Сюзън Кокинда: Глобализмът трябва да умре

Глобализмът рядко се установява в една държава като завоевател. Той не носи униформа, не сваля националното знаме и не обявява окупация. По-често идва под формата на кредитен рейтинг, търговско споразумение, спасителен финансов пакет, санкционен режим, „експертен консенсус“ или поредна война без ясно определен край.

Всяко събитие изглежда отделно, всяка криза има собствено обяснение. А обществото е насърчавано да гледа към „последния скандал“, без да пита дали зад всички тях не работи една и съща логика.

Именно този въпрос поставя американският политически коментатор Сюзън Кокинда в интервюто „Глобализмът трябва да умре“ за канала DeVory Darkins през юни 2026 г. Тезата ѝ е неудобна не само за либералния политически център, но и за голяма част от консервативния свят.

Сюзън Кокинда е американски политически коментатор и дългогодишна политическа активистка, свързана с организацията Promethean Action. В анализите си тя разглежда съвременната политика през сблъсъка между глобалния имперски модел и идеята за суверенни национални държави.

Според нея глобализмът не е просто идеология за свят без граници, нито естествен резултат от технологиите и международната търговия. Той е съвременна форма на имперска система, която управлява не чрез пряко завладяване, а чрез финанси, зависимости, контролирани конфликти и превръщане на държавите във фигури върху чужда шахматна дъска.

Кокинда нарича този модел „модерна версия на Британската империя“. С това тя не обвинява британския народ и не свежда проблема до днешната британска държава. Терминът обозначава исторически оформена мрежа от финансови интереси, централни банки, разузнавателни структури, институти и геополитически правила, чиито корени тя поставя в Лондон. В нейния прочит империята е оцеляла, защото е престанала да изглежда като империя.

Подобна теза рядко получава цялостно и добросъвестно изложение в медии, обвързани с установени политически рамки и институционален достъп. По-лесно е да бъде заклеймена с етикет, отколкото разгледана като завършен аргумент.

Целта на настоящия анализ е да проследи вътрешната логика на тезата на експертката и да покаже каква перспектива отваря тя; особено за малка държава като България, която твърде често е принуждавана да избира между готови геополитически лагери, вместо да формулира собствен национален интерес.

Логиката на зависимостта

Аргументът на експертката стъпва на няколко свързани тези:

– финансовата зависимост ограничава националния суверенитет;
– войните и общественото разделение я задълбочават;
– държавата, която възстановява индустриалното си производство и способността сама да взема решения, се превръща в заплаха за установения глобален модел.

Ето положенията, които Кокинда развива в детайли по време на интервюто.

Глобализмът е съвременна форма на имперско управление. Държавите запазват формалната си независимост, но финансовите зависимости, международните правила и контролът върху стратегически ресурси ограничават свободата им да вземат самостоятелни решения.

Противникът не е една държава, а система от взаимно свързани интереси. Тази система надхвърля националните граници и обединява финансови, политически, институционални и медийни структури, които защитават сходен модел на управление.

Продължителните войни поддържат системата. Те увеличават дълга, създават военни и икономически зависимости и запазват нестабилност, от която печелят определени финансови и геополитически интереси.

Контролът върху кредита определя посоката на икономиката. Кокинда противопоставя финансовия модел на големите банки с националния кредит, насочен към производство, инфраструктура, технологии и квалифицирани работни места.

В Тръмп Кокинда вижда опит за възстановяване на националния суверенитет. Тя свързва индустриалната, търговската, граничната и външната му политика с противопоставяне на установения глобален модел.

Наркотрафикът, неконтролираната миграция и информационните конфликти отслабват обществото. Те използват парите, труда и обществените страхове по различни начини, но водят до сходен резултат – по-голяма зависимост и разделение.

Основният спор е как системата възприема човека. Кокинда противопоставя човека като управляван икономически и политически ресурс на човека като свободна творческа личност, чиито способности обществото трябва да развива.

