрични средства могат да нанесат на американците огромни щети.“ (Allison and Blackwill, Lee Kuan Yew, The Grand Master’s Insights on China, the United States and the World (2020), p. 12-13)

Очаквайте следващата част, която представя икономическата визия на КНР за глобално превъзходство.