В очакване на Б. Б.

… Опитай пак. Провали се пак. Провали се по-добре.
Самюел Бекет в повестта Worstward Ho, 1983 г.

Читателят вече се е досетил, че става дума за пародия, използвана от пишещия тези правдиви редове. Както се знае от авторитетната литературна критика, очакваният от всички Годо в пиесата на Бекет остава докрай личност напълно неизвестна и загадъчна. Действието се развива в едно безвремие, а Годо се очаква да донесе просветление и надежда на глуповатите персонажи в пиесата.

Българският театър на абсурда

За разлика, в българския политически театър на абсурда, Б. Б. е известен на всички – това е лидерът на ГЕРБ и неколкократен министър-председател Бойко Борисов. Общото с пиесата е, че и в двата случая героят е очакван от всички, и то с нетърпение, в очакване да донесе просветление при заплетената политическа ситуация в навечерието на президентските избори…

Защото моментът е сюблимен. Има опасения, че Внуците и Роднините на АБпФК (най-вече ПБ, но също БСП и десетина малки Червени партии) могат да овладеят освен Трите власти (което е твърде вероятно), но и Президентството, а недай си Боже и преобладаващата част от Местната власт догодина. От времето на цар Борис III не се знае такъв случай…

Реакцията на опозицията

Така наречената „опозиция“ реагира различно:

– Левичарите/неомарксисти (ППДБ и присъдружните им левичарски НПО), по стар семеен рефлекс спретнаха нещо като Отечествен фронт, което зевзеците нарекоха „жълтопаветна опозиция“. Терминът вероятно иде от прякора им „жълтопаветници“, отнасящ се до факта, че след 9 септември 1944 г. Дедовците им – шумкари, ятаци и симпатизанти на комунизма и СССР (по-късно произведени в АБпФК), заграбват имотите в Центъра на София (т. нар. „жълти павета“), а собствениците прогонват или утрепват. Същите си извадиха и съотносима президентска двойка: Гюров-Кандев (предполата се от същия Червен корен). Кандидат-президентът Гюров тутакси свали дясната маска и обяви, че „няма ляво, няма дясно“, те очаквали подкрепа и от едните, и от другите, т.е. пак опираме до идеята за ОФ (издигната навремето от Дедовците им…)

– „Възраждане“ засега отговориха със засилване на проруската реторика и заклинания (изглежда на такава база ги финансират), за да се дистанцират от „меката“ русофилия на управляващата ПБ и така да демонстрират различие, за да опазят електората си (който масово се преля към Радев).

Единствено Борисов запази гордо мълчание. Това само засили интереса и напрежението сред публиката до краен предел. Защото ГЕРБ се явява определящ фактор за опозиционното представяне на президентските избори. Ако опозицията не издигне общ кандидат, изборите със сигурност са предрешени в полза на Йотова, подозирана (съвсем справедливо) за марионетка на министър председателя Радев, на база общия Червен произход.

Трите пътя

Пред Борисов обаче се отварят само три пътя:

1. Да припознае левичарския кандидат Гюров.
2. Да не издига кандидат.
3. Да издигне кандидат, който да се представи по възможност достойно, дори и да не спечели Поста.

В първият вариант, и при победа, и при загуба на Гюров, ГЕРБ все ще е губещ и това ще се отрази пагубно за партията, която в момента е в тежко организационно състояние. В очите на членовете и избирателите това ще изглежда като предателство в полза на главните електорални конкуренти, маскирани като „десни“.

Вторият вариант също ще е губещ за партията (а и за Борисов), в не по-малка степен. Ще се разчете от членската маса и електората като отказ от борба, демонстрация на безсилие и капитулация, като така се подкопае доверието в лидера и се увеличи вероятноста от разпад.

Единствено третият вариант може да даде позитиви. Дори и кандидатът да загуби, при една достойна борба това може да укрепи партията. Тук опираме именно до достойно представяне в диспутите и посланията към електората в предизборната борба. Иначе се стига до печалния случай „Цачева“, който би бил катастрофален за партията.

Какво е значението на ГЕРБ

Но защо сме толкова загрижени за събата на ГЕРБ? Та самият Борисов, в значителна степен, носи отговорност за тежкото морално-политическо положение в страната през последните години…

Той и партията допуснаха много грешки през последното десетилетие, дори предприеха действия несъвместими с националните интереси. Например приемането на пакета от пролевичарските Закони за децата; също така малко остана да приемат Истанбулската конвенция; да не говорим за водните проблеми с Гърция и изобщо съмнителната дейност на МВнР по този и други външнополитически въпроси; фаталният мораториум за сухоземно търсене на нефт и газ, при наличие на готови находища; фаворизирането на „житарите“ при еврофинансирането в ущърб производството на останалата селскоктопанска продукция и т.н.

