Приключения в страната на чудесата (част 1)

Наскоро дочух оптмистична новина: съседна Гърция светкавично реагирала на нашата молба за ПВО защита и отделя една батарея „Пейтриът“ и два самолета F-16, които да бъдат ангажирани със защита на голяма част от Отечеството ни. Силно се зарадвах, но след малко ентусиазмът ми започна да гасне… Взех, че се замислих… Седя и мисля, пак седя и пак мисля… Мисленето не е най-силната ми страна, както при други средностатистически граждани на Републиката, получили стандартното МОН-ско образование, но при повече упоритост и добра наследственост, може и да доведе до някакъв положителен резултат.

И ето какво измислих: тук положително има нещо гнило. И ми хрумнаха два взаимносвързани въпроса:

1. Защо ние нямаме батареи „Пейтриът“, въпреки че имахме на разположение доста време, за да ги закупим, а също защо нашите F-16 още не застъпват на бойно дежурство?

Отговорът тук е донякъде лесен. Всеобщо е убеждението, че това се дължи на упоритата дългогодишна и плодотворна работа на чужда агентура, внедрена в съответните наши институции.

По-сложен е отговорът на втория въпрос:

2. Гърците, както е известно от историята, в последните 200 години откак съществува тази държава, винаги са държали на собствения си интерес и никога не са имали „вечни приятели“. Най-малко България, от която били откъснали доста територия навремето. Какво ли биха очаквали като придобивка в замяна?

Взех да ровя в Мрежата и да търся някаква информация за взаимни българо-гръцки и гръцко-български влияния и интереси. Бях подочул туй-онуй за щенията на гърците да засмучат колкото може повече от водата в Югозападна България, в допълнение на това, което теглят сега от Места и Арда, разчитайки на доброжелателност от страна на българското министерство на дипломацията.

Докато ровех, отнякъде в Мрежата изникна странен агент, който се представи под бомбастичното име „Изкуственяка“ (?). Твърдеше, че знае всичко по всички възможни въпроси – от формата на краставиците в Зимбабве, през тактиката на Рамзес II в битките с „морските народи“, та до отражението на структурализма в идеите на Джудит Бътлър, моля ви се. При това предлагаше услугите си абсолютно безкористно (!?). Шах! Бях потресен от експертизата му и реших да го пробвам, като му възложих, чрез серия въпроси, да обследва всички факти и документи, свързани с възможните последствия от тази подозрителна гръцка проява на светкавична отзивчивост, доброжелателност и добросъседство…

След няколко насочващш въпроси, в течение на броени минутии „Изкуственяка“ ми изсипа купчина документи, които осветляваха всички тези въпроси, при това крайно подробно. Шашнах се от възможностите му, но същевременно усетих някакво смътно и необяснимо безпокойство…

Ето по-важното от потресаващите факти, повечето неизвестни на целокупното българско население:

Спогодби за водата между НРБ и РБ с Република Гърция

– Спогодба от 9 юли 1964 г. НРБ предоставя на Гърция средногодишно 186 млн. куб. метра отток от река Арда за срок от 60 години (до 2024 г.) под натиска на СССР. Това са фактически военни репарации (под формата на безплатна вода) в продължение на 60 години – прецедент в международното право (!). Това положение продължава и след 1989 г., та чак до януари 2024 г., когато става известно. Дотогава фактически е държано в тайна от министерството на дипломацията. Текстът сега може да се намери в архивите на Държавен вестник под името: „Спогодба за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между НРБ и Кралство Гърция“.

– Спогодба от 15 декември 1995 г. Република България осигурява на Гърция безкористно 29% от средногодишния отток на река Места, за срок от 35 години. Подписана е от правителството на Жан Виденов. Ратифицирана е от 37-ото Народно събрание. Основната подкрепа идва от мнозинството на БСП (Демократичната левица). Опозицията (СДС) остро се противопоставя, наричайки договора „национално предателство“. Това е един от най-оспорваните договори у нас заради недостига на вода за местното население в Гоцеделчевско.

– Удължаващо споразумение за река Арда от 11 юли 2024 г. Българският парламент ратифицира ново споразумение, което удължава доставките на вода от каскада „Арда“ (язовир „Ивайловград“). За пръв път Гърция заплаща на България компенсация за разходите по доставките, но самата вода остава безплатна.