Събрани заедно, тези положения образуват обща логика: финансовата власт създава зависими държави; конфликтите и общественото разделение запазват тази зависимост; а възстановяването на националното производство и политическия суверенитет заплашва самата основа на системата.

През тази рамка Кокинда тълкува действията на Тръмп и постоянната съпротива срещу него от двете страни на Атлантика – не само сред политическия, институционалния и медийния елит в САЩ, но и сред значителна част от европейските управляващи среди. Причината е, че политиката му за възстановяване на националното производство и държавния суверенитет поставя под въпрос самия глобален модел, върху който е изграден днешният трансатлантически ред.

Империя без колонии

Класическата империя завладява земя, посочва губернатор и издига свое знаме. Съвременната империя, според Кокинда, може да постигне същия резултат, без формално да премахва ничия независимост. Достатъчно е една държава да загуби способността сама да финансира развитието си, да произвежда жизненоважни стоки, да защитава границите си и да определя външната си политика.

Така се появява „империя без територия“ – мрежа, в която държавите формално са суверенни, но решенията им са ограничени от дълг, пазари, рейтингови агенции, международни институции, военни зависимости и правила, създадени другаде. Най-важният въпрос вече не е кой притежава земята, а кой взема решенията.

Кокинда свързва тази логика с британската концепция за „Голямата игра“: държавите се третират като фигури, които могат да бъдат противопоставяни, местени и жертвани според нуждите на по-голямата система. Днешният език е различен – говори се за „основан на правила международен ред“ – но тя пита кой създава правилата, кого обвързват те и кой получава правото да ги прилага избирателно.

Тук е първият важен обрат: глобализмът не унищожава непременно държавата. Той я запазва като административна обвивка, но постепенно изнася навън съдържанието на нейния суверенитет.

Врагът не е държава, а система

На въпрос коя страна представлява най-голямата заплаха за САЩ, Кокинда отказва да посочва Китай, Русия и Иран. Според нея опасността е самата система – финансова, идеологическа и геополитическа. Ако противникът бъде определен като конкретна държава, опасността изглежда външна и сравнително лесна за посочване: срещу нея могат да се приложат дипломатически натиск, санкции, военно сдържане и война.

Ако обаче проблемът е цяла система от финансови интереси, политически зависимости и институционални механизми, тя не се ограничава в националните граници. Може да действа чрез собствените банки, които насочват капитала към спекулации вместо към производство; чрез партии, зависими от големи дарители; чрез държавни институции, които поставят външни интереси над обществения; чрез университети и медии, които определят кои идеи се приемат за допустими и кои се отхвърлят предварително.

В такъв случай не е достатъчно чужда държава да бъде санкционирана и победена, защото механизмът на зависимостта може да остане непокътнат вътре в самото общество. Необходимият отговор вече не е само външнополитически: той включва промяна в начина, по който се финансират икономиката и политиката, как се вземат държавните решения и чии интереси обслужват националните институции.

Оттук идва и отказът на Кокинда да дели участниците на „наши“ и „чужди“ единствено според националния им флаг. Фактът, че дадена банка, агенция и държавна институция е американска, не означава непременно, че решенията ѝ защитават интересите на американските работници и производители. Тя може да спасява големия финансов капитал, да насърчава изнасянето на производства и да прехвърля върху обществото цената на безкрайни войни. И обратно – държава, представяна като съперник, може в определен момент да предложи търговско или индустриално сътрудничество, което носи полза и на двете страни.

Затова експертката предлага да не питаме само откъде идва една политика, а какъв е действителният ѝ резултат: създава ли производство, работни места и по-голяма самостоятелност, или води до нови дългове, зависимости и конфликти? Да се гледа не кой и какво говори, а какво прави – създава ли едно нещо зависимост, провокира ли конфликт, източва ли производствен капацитет, спасява ли финансови структури за сметка на гражданите, и лишава ли държавата от избор.

Така една политика се оценява по резултатите ѝ, а не по красивото име на институцията, която я предлага.