И най-вече отказът от провеждане на каквито и да било реформи. Вместо това, Борисов неуморно наобикаляше с „джипката“ неработещите механизми на негодните институции (наследени още от Соца и модернизирани с нови „кръпки“), блъскаше ги с „Големия чук“ и те със скърцане и скрибуцане тръгваха отново (криво-ляво) до следващата блокировка. По принцип това поведение е обяснимо и характерно за всички правителства след 10 ноември 1989 г.

С течение на времето Основният проблем в държавата – този със зле работещите институции – се задълбочаваше все повече и решенията ставаха все по-трудни. На всички правителства в последия четвърт век е кристално ясно, че Реформата трябва да бъде фундаментална, а това означава за евенуалните извършители преди всичко необходимост от Железни гащи и предварително написани лични Завещания. Естествено никой не пожела да се жертва, също и Борисов, които като никой друг напълно разбираше обстановката в Институциите (т.е. в самата Държавна машина). Това е естествено, след като е най-дълго управлявалият министър председател след 10 ноември, в три редовни кабинети, близо 10 години (общо 3606 дни на поста), и като се има предвид, че е най-опитният политик в България (което е безспорно).

Няма да бъдем обективни и справедливи към Борисов и ГЕРБ, ако не отбележим и положителния принос в развитието на страната през този период. Всъщност това е една лидерска партия, така че като говорим за Борисов, разбираме ГЕРБ и обратно. Голямата заслуга на Борисов е, че удържа общо за 12 години напора на постКомунизма в лицето на БСП/БКП и за това време успя да ги маргинализира и унищожи почти напълно, като накрая ги изхвърли от парламента. Така откритият постКомунизъм завинаги беше отстранен от борбата за власт в България (отделен въпрос е, че кликата от Наследници на АБпФК в момента се реорганизира в друга партийна структура – ПБ, да ги наречем „евро-русофили“). Да не забравяме, че по време на своето дълго управление Борисов успя да маргинализира или разцепи и други партийни структури, повечето пролеви и проруски:

– разцепване на Реформаторския блок (СДС, ДСБ, ДБГ, НПСД, БЗНС). Правителство
„Борисов 2“ (2014–2017)
– разцепване и маргинализиране на АБВ (Алтернатива за българско възраждане). Правителство
„Борисов 2“
– разцепване на Патриотичният фронт / Обединени патриоти (лъжеВМРО, НФСБ и „Атака“) и маргинализиране на съставните партии. Правителство „Борисов 2“ и „Борисов 3“ (2017-2021)
– огромен отлив на избиратели за ПП-ДБ и вътрешни трусове в коалицията. „Сглобката“ с ГЕРБ (2023–2024)
– окончателна маргинализация на БСП/БКП и изхвърлянето ѝ от парламента през 2026 г. БСП излезе от управлениено с ГЕРБ (кабинета Желязков 2025 – февруари 2026 г.) напълно разбита организационно, с вътрешни трусове и с рекордно ниско доверие сред левите избиратели.

Но най-големият принос за партията на Борисов е в това, че чрез него дясно-консервативните избиратели (които изглежда са мнозинството от гласуващите за ГЕРБ) получи представителство през тези 12 години, което иначе не би било възможно.

Но нека не се лъжем, главният проблем пред ГЕРБ сега е този за оцеляването, а той пряко е свързан с избора или не, на достоен кандидат за президент.

Има такъв кандидат

Изглежда той е едиственият подходящ и автентичен от дясно-консервативното пространство.

Това е д-р Петър Москов, един от основателите и бивш заместник-председател на ДСБ (2004-2016), бивш министър на здравеопазването (2014-2017), основател на партия КОД (2019) и съпредседател на коалиция Синя България (от 2024). КОД е автентична консервативна и дясна партия, която смята либерализма и социализма/комунизма за най-големите си опоненти.

Някои веднага ще кажат – те не са партийни строители, а интелектуалци и по-скоро са нещо като клуб по интереси… Но това в случая няма никакво значение, става дума за кандидат-предидент, а не за създател на партия.

Интелигентен, млад, с отлична визия, борбен, отличен полемист с висока ерудиция, образован, смел и решителен, истински борец срещу мафията. Той е образец за десен консервативен политик, но ще се хареса и на широк кръг ог електората. Напусна заместник-председателския пост в ДСБ (2016), защото видя олевяването на тази партия и ясно заяви, че ще се бори за дясно-консервативно обединение (2018). Оттогава посвещава всичките си сили на тази идея.

