Миграцията като оръжие: щурмът на Сеута и „Невидимият преврат“

На 30 юли 2026 г. огромни групи хора преминаха от Мароко в испанския автономен град Сеута – испанска територия на северноафриканския бряг и една от двете сухопътни граници на Европейския съюз с Африка.

Част от преминалите преплуваха крайбрежните участъци, други използваха надуваеми пояси или заобиколиха граничните съоръжения, а трети пробиха сухопътна врата. Първоначалните съобщения бяха за между 2000 и 3000 души. На 31 юли испанското вътрешно министерство оцени общия брой на преминалите от предишната сутрин на около 50 000. Ръководителят на местното правителство в Сеута посочи дори по-висока възможна цифра – до 60 000 души.

Сред преминалите имаше предимно мароканци, както и хора от държави в Субсахарска Африка. Според кадрите и свидетелствата в медиите мнозинството бяха млади мъже, но имаше също жени, деца и цели семейства.

Испания изпрати военни подразделения и допълнителни полицейски сили. Много магазини в Сеута затвориха заради напрежението и опасенията, че местната полиция няма да успее да овладее положението. До 18:00 часа на 31 юли около 48 300 души вече се бяха върнали в Мароко, повечето доброволно, след като в Сеута не намериха достатъчно храна, подслон и възможност да продължат към континентална Испания.

При преминаванията загинаха най-малко 57 души – част от тях при удавяне, други при струпване и блъсканица край граничното съоръжение.

Безредици и сблъсъци с полицията действително имаше, а в самата Сеута е потвърдена хаотична и силно напрегната обстановка.

Прецедентът „Беларус“

Испанските власти свързаха вълната с разпространено от каналджийски мрежи тълкуване на съдебно решение, според което пристигащите по море не могат да бъдат незабавно върнати без процедура. Свидетели видяха марокански служители първоначално да не се намесват, но впоследствие силите за сигурност предприеха мащабни действия за спиране на преминаванията.

Случаят въпреки това потвърждава една по-широка закономерност: не е необходимо мигрантите да бъдат въоръжени или да преследват политическа цел, за да се превърне масовото им придвижване в инструмент за натиск. Достатъчно е десетки хиляди хора да бъдат насочени едновременно към малка гранична територия, за да бъдат претоварени нейните сили за сигурност, приемни центрове и местна администрация, а кризата да предизвика международни последици.

Именно затова Европа все по-трудно може да отделя хуманитарната страна на миграцията от въпросите за границите, сигурността и държавния суверенитет.

ЕС официално признава съществуването на такъв модел. През 2021 г. режимът в Беларус организира полети и вътрешен транспорт, чрез които мигранти бяха придвижвани към границите с Литва, Латвия и Полша. ЕС определи действията като инструментализиране на мигранти за политически цели и разшири санкциите срещу лица, авиокомпании, туристически оператори и други структури, подпомагали операцията.

Беларуският пример е важен, защото разрушава удобното внушение, че всяко предупреждение за използването на миграцията като политически инструмент непременно е конспиративно. След като Европейският съюз официално призна, че режимът на Александър Лукашенко е превърнал мигранти в средство за хибриден натиск, Съединените щати имат същото право да разследват кои организации, институции и мрежи са подпомагали миграционните потоци към южната им граница, с какво финансиране и с какви политически последици по време на управлението на президента Джо Байдън.

Когато се говори за „миграцията като оръжие“, лесно се създава погрешното впечатление, че врагът е самият мигрант. По-точното определение е друго: човешките потоци могат да бъдат инструментализирани от държави, международни мрежи, престъпни организации и политически структури.

Повечето хора, които тръгват към САЩ и Европа, го правят по лични причини – работа, сигурност, бъдеще за децата. Някои бягат от преследване, други са подведени от контрабандисти. Но личната мотивация на отделния мигрант не изключва стратегическата мотивация на онези, които създават маршрута, финансират транспорта, инструктират как да се заобиколи законът и използват заселването за политически цели.

Истинският въпрос не е дали хората имат право да търсят по-добър живот. Въпросът е дали една държава е длъжна да се откаже от собствените си закони, за да го осигури на всеки, достигнал границата ѝ.

„Невидимият преврат“

Същият въпрос вече доминира и американския дебат. На 18 януари 2026 г. Доналд Тръмп препоръча новата книга на Питър Швайцер „Невидимият преврат: как американски елити и чуждестранни сили използват имиграцията като оръжие“. Американският президент определя книгата като „жизненоважна“, заявява, че със САЩ се случват „лоши неща, които трябва да бъдат спрени“, и добавя, че няма да позволи никой да „събори американската империя“.