Войната като механизъм за управление

В обичайния медиен разказ войната се представя като срив на международния ред и неспособност на политиката да предотврати насилието. Кокинда предлага да разгледаме и друга възможност: че конфликт, който продължава с години, може да се превърне в инструмент за управление. Той държи държавите зависими от оръжейни доставки и външни гаранции за сигурност, нарушава търговските и енергийните маршрути и позволява чрез всяка нова ескалация да се влияе върху цените, финансовите пазари и политическите решения.

Именно през тази логика Кокинда споменава Иран и Украйна – не като напълно отделни кризи, а като части от по-голяма геополитическа система. Интервюто обаче не развива подробно примера с Украйна; конкретният анализ в тази част е насочен основно към Иран. Тя обръща внимание на Ормузкия проток и влиянието, което напрежението в района оказва върху корабоплаването, застраховането на търговските кораби и цената на петрола. Продължителната нестабилност според нея превръща Иран в постоянен инструмент за натиск върху световната икономика.

В прочита на Кокинда, Тръмп се опитва да прекрати използването на Иран като постоянна фигура върху геополитическата шахматна дъска, без непременно да унищожава държавата или да повтаря познатия модел на продължителна война и насилствена смяна на режима.

Оттук идва и разграничението между два начина за използване на военна сила. При първия конфликтът се поддържа, но не се разрешава: противникът остава достатъчно силен, за да оправдава нови операции, разходи и зависимости. При втория натискът има ограничена и ясно определена цел, след чието постигане държавите се връщат към нормални политически и икономически отношения.

Така основният въпрос вече не е само дали една военна операция е оправдана, а каква е крайната ѝ цел: да премахне конкретна заплаха и да създаде условия за мир, или да управлява конфликта така, че той никога да не приключи напълно.

Централната банка срещу националния кредит

За Кокинда финансовата система е сърцето на глобалния модел, защото държава, която не може сама да финансира развитието си, трудно води независима политика. Разграничението между централна и национална банка не се отнася до наименованието и юридическия статут на институцията. Основният въпрос е чии интереси обслужва и към какво насочва кредита.

Съвременната система поставя на първо място стабилността на големите банки и финансовите пазари. Когато те изпаднат в затруднение, държавата намира огромни средства, за да ги спаси, докато малките предприятия, местните банки и обикновените семейства често сами понасят загубите. Като пример Кокинда посочва икономическата криза от 2008 г., когато най-големите финансови институции са защитени с аргумента, че са „твърде големи, за да фалират“. Това показва не само несправедливо разпределение на последствията, а и кои части на икономиката системата смята за незаменими.

Срещу този модел тя поставя идеята за национален кредит: спестяванията, банковото финансиране и държавните инвестиции да бъдат насочвани към дейности, които увеличават реалните възможности на страната – производство, енергетика, транспорт, научни изследвания, нови технологии и подготовка на квалифицирани специалисти. Кредитът за финансова спекулация и недвижимите имоти може да носи бърза печалба, но не създава нови стоки, знания и производствени мощности. Кредитът за фабрика, електроцентрала, железопътна линия и технологично предприятие изгражда капацитет, който може да служи на обществото десетилетия.

Именно с този принцип Кокинда свързва т. нар. „американска система на политическата икономия“. Тя посочва Александър Хамилтън, Хенри Клей, Ейбрахам Линкълн и Уилям Макинли като представители на различни периоди от тази традиция. Те не следват еднаква програма, но споделят разбирането, че държавата не трябва да бъде само наблюдател на пазара, а да създава условия за развитие на националната индустрия чрез инфраструктура, достъп до кредит и защита на стратегически производства. Съществен е принципът: финансовата система да обслужва изграждането на реална икономика, а не реалната икономика да бъде подчинена на финансовите пазари.

Това не означава безконтролно печатане на пари, постоянно субсидиране на неефективни предприятия и изолиране от международната търговия. Означава държавата да има ясни приоритети и да насочва част от наличния капитал към проекти, които увеличават производителността и намаляват стратегическите зависимости. Една страна може да търгува свободно с останалия свят, но позицията ѝ е много по-силна, когато притежава собствена индустрия, енергетика, технологии и квалифицирани кадри.