Като министър на здравеопазването демонстрира изключително мъжество и смелост, като буквално си заложи главата, повеждайки борба срещу Мафията в здравеопазването, която всяка година задига от НЗОК десетки, ако не и стотици милиони лева (нещо, за което никой не се решава да говори открито). Въвеждането на пръстовия идентификатор (код) беше най-знаковата и оспорвана мярка на д-р Петър Москов в качеството му на министър на здравеопазването (2014–2016), насочена директно срещу източването на Здравната каса (НЗОК) от страна на т. нар. „Здравна мафия“.

Основната идея зад тази система беше пациентът лично да контролира за какво се харчат парите му за здраве. Вместо с хартиени документи или лични карти, които лесно могат да бъдат копирани без знанието на човека, приемът и изписването от болница трябваше да стават чрез уникален цифров код, генериран от пръстов отпечатък. Въпреки амбициозния старт през есента на 2016 г. системата срещна огромна съпротива, беше посрещната на нож от лекари и болнични мениджъри, които се обявиха против устройството (на цена 100 лв.!), аргументирайки се с опашки, технически сривове и забавяне на спешни пациенти. Буквално отвсякъде в болничните заведения се чуваше скърцане със зъби, масово се саботираха устройствата и всячески се пречеше на внедряването на системата. Сдружението на частните болници и пациентски организации (!) също атакуваха наредбата в съда. Под могъщия отпор на Мафията тя просъществува едва няколко месеца и през пролетта на 2017 г. Върховният административен съд (ВАС) окончателно отмени пръстовия идентификатор с мотив, че той противоречи на Закона за здравното осигуряване и налага излишни ограничения на гражданите (!?).

Какво показаха числата за ефективността на мярката:

– само за първите 14 дни от масовото прилагане на устройството НЗОК е платила с около 15 000 000 лв. по-малко спрямо същия период на предходния месец (октомври)
– за краткия период на пълно действие на системата се отчита сериозно свиване на хоспитализациите; в някои региони приемът на пациенти спадна с 10% до 15%. Това беше косвено доказателство, че преди въвеждането на кода са отчитани „пациенти фантоми“.

Простата сметка при една интерполация показва, че Касата е ощетявана годишно (тогава) с близо 400 000 000 лв. годишно (!!!)…, т.е. имало е средства и за купуване на съвести и цели институции, което показва колко могъща е Здравната мафия и каква дързост се изисква, за да се изправи някой срещу нея! Така д-р Москов изгради един обаятелен образ на истински десен консерватор, смел и решителен борец срещу несправедливостите.

Ние смятаме, че този човек е единственият шанс на Борисов за кандидат-президент. Ако се издигне от ГЕРБ, в най-лошия случай този кандидат ще се класира на второ място, защото ще отвее кандидата на ППДБ, което е по-добрият резултат за Борисов. Пак по наше мнение д-р Москов е единственият, който може да бие Йотова.

Неизбежност

Всъщност това е единственият шанс на Борисов да удължи политическия си живот и този на партията, и да слезе с достойнство от политическата сцена. Другият вариант е да слезе бързо и с позора на последното поражение.

Но така или иначе, ГЕРБ като монолитна лидерска партия изглежда обречена във времето. Тя буквално се износи, а лидерът ѝ се превърна в бреме. Но това си е в реда на нещата.

Историята познава лидерски партии, които оцеляват дълго време (но най-вече приживе на Лидера). Например Народно-републиканската партия на Мустафа Кемал (Ататюрк), която дори го надживя. Партията Гоминдан в Китай (на повече от 100 години), която надживя и следващия лидер (макар и в изгнание).

Разликата с ГЕРБ е съществена. Посочените партии имат Цел, т.е. ИДЕОЛОГИЯ, в случая – национализма. В ГЕРБ няма никаква идеология, а вместо това дълголетието на партията се дължи на умелото лавиране на лидера Борисов в сложната българска политическа обстановка, което за сетен път доказва, че той е най-успешният български политик. Но всичко си има край. Каквото и да е решението на Борисов за изборите, то неумолимо води по-рано или по-късно до бъдещ разпад на партията му (ако той не ни изненада с неочакван ход, който да удължи агонията). На шахматен език – Цугцванг!

Това, разбира се, би било много лош обрат за дясно-консервативната общност, която остава без представителство, а тя е най-многобройната сред гласоподавателите в страната (ако не броим инертната маса на „месианците“ от Политическото блато, които наскоро докараха на власт „еврорусофилите“ на Радев).

Ако тази общност не намери представителство в някаква нова (дясно-консервативна) политическа структура, бъдещето не вещае нищо добро за България в тези зловещи времена… Трябва да сме готови.