– Нова Спогодба за Арда от 2 май 2025 г. България и Гърция подписаха Съвместна декларация за следващите 5 години. Смята се, че разходите по доставките също ще се заплащат, но самата вода ще е безплатна. Твърди се, че Гърция се е съгласила на цена, която е близо 3 пъти по-висока от символичните суми, обсъждани в миналото (това е само стойността на разходите, но не и стойността на самата вода). Но въпреки повишението, експерти твърдят, че цената все още не отразява стратегическата стойност на водата в условия на екстремно засушаване. Ако язовир „Ивайловград“ падне под критичния минимум, никаква финансова компенсация от Гърция не може да възстанови екологичното равновесие или да осигури вода за българското земеделие в региона. Към настоящия момент (март 2026 г.) публичен достъп до оригиналния текст на търговското споразумение липсва и подробности не са известни.

Ясно е като бял ден, че в международните отношения няма „безплатен обяд“. Гърция има огромен интерес от гарантирани водни количества за Тракия. Светкавичната им реакция за ПВО може да се тълкува като изграждане на „дипломатически капитал“, който да използват в преговори. В момента в Гърция е наличен огромен натиск от страна на фермерите за разширяване вноса на вода от река Арда, още повече, че след 4 години изтича неравноправното за България Споразумение за водите на река Места (междувременно гърците са изградили два огромни язовири на Места, без които Северна Гърция би се превърнала в полупустиня). С други думи Гърция, чрез ПВО предоставя сигурност (която е временна и може да бъде оттеглена всеки момент), а насреща България предоставя физически ресурс (вода), който, веднъж изтекъл през границата, е невъзвратим. Забележително е, че „подаръкът“ от една батария „Пейтриът“ (март 2026 г.) дойде точно в момента, в който България трябваше да реши дали да увеличи исканите водни количества от Гърция, поради прогнозираната там суша през лятото на 2026 г. Излиза, че досега България, по незнайни причини, се е жертвала заради Гърция, въпреки, че има огромно стратегическо предимство – държи водите. Този парадокс често се обяснява по един единствен начин – чрез наличието на „гръцки канал“ в българското дипломатическо министерство.

А как ни се отблагодарява Гърция за тези подаръци и каква е ролята на някои български дипломати?

– През 1995–1996 г. в Гърция бяха издадени „Граматика на помашкия език“, „Помашко-гръцки речник“ и „Гръцко-помашки речник“ (с автор Петрос Теохаридис). Те бяха официално промотирани в Ксанти и Атина. Според български езиковеди и историци, целта на тези издания е глототомия (изкуствено разделяне на езика). Чрез налагане на тезата, че помаците говорят особен език, различен от българския, гръцката държава се опитва да прекъсне естествената им връзка с България и да предотврати влиянието на София. Резултатът доведе до парадокс – по-младото поколение българомохамедани в Гърция масово преминава към гръцки език (в училище) или турски език (в джамиите), тъй като изкуственият „помашки“ няма практическо приложение в съвременния свят. Същевременно България, чрез своята дипломация, така и не предложи алтернатива (например български неделни училища в тези райони), което улесни извънредно много гръцката стратегия за асимилация („помашка“ нация и език се промотират и в българската част от Родопите от хората на етнолидера Асен Соколов в тандем с продажни левичарски НПО).

– В Гърция все още съществуват редици улици с името „Василий Българоубиец“ (Vassiliou Voulgaroktonou) в редица гръцки градове, включително в центъра на Атина (близо до хълма Ликабет), в Кавала, Драма и другаде (известни са точните локации). Съществува и паметник на Василий II в Сяр (Серес). Проверката показа, че няма нито една официална дипломатическа протестна нота, изпратена от София до Атина, която да настоява за преименуване на улиците „Василий Българоубиец“. Въпреки липсата на официални ноти, въпросът е повдиган многократно в НС, но без успех. През 2018 г. група български историци и общественици изпратиха отворено писмо до гръцкото посолство в София, призовавайки за „европейско поведение“ и промяна на имената в духа на добросъседството. От посолството не отговориха на това писмо.

– Публична тайна е, че Гърция системно забавя инфраструктурните проекти в Родопите. Официалните оправдания бяха технически (трудни терени) или екологични, но политическият анализ показва страх от „отваряне“ на изолираните помашки райони към България, което би засилило българското влияние там. Така например ГКПП „Рудозем – Ксанти“ бе договорен още през 1995 г. (заедно с договора за Места). Отварянето му обаче бе забавено от гръцката страна с цели 30 години, като под натиска на ЕС (заради коридор №9), Гърция най-после ускори строежа (оставаше само едно последно асфалтиране) и откриването беше на 20 януари 2026 г. Всичко това се случва на фона на 30-годишно пълно бездействие от страна на българската дипломация.