Затова златните и валутните резерви, борсовите индекси и цените на активите не са достатъчни, за да покажат истинското състояние на една икономика. По-важно е какво стои зад парите. Ако производството намалява, енергетиката е зависима, инфраструктурата се разпада, а младите и квалифицираните хора не виждат бъдеще, финансовата стабилност може да се окаже само добре поддържана фасада. В крайна сметка спорът е кой определя какво заслужава финансиране: финансовите пазари с бърза печалба или държавата с дългосрочните потребности на обществото.

Защо Тръмп е заплаха за установения модел

В прочита на Кокинда Тръмп е важен не защото е консерватор и републиканец, а защото се опитва да върне икономическото производство, контрола върху националната граница и вземането на политически решения в рамките на суверенната държава. Затова съпротивата срещу него надхвърля нормалната партийна конкуренция.

Тя тълкува връщането на производства, митническата политика, натиска срещу наркотрафика и отказа от някои установени външнополитически сценарии като части от една програма: не отделни предизборни обещания, а опит за смяна на икономическия модел – от потребление, дълг и евтин внос към производство, квалифициран труд и национален капацитет.

Затова Кокинда казва, че вижда в Тръмп човек, който „води войната, а не отделните битки“. „Войната“ тук не означава непременно военен сблъсък, а борбата за самата рамка, в която се вземат решенията.

Тази перспектива обяснява и разочарованието ѝ от част от Републиканската партия. Президентът може да променя политики с изпълнителни заповеди, но ако Конгресът не ги превърне в закони и ако няма подготвени наследници, системата може да изчака края на мандата и да се върне към предишното положение. Истинската промяна изисква не само харизматичен лидер, а институционална приемственост.

Човекът: творческа личност или ресурс?

Зад финансите и геополитиката стои философски спор. Имперската система, твърди Кокинда, разглежда човека като ресурс – работна ръка, потребител, данъкоплатец, гласоподавател, войник. Някои управляват, а останалите са материал за управление.

Срещу нея поставя американската идея: че хората са създадени равни, притежават неотменими права и трябва да имат възможност да развиват творческите си способности. Следователно икономическото развитие не е само въпрос на по-висок доход, а условие човек да не бъде сведен до зависим получател на помощи и евтина трудова единица.

Този философски пласт прави анализа ѝ по-интересен от обичайната критика на глобализацията. Ако човекът е творческа личност, задачата на икономиката е да увеличава способността му да произвежда, открива и създава. Ако е управляемо същество, достатъчно е да получава минималното необходимо, за да не се разбунтува.

Именно тук финансовият и моралният аргумент се събират. Когато едно производство бъде изнесено и дадена фабрика затвори, първата видима последица е съкращаването на работници. Но загубата не спира с тях. Около всяко голямо предприятие съществува цяла местна екосистема от доставчици, транспортни фирми, ремонтни работилници, магазини и други малки бизнеси. Намаляват приходите на общината, а с тях средствата за училища, пътища и обществени услуги. Ако процесът продължи достатъчно дълго, младите хора напускат района, защото не виждат професионално бъдеще там.

Заедно с работните места изчезват и натрупваните с поколения практически знания – как се управлява дадена машина, как се организира производствен процес, как се обучава следващият квалифициран работник. Държавата може да внесе готовия продукт, но не може лесно да възстанови загубените умения и производствени вериги. Стабилната квалифицирана работа дава на човека не само доход, а и самостоятелност, професионална идентичност и възможност да планира дом и семейство. Когато тя бъде заменена от временна, нископлатена заетост и постоянна зависимост от помощи, човекът все по-трудно определя сам посоката на живота си.

Затова в анализа на Кокинда деиндустриализацията не е просто промяна в икономическата статистика. Тя променя самата роля на човека – от производител, който създава и усъвършенства нещо, в потребител, зависим от стоки, капитал и решения, идващи отвън.