Два дни по-късно разследващият журналист Джошуа Филип посвещава на книгата епизод на предаването си Crossroads по Epoch TV. Той тълкува поста на Тръмп като сигнал, че президентът вече разглежда миграцията не като проблем на граничната охрана, а като част от по-голяма политическа схема.

Швайцер задава въпрос, различен от обичайния. Вместо какво да се прави с мигрантите след пристигането им, той пита кой организира движението им, кой го финансира и с каква цел. Според него масовата миграция може да бъде подпомагана едновременно от вътрешни политически и икономически интереси и от чужди държави, които виждат в отворените западни системи възможност за влияние.

Всяко конкретно обвинение изисква проверка. Не всяка вълна е организирана операция и не всеки мигрант е съзнателен участник. Но от това не следва, че потоците никога не могат да бъдат насочвани. Тезата на Филип е: политиката на Тръмп не е насочена срещу имигрантите, а срещу система, която заличава границата между законна имиграция и незаконно проникване, между убежище и икономическа миграция, между състрадание и политическа манипулация. Държава, която не контролира кой влиза и кой остава, губи не само границите си, но и способността да определя политическото си бъдеще.

Филип обсъжда подозренията, че мигранти се насочват към определени щати и градове, че неправителствени организации подпомагат разселването им и че негражданското население може косвено да променя разпределението на политическата власт. Хората без американско гражданство, включително притежателите на зелена карта, нямат право да гласуват на федерални избори. В някои юрисдикции неграждани участват в местни избори, но не и в изборите за президент или Конгрес.

Но как се проверява дали в списъците присъстват само хора с право на глас? През септември 2025 г. Министерството на правосъдието на САЩ заведе дело срещу Калифорния, след като щатът отказа да предостави пълно копие на регистъра си с около 23 милиона избиратели. Отделно дело беше заведено и срещу изборната администрация на окръга Ориндж Каунти за премахване на неграждани от списъците.

Калифорния защити отказа с довода, че искането обхваща чувствителни лични данни – адреси, шофьорски книжки, части от осигурителни номера, партийна принадлежност и история на гласуването. През януари 2026 г. федерален съдия прекрати делото, като прие, че министерството не е доказало правото да получи целия архив. Решението е обжалвано пред Деветия апелативен съд.

Отказът поражда очевидния въпрос защо щат, който твърди, че списъците му са точни, се противопоставя на независима проверка. Тъкмо тук е връзката с миграцията. Не е достатъчно законът да заявява, че неграждани нямат право на глас – необходим е механизъм това да бъде проверено. Когато щат с милиони пребиваващи мигранти, автоматична регистрация и масово гласуване по пощата отказва външен преглед, недоверието е предвидим резултат, а не конспирация.

Но политическото отражение е дори по-голямо. Преброяването на населението в САЩ обхваща всички пребиваващи – граждани и неграждани. На тази основа се разпределят 435-те места в Камарата на представителите, очертават се избирателните райони и се насочват значителни федерални средства. Следователно голямо увеличаване на негражданското население в един щат може да засили тежестта му в Конгреса без дори един незаконен глас.

Антиимигрантска политика

Определението „антиимигрантска политика“ – в Европа неправилно заменяно с „крайнодясна“ – заличава разликата между законния имигрант, който минава през проверки, и човека, който влиза незаконно или остава след изтичане на срока.

Разликата има морално значение и е еднаква в Охайо и в София. Задържан и след това освободен във вътрешността на страната, човек може да остане с години в очакване на решение по молбата си. В зависимост от статута, държавата и програмата той може да получи временно разрешение за работа, спешна медицинска помощ, настаняване, храна, транспорт и образование за децата си, финансирани от публични средства и неправителствени организации.

Това създава впечатление, че незаконното преминаване води до по-бързо установяване, отколкото законният ред. Така системата обезкуражава спазването на закона и ощетява милионите законни имигранти, които са чакали години, плащали са данъци, представяли са документи и са преминали проверки за сигурност.

Европа познава този проблем в най-чистия му вид. Според данни на Европейската комисия само около една пета от чужденците с окончателно решение за напускане действително напускат територията на Съюза. Останалите остават – без статут, без перспектива и извън всякаква институционална видимост.

Тъкмо затова най-силното потвърждение, че Тръмп не е изолиран феномен, идва не от Вашингтон, а от Брюксел. Години наред европейските лидери представяха масовата миграция преди всичко като морално задължение, а граничният контрол, ускореното връщане и центровете извън ЕС бяха обявявани за несъвместими с европейските ценности. През 2026 г. линията видимо се променя.