– Сред дружества за защита културните права на българите в райони като Воден (Едеса), Лерин (Флорина) и Костур (Кастория) са широко разпространени твърдения за натиск, от страна на български дипломатически емисари. Макар да няма официални документ, много общественици от този регион са споделяли, че са получавали „приятелски съвети“ от български дипломати да не бъдат твърде активни или да се разтурят организациите, за да не се влошават отношенията между двете страни.

– Факт е, че по времето на НРБ дипломацията беше най-елитарната и затворена сфера. За достъп до нея се изискваше не само ценз, но и „безупречен произход“ (от АБпФК или Роднините) и одобрение от Държавна сигурност (ДС). Така дипломатическата институция създаде цели династии. След 1990 г. България, за разлика от страни като Чехия или Полша, не проведе радикална лустрация в дипломатическото министерство. Много от кадрите, подготвени в Москва (МГИМО), останаха на постовете си или предадоха опита и контактите си на своите наследници. През годините е имало многобройни скандали относно конкурси за „аташета“, при които печелившите се оказват роднини на действащи или бивши посланици. Критиците твърдят, че МВнР функционира като затворена каста, в която кариерният асансьор действа само за „свои хора“. Твърди се, че министерството често работи в режим на „самодостатъчност“. В сравнение с ведомства като МВР или Министерство на финансите, дипломатическото министерство е изключително непрозрачно. Достъпът до дипломатическите архиви (особено тези след 1944 г.) дълго време беше силно затруднен, което подхранваше усещането за скрити зависимости.

* * *

Останах като гръмнат от тези разкрития на агент „Изкуственяка“ и реших, като съзнателен гражданин, да взема незабавни мерки, като се обърна към Прокуратурата и дипломатическото министерство, за да разкрия заплахите към страната (пропуски в отбраната, опасности при суша, нарушаване правата на сънародниците ни в чужбина, обида за националното достойнство, съмнение за съществуване на тайни канали за провеждане на чужди интереси и т.н. архи важни въпроси), както и да поискам официални документи за неравноправните договори.

Облякох костюм, турих вратовръзка, взех една солидна кожена папка, с намерението да се престоря на юрист и се запътих кам Прокуратурата.

Влизам, а на входа няма никой, вътре е пусто и мрачно. Гледам, вратата на Главния покурор е затворена с катинар, а някак си стои нащърбена и надраскана, цялата на петна.

Докато се озъртах наоколо, отнякъде изникна човек, облечен в странна униформа и взе да ме оглежда със съмнение, най-вече в краката. Погледнах надолу и видях, че съм дошъл с маратонки. Ха сега! Не загубих обаче самообладание, извадих тутакси разследваща журналистическа карта от НПО-то „Противошарлатански фонд“ и я пъхнах под носа на човека.

Картата ми беше дадена от бащата на бивш мой съученик, един от директорите във фонда. Знаеше, че си пъхам носа навсякъде и ми предложи да работя за тях срещу тлъсти хонорари, защото получавали голямо финансиране от външни леви донори. Мислех да се съглася, а защо да не съчетая полезното с приятното? Накрая обаче той ми разясни каква била работата: да се разобличават далаверите на Лошите, а тия на Добрите – не, като подразбрах, че те именно са Добрите… Накрая му заявих, че съм склонен да приема, но ще помисля още… (излъгах).

Така или иначе, картата свърши работа. Човекът се успокои и взе да се оплаква, че отскоро тук често нахлували типове от някаква военизирана група (той ги наричаше „щурмоваци“), назоваващи себе си „АСКЕР“. Издирвали Главния прокурор с намерение да го арестуват. Насилвали вратата и искали да я разбият, затова и била нащърбена.

Шашнах се и го питам, няма ли тук охрана, а и с какво право искат да го арестуват, да не са полицейски орган? Да, охрана имало, но били инструктирани да действат меко и да не навлизат в личното пространство на нападателите. А те пък искали да го арестуват, защото бил незаконен, затова щели да го изправят пред Народен съд. Иначе били всъщност само едно НПО, незнайно на чия издръжка.