Израел, ислямът и политиката на насочения гняв

Една от най-провокативните части на интервюто засяга разпространеното сред част от младите американци убеждение, че политиката на Вашингтон в Близкия изток се определя преди всичко от интересите на Израел и от влиянието на произраелски организации като „Американско-израелски комитет по обществени въпроси“ (AIPAC).

AIPAC е американска произраелска лобистка организация, която се стреми да влияе върху Конгреса и правителството на САЩ в подкрепа на по-тесни отношения, военна помощ и сътрудничество с Израел. Тя не е част от израелското правителство и според организацията се финансира и управлява от американски граждани.

Когато САЩ предоставят на Израел военна, финансова и дипломатическа подкрепа, тези млади хора стигат до заключението, че израелското правителство и свързаните с него лобистки мрежи разполагат с достатъчно влияние, за да насочват американските решения и да въвличат страната в конфликти, които не служат непременно на интересите на обикновените американци.

Кокинда не отрича, че произраелското лоби съществува и оказва влияние върху Конгреса, администрацията и обществения дебат. Но Израел и произраелските организации са само част от по-широка мрежа от финансови, разузнавателни и геополитически интереси, която може да използва различни държави, съюзи и идеологически каузи според конкретния момент, смята Кокинда. Тази мрежа не представлява Израел като самостоятелен „команден център“, който еднолично управлява американската външна политика, а като един от инструментите в значително по-голяма система. Съсредоточаването на целия обществен гняв единствено върху Израел прикрива по-важния въпрос: кои структури поддържат постоянните конфликти и кой извлича политическа и финансова полза от тях?

Същия механизъм активистката вижда и в противоположната посока – когато на обществото се внушава, че мюсюлманите са единственият източник на заплаха. Едната група е насочвана срещу евреите, другата срещу мюсюлманите, а емоционалната температура се поддържа толкова висока, че остава малко място за анализ на финансовите и институционалните зависимости.

Кокинда описва това като гледане на сенки върху стената: вниманието се приковава към видимия посредник, докато механизмът, който подрежда светлината и сенките, остава извън кадър. Оттук идва и съветът ѝ към поколението Z – когато една платформа внезапно ви убеждава, че сте открили единствения виновник за всичко, първо попитайте кой печели от насочването на гнева ви точно натам.

Тя не призовава читателя да отрича влиянието на организираните лобита. Напротив, то трябва да се проследява конкретно: кой финансира дадена организация, кои политици и кандидати подкрепя, за какви закони, военна помощ или външнополитически решения настоява и кой печели от тях. Но влиянието на AIPAC не прави всички евреи или израелци отговорни за американската политика, както и действията на определени ислямистки организации не превръщат всички мюсюлмани в заплаха. Колективното обвинение създава удобен образ на врага и насочва гнева към цели общности, докато конкретният анализ проследява действителната верига на влияние и вземане на решения.

Когато общественият спор се прехвърли от организациите, парите и политическите решения към етническата и религиозната принадлежност, властовата система остава скрита от погледа.

Картелите: следвайте не пратката, а парите

Когато разговорът стига до наркотрафика, Кокинда отново измества обичайния фокус. Картелът не е само въоръжена група, която пренася наркотици през границата. Организация от такъв мащаб не може да съществува, ако разчита на пратки „в кутии за обувки“. Необходими са банки, трансгранични преводи, офшорни структури и способност незаконните средства да бъдат връщани в привидно законната икономика.

Именно тази финансова инфраструктура обяснява защо редица администрации водят шумна война срещу наркотиците, но рядко стигат до икономическата основа на трафика. Мръсните пари не са страничен дефект на световната финансова система, а доходоносна част от нея.

Оттук идва и различният критерий за успех. Броят на заловените пратки е важен, но не е достатъчен. Трайният удар би означавал прекъсване на финансовите канали, преследване на посредниците и укрепване на държавите, чиито институции са „пробити“ и тероризирани от картелите.