На 1 юни 2026 г. Европейският парламент одобри общ регламент за връщане на граждани на трети държави без право да останат в Съюза. На 17 юни Парламентът подкрепи текста с 418 гласа „за“, 218 „против“ и 30 „въздържал се“.

Правилата задължават лицата с решение за връщане да съдействат на властите, позволяват задържане при риск от укриване, отказ от сътрудничество или заплаха за сигурността, както и създаване на центрове за връщане в трети държави. За определени случаи задържането може да продължи до 24 месеца, с възможност за удължаване.

Към 24 юли 2026 г. регламентът не е окончателно приет – процедурата е на етап „очакване на позицията на Съвета на първо четене“, след което следват формално приемане и публикуване в Официалния вестник.

Но политическата промяна вече е факт. Европа признава, че правото на убежище не означава право на безкрайно оставане след отхвърлена молба, че решение за връщане без механизъм за изпълнение е лист хартия и че политиката не може да разчита на доброволното съдействие на хора, които нямат интерес да напуснат.

„Америка на първо място“ означава, че правителството изпълнява първо задълженията си към собствените граждани: сигурност на границата, защита на пазара на труда, контрол върху публичните разходи и право обществото само да реши колко хора може да приеме. Формулировката е американска. Принципът е този, който днес се отстоява и в Копенхаген, и в Хага, и във Варшава.

Строгият контрол защитава и самите мигранти. Очакването, че достигналият границата ще бъде допуснат навътре, насърчава още хора да предприемат опасното пътуване – през Мексико, Сахел или Средиземно море.

Голяма част от маршрутите през Мексико се контролират от наркокартели, каналджии и мрежи за трафик на хора. Мигрантите плащат хиляди долари, а по пътя стават жертви на изнудване, насилие, отвличания, сексуална експлоатация и принудителен труд. Други пристигат задлъжнели на организациите, финансирали пътуването им. Балканският и централносредиземноморският маршрут работят по същия икономически модел – с други имена и същите цени.

Затова политика, която улеснява незаконното влизане, само увеличава търсенето на престъпни услуги. Политиката, която прекъсва този пазар и осигурява ясни законни процедури, защитава едновременно приемащото общество и хората, които действително имат право на убежище.

С други думи, принципите, заради които Тръмп беше заклеймяван, постепенно се превръщат в европейска политика.

Гражданство по рождение и „родилен туризъм“

Тук американският и европейският дебат се разминават – и точно затова американският е поучителен. Гражданството по рождение в САЩ се основава на Четиринадесетата поправка, приета през 1868 г. след Гражданската война, за да гарантира права на освободените от робство афроамериканци. Тя постановява, че родените и натурализирани в САЩ и „подчинени на тяхната юрисдикция“ са граждани. Именно този израз стои в центъра на съвременния спор. Утвърденото тълкуване обхваща почти всички деца, родени на американска територия, независимо от статута на родителите, с тесни изключения – например децата на акредитирани дипломати.

В ЕС такова правило не съществува. Държавите членки прилагат основно jus sanguinis – гражданството се наследява от родителите. Последната европейска държава с безусловно право на земята беше Ирландия и тя се отказа от него през 2004 г. с референдум, подкрепен от около 79% от гласувалите, след като дъблинските родилни отделения започнаха да отчитат пристигане на чужденки в напреднала бременност.

С други думи, въпросът, който в САЩ сега стига до Върховния съд, Европа вече е поставила пред избирателите – и отговорът беше недвусмислен.

Това не прави дебата чужд за нас в България. Напротив. Гражданството на една държава членка е гражданство на целия Съюз: паспорт, издаден в София, отваря 27 държави, а не една. Затова всяка пробойна в националното законодателство за гражданство е европейски, а не вътрешен въпрос.

Джошуа Филип свързва американската система с т. нар. „родилен туризъм“. Не всички числа в предаването могат да се приемат за даденост, но самата индустрия е установен факт. Министерството на правосъдието на САЩ преследва компании, вземали десетки хиляди долари от богати клиентки от Китай, осигурявали им жилища и транспорт, и обучавали как да прикриват бременността си пред консулските и граничните власти. През 2024 г. двама сурогатски оператори бяха признати за виновни, а единият осъден на 41 месеца затвор.

В първия ден на втория си мандат Тръмп подписа изпълнителна заповед 14160, с която федералните институции спират да признават автоматично гражданство на деца, родени в САЩ от майка с незаконен или временен статут, когато бащата не е гражданин или постоянно пребиваващ. На 30 юни 2026 г. Върховният съд отхвърли указа с 6 на 3 гласа по делото „Тръмп срещу Барбара“. Така спорът далеч не е приключил, а Ирландия показва, че подобна промяна е възможна, но по правилния път, с референдум.