Добре де, казвам, нали Народният съд е в историята, няма го вече. Човекът ми обясни, че аскерите смятали да спретнат техен си, Уличен съд, със същите правомощия. Така навремето били постъпили Дедовците им и успешно изтрепали Враговете на народа.

Изпаднах в уплах, но накрая все пак се сетих да го запитам, защо няма никой в Прокуратурата. Такова било положението, защото Главният се страхувал да не го арестуват и затова си стоял вкъщи, а пък прокурорите се пръснали да вършат несвойствена работа: разследвания, изземвания, разпити и аутопсии по случая „Белмекен – Осоица“, понеже разследващите полицаи се разболели до един, а пък техните началници били уволнени от новото служебно правителство.

Бях чувал вече за това НПО „АСКЕР“ и за методите му, и това ме паникьоса. Набързо се сбогувах с човека и бързо се изнесох от опасното място, като непрекъснато се оглеждах.

Не губих време и веднага се запътих към дипломатическото министерство, за да питам министъра за последния съмнителен договор с Гърция за водата. Уви, и тук ударих на камък, портиерът ме изгони.

Прибрах се, но не паднах духом. Реших да напиша сигнал и да го подам до БАНС (Българската агенция за национална сигурност). Кой, ако не те, са в състояние да решат наведнъж целия тоз комплекс от въпроси, всички от които опират до националната сигурност. Речено – сторено. Написах сигнала и се подготвих за го подам. Възникна обаче известна трудност. На сайта им пишеше, че сигнали се приемат лично и през работни дни, само от 23:00 до 23:59 часа. През останалото време агенцията работела денонощно за националната сигурност. Явно много работят, казах си, щом приемат само нощем, но се изпълних с респект. Какво да се прави, взех папката със сигнала и приложенията към него (общо 153 страници, подготвени според донесенията на „Изкуственяка“) и се запътих към комплекса на БАНС. Пристигнах точно в 23:15. Сградите бяха потънали в мрак. Това още не ме учуди. Нали работата им е тайна, сигурно работят в подземия, а сградите са само за камуфлаж. Запътих се към входа, но за голяма изненада той беше здраво залостен и на всичко отгоре заключен пак с голям катинар. Втрещих се! Какво значи всичко това, да не се побърквам, или сънувам? Ощипах, се. Всичко се оказа реално.

Докато се щурах през входа, изведъж, сякаш от нищото изскочиха две огромни черни кучета, големи като Баскервилското, и се нахвърлиха безмълвно върху мен. Вцепених се от страх и не можах да помръдна. Спаси ме само това, че зверовете бяха вързани на вериги, които ги ограничиха и не успяха да ме сръфат. Едва се окопитих и си плюх на петите. Прибрах се ни жив, ни умрял и констатирах, че по време на бягството бях загубил папката със сигнала. За щастие имах копие.

Реших да се стегна и да продължа вече по утъпкания административен път. Ще поискам документите на основание Закона за достъп до информацията. За целта ще се надявам на съдействие от страна на известното и богато финансирано НПО „Правосъдие за народа“. Имах там един приятел от детинство, който беше един от главните юрисконсулти. На другия ден му се обадих и се срещнахме в кабинета му. Обясних му, че искам достъп до информация, въз основа на Закона, без да уточнявам точно каква. Той ми обеща юридическа подкрепа в най-скоро време, тъй като в момента се занимавали изключително със защита на животните и насекомите. Обещанието ме изпълни с надежди, тъй като организацията ми се видя много солидна, с многото си сътрудници и обширните офиси, което и споделих с него. Той се усмихна самодоволно и каза, че имали значително финансиране от външни съмишленици и да не се безпокоя, той ще ми се обади в най-скоро време, а и моят проблем бил за тях елементарен.

Въодушевен, излязох навън и вече бях изготвил плана. Щом получа документите, ще ги обнародвам пред обществото. Друг начин няма, предвид, че институциите са заключени и не работят. Въпросът беше само, по какъв канал да стане обнародването. Четирите Големи медии не бяха подходящи, понеже имаха нисък рейтинг сред обществото, тъй като хората ги смятаха за продажни.

Оставаше само една медия, любимата на целокупния народ, особено на младото и средното поколение – Tik-Tok. Това ще е! Възхитих се на собствената си находчивост и взех да си подсвирквам арията на тромпетите от Аида. Чудесен ден за българската демокрация! Нали.