Така Кокинда свързва наркотрафика със суверенитета: държава, която не може да защити кметовете, съдиите, полицаите и финансовата си система от организираната престъпност, може да има знаме и конституция, но части от реалната ѝ власт вече са приватизирани.

Миграцията като икономическа и политическа технология

Кокинда прави ясно разграничение между законната имиграция и масовото неконтролирано движение на хора. Тя самата посочва ирландските и полските си корени, и защитава имиграцията на хора, чиято цел е да станат част от американската мечта. Критиката ѝ е към модел, при който мигрантите се използват като евтина работна сила, политически ресурс и инструмент за отслабване на общите обществени правила.

Неконтролираната миграция се запазва, защото от нея могат едновременно да се възползват различни икономически и политически сили. Част от работодателите получават достъп до хора, които поради несигурния си статут са по-склонни да приемат ниско заплащане и по-лоши условия на труд. Страхът от уволнение и депортиране намалява възможността им да защитават правата си, а увеличеното предлагане на евтина работна ръка поддържа заплатите ниски. Икономическата полза остава за работодателите, докато част от разходите за жилища, училища, здравеопазване и други обществени услуги се поемат от местните общности.

В политически план определени партии и организации могат да се представят като защитници и посредници на новопристигналите за документи, жилище и защита от депортиране. Според Кокинда така се създава дългосрочна зависимост и очакване за политическа лоялност, особено когато броят на пристигащите надхвърля възможностите на местните институции да ги интегрират.

Под „асимилация“ се има предвид приемане на общия език, законите и гражданските правила на страната, в която живеят. Когато това не се случва, могат да възникнат изолирани общности и да намалее доверието между различните групи в обществото.

Най-важното тук е, че отделният мигрант не е организатор и основен печеливш от масовата миграция. Повечето хора напускат родните си места в търсене на работа, сигурност и по-добър живот. Те са поставени на предната линия на икономически, културен и политически конфликт, чиито правила са определят другаде. Така мигрантите са използвани два пъти: първо чрез своята уязвимост и труд, а след това – чрез страховете и разделението, които се създават около тях.

Политическата употреба може да действа в две противоположни посоки. Едни партии се представят като защитници на мигрантите и се стремят да изградят трайна подкрепа сред тях, а други ги превръщат в образ на заплахата, чрез който мобилизират собствените си избиратели. Така мигрантът може едновременно да бъде обект на политически обещания и удобен виновник за проблеми, породени от решения, които не е вземал.

Основната отговорност Кокинда поставя върху правителствата, които не контролират потока; работодателите, които печелят от несигурния статут; и политическите структури, които превръщат миграцията в средство за влияние. Според нея продължителната несигурност е изгодна, защото зависимите хора и разделеното общество се управляват по-лесно.

Човешкото отношение към мигрантите и контролът върху границите не си противоречат. Една държава може да приема хора, които законно търсят работа, да разглежда справедливо молбите за убежище и да защитава пристигащите от насилие и трудова експлоатация. Едновременно с това тя е длъжна да установява самоличността на влизащите, да определя кой има право да остане и да съобразява броя на приеманите с наличните жилища, работни места, училища, здравни услуги и възможности за интеграция.

Когато държавата допуска повече хора, отколкото реално може да настани и интегрира, последиците се понасят и от двете страни: местните общности се сблъскват с натиск върху жилищата и услугите, а мигрантите могат да попаднат в незаконна заетост, бедност и зависимост от посредници. Затова липсата на ефективен граничен контрол не е автоматично проява на хуманност. Ако държавата приема хора, но не може да им осигури законен статут, защита от експлоатация и реална интеграция, тя не решава проблема, а го прехвърля върху мигрантите и местните общности. Отговорната миграционна политика съчетава човешко отношение с ясни правила, контрол, еднакво прилагане на трудовите закони и реална езикова и гражданска интеграция.

Критика към демократи и републиканци

Кокинда е особено остра към днешната Демократическа партия в САЩ, която определя като пропаганден инструмент на глобалисткия елит. Но тя не освобождава от отговорност и републиканците: част от тях също са свързани със стария модел чрез интересите на Уолстрийт, големия бизнес и евтиния труд.

Една от най-силните формулировки в интервюто е цитираното от нея изречение на американския финансов министър Скот Бесент: „Стратегията на Демократическата партия е да компенсира губещия“. Логиката е следната: първо се създава икономика, в която голяма част от хората не могат да се замогват чрез производителен труд; след това загубата се компенсира с помощи, развлечения, хазарт, лекарства и други форми на временно облекчение. Човекът не получава обратно способността да управлява живота си – получава достатъчно, за да остане в системата.

Това не означава, че хората, които получават помощ, са виновни за положението си. Във всяко общество има моменти, когато човек се нуждае от подкрепа – при загуба на работа, заболяване, инвалидност, семейна криза и временна бедност. Въпросът е каква е крайната цел на тази помощ: да даде на човека време и средства да възстанови самостоятелността си или само да направи продължителната му зависимост поносима.

Социалната програма може да бъде мост към нова работа, когато е съчетана с професионално обучение, грижа за децата, достъп до здравеопазване и реални възможности за добре платена заетост. Но когато една фабрика затвори, квалифицираните работни места изчезнат и на тяхно място не бъде създадено ново производство, помощите започват да заместват заплатата, без да заменят изгубената перспектива. Семейството покрива част от основните си нужди, но не може да натрупва спестявания, да си купи дом, да започне собствен бизнес и да предаде на децата си по-стабилно бъдеще.

Именно това Кокинда разбира под превръщане на зависимостта в постоянен политически договор. Партията обещава да запази и увеличи помощите, а получателят започва да се страхува, че при политическа промяна може да загуби единствената си сигурност. Така политическата подкрепа вече не се печели чрез създаване на условия за развитие на хората, а чрез управление на страха им да не загубят минималното, от което зависят. Основната причина за бедността – липсата на производство, добри работни места, образование и достъп до собственост – остава нерешена.

Следователно успешната социална политика не се измерва с броя на хората, включени в програмите или с размера на раздадените средства. По-важно е колко от тях благодарение на тази подкрепа са намерили стабилна работа, повишили са квалификацията си и са престанали да зависят от помощта, без отново да изпаднат в бедност. Когато една партия не предлага такъв път към самостоятелност, производство и притежание на собственост, тя рискува не да разрешава безизходицата, а да я администрира и превърне нейното запазване в основа на политическата си власт.

Към републиканците Кокинда отправя друга критика. Ако обвинението към демократите е, че защитават глобалисткия модел, то към голяма част от републиканците е, че не умеят да превърнат заявеното противопоставяне в последователно управление. Един кандидат може да повтаря лозунгите на Тръмп и да критикува нелегалната миграция, деиндустриализацията и безкрайните войни, без това да означава, че знае как да напише закон, осигури мнозинство за приемането му и организира практическото му изпълнение.

Признак на този проблем са многото проблеми, които Тръмп се опитва да реши чрез президентски укази вместо чрез законодателство, прието от Конгреса. Указът може да промени политиката сравнително бързо, но следващият президент може също толкова бързо да го отмени. Ако реформите не бъдат превърнати в закони, подкрепени с бюджет и приложени от подготвени институции, старият модел може просто да изчака края на мандата и да се възстанови. Затова на движение като MAGA не е достатъчен силен президент; необходими са компетентни сенатори, конгресмени, юристи, икономисти, администратори и местни политически лидери, които разбират общата програма и могат да я продължат.

Какво означава този прочит за България

Българският публичен разговор почти винаги свежда геополитиката до избор на покровител: Вашингтон или Москва, Брюксел или Пекин, „Западът“ или „Изтокът“. Анализът на Кокинда предлага по-неудобен въпрос: какво ще стане, ако проблемът не е само към кой лагер принадлежим, а дали изобщо имаме материалната способност да формулираме собствена политика?

За малка държава като България суверенитетът не означава затваряне на границите и опит сама да произвежда всичко необходимо. Практическият суверенитет започва там, където държавата разполага с реален избор: достатъчен собствен капацитет в производството на храни и основни стоки, сигурни и разнообразни енергийни източници, транспортна и цифрова инфраструктура, работеща индустрия, достъп до кредит за българските предприятия, качествено образование и специалисти, които могат да развиват и поддържат необходимите технологии. Целта не е отказ от внос и чужди инвестиции, а да не бъдем напълно зависими от един доставчик, един кредитор, един външен пазар и решения, вземани извън страната.

Една държава може да преговаря истински само когато е способна да откаже неизгодни условия, без това да предизвика икономически и социален срив. Ако собственото производство е унищожено, енергетиката зависи изцяло от външни източници, финансовата система насочва средствата предимно към потребление и недвижими имоти, а образованите и квалифицирани хора напускат страната, формалната независимост остава, но възможността за самостоятелна политика постепенно се стеснява.

Затова международното сътрудничество и националният суверенитет не са противоположности. Участието в Европейския съюз и други международни съюзи, както и достъпът до световните пазари, могат да засилват България, ако се използват за изграждане на собствена икономическа основа чрез капитали, технологии и нови пазари.

Сътрудничество между суверенни партньори има тогава, когато всяка страна внася нещо свое, участва във вземането на решения и получава възможност да се развива. Зависимост има тогава, когато едната страна определя условията, а на другата се обяснява, че няма алтернатива и трябва единствено да ги изпълни.

От тази гледна точка българските въпроси биха звучали така:

– Можем ли да произвеждаме критично важни храни, лекарства, енергия и технологии?
– Насочва ли финансовата ни система капитал към българско производство или главно към потребление, недвижими имоти и износ на печалба?
– Образованието създава ли инженери, техници, лекари и предприемачи, които остават в страната и помагат за нейното развитие?
– Имаме ли дългосрочна цел, по която оценяваме европейските и съюзническите политики?
– Когато приемаме външни правила, оценяваме ли как те се отразяват върху българското производство, демографията и регионите извън столицата?
– Публичният ни спор обсъжда ли реалните механизми на зависимост или непрекъснато ни насочва към поредния символичен враг?

Тук е и най-ценният извод за българската публика: да излезем от ролята на зрители на чужда битка. Не е необходимо да копираме американския модел или да превръщаме Тръмп в универсален отговор. Необходимо е да възстановим правото да питаме коя политика увеличава реалната способност на България да създава нови възможности, да произвежда и да взема самостоятелни решения.

Една страна може да бъде член на най-силните международни съюзи и въпреки това да отслабва, ако губи население, индустрия, умения и способност за самостоятелна преценка. И обратното – участието в съюзи може да укрепва суверенитета, ако носи технологии, пазари и сигурност, без да унищожава националния капацитет. Критерият не е лозунгът, а резултатът.

В заключение

Това обяснява и заглавието „Глобализмът трябва да умре“. Трябва да умрат не международните отношения, търговията и сътрудничеството между народите. Трябва да умре идеята, че светът може да бъде управляван устойчиво от тесен елит, а държавите да бъдат размествани като фигури на шахматна дъска според нуждите му.

Алтернативата не е свят на затворени крепости, а на суверенни нации, които произвеждат, развиват способностите на своите граждани и влизат в отношения помежду си от позицията на взаимна полза. Икономическата основа на този идеал Кокинда открива в традицията на „американската система“.

България е длъжна да си зададе същия въпрос: какъв икономически и политически модел позволява на народа ни не просто да оцелява, а да създава бъдещето си?

Реална независимост има тогава, когато страната разполага с достатъчен икономически, енергиен, технологичен и институционален капацитет, за да отказва неизгодни условия, предлага собствена политика и я отстоява дори при външен натиск и временни разходи. Суверенитетът не се измерва само с официалния статут на държавата, а с практическата ѝ способност сама да определя посоката на своето развитие.