Виктор Дейвис Хансън: изчезна ли старата Демократическа партия?

За българската публика вечният спор около Демократическата партия в САЩ вероятно изглежда като далечен въпрос. Но зад обичайното противопоставяне между демократи и републиканци стои по-дълбок конфликт и дилема: дали Америка трябва да бъде „поправена“ в рамките на своите исторически и конституционни основи, или нейната история да бъде пренаписана съгласно нова идеологическа визия?

Виктор Дейвис Хансън, старши сътрудник в Hoover Institution и коментатор в Daily Signal, публикува на 8 май 2026 г. анализ, в който развива една от най-острите си тези: че традиционната Демократическа партия на САЩ от XX век е изчезнала, а на нейно място е дошло радикално движение, подобно на якобинците от Френската революция.

Тезата е ясно консервативна. Много хора няма да се съгласят с нея. Но тя има тежест, защото повдига конкретни въпроси за границите, закона, расовата политика, историческата памет, работническата класа и бъдещето на западната демокрация.

От партия за реформи до движение за „фундаментална трансформация“

Основната теза на Хансън е, че Демократическата партия от 20-и век вече не съществува в познатия си вид. Според него старата ѝ версия е вярвала в голямо и силно правителство, социални програми, профсъюзи и равенство. Също в по-голямата си част не е била марксистка и революционна. Действала е в рамките на американската конституционна система и е търсила промени чрез социална политика, законодателство и институционален компромис.

Днешната левица, според анализатора, вече не се задоволява с тази роля. Тя не иска просто да „поправи“ Америка, а да я пренапише. Именно тук идва аналогията с якобинците, които са радикалното течение във Френската революция, свързвано с разрушаването на стария ред, с политическия фанатизъм и стремежа към създаване на ново общество. Според Енциклопедия Британика, в периода на революционната диктатура от 1793 г. местните якобински клубове се превръщат в инструменти на терора. Хансън предупреждава, че революционните движения често започват с езика на справедливостта, но могат да завършат с нетърпимост към несъгласието, разрушаване на институциите и преследване на политическия противник като морален враг.

Аналогията на Хансън не е случайна. Той вижда сходство не в конкретните исторически обстоятелства, а в начина на мислене. Якобинството за него е символ на политическа култура, която не се задоволява с реформи, а търси пълно пренареждане на обществото. Така военният историк свързва съвременната американска левица с пет знаменателни процеса.

Разрушаване на паметници

Първият е разрушаването на паметници. След 2020 г. в редица американски градове бяха премахнати паметници на фигури, свързвани с Конфедерацията и робството. В Ричмънд, Вирджиния – бившата столица на Конфедерацията – беше премахнат и последният публичен конфедеративен паметник. Кампаниите за демонтиране на такива символи често са водени от студентски групи и местни власти. В Шарлотсвил бронзовата статуя на генерал Робърт Лий, около която през 2017 г. се стигна до смъртоносен сблъсък, беше претопена, за да бъде превърната в ново произведение на изкуството, посветено на приобщаването и расовата справедливост.

За привържениците на тези действия това е премахване на символи на расизма и робството. За Хансън и за много консервативни наблюдатели обаче въпросът е по-дълбок: дали обществото премахва само спорни символи или започва да съди цялото си минало през идеологически филтър, при който историческите фигури вече не се разглеждат в своята епоха, а се осъждат според съвременни политически критерии.

Пренаписване на историческата памет

Вторият процес е пренаписването на историческата памет. Един от най-известните примери в това отношение е проектът „1619“ на New York Times, който поставя робството и приноса на чернокожите американци в самия център на американската история. Организацията Pulitzer Center превърна инициативата в образователни материали, предназначени включително и за училищата. За защитниците на проекта това е необходимо запълване на премълчавани страници от миналото. Критиците му обаче смятат, че той измества фокуса от традиционната рождена дата на нацията — 1776 г. и Декларацията за независимост — като представя Америка предимно през призмата на греха на робството.

Друг пример е практиката за официално признаване на родовите земи – декларации, че даден град или институция се намират върху исторически територии на коренни народи. Така например Университетът „Бъркли“ официално отчита, че е построен върху „родова и неотстъпена“ земя на общността чоченьо олони. Този символичен акт намери и практическо изражение през 2024 г., когато град Бъркли върна на коренното население 2.2 акра свещена за тях земя, функционирала дотогава като паркинг.

Тези действия могат да бъдат представени като историческа справедливост. Но в консервативния прочит, близък до този на Хансън, те поставят и друг въпрос: дали признаването на минали несправедливости постепенно се превръща в нова политическа доктрина, според която самата легитимност на американската държава и собствеността върху земята са морално оспорими?

Агресивна секуларизация

Третият процес е свързан с агресивната секуларизация. Тук не става дума просто за конституционното разделение между църква и държава, което е дълбоко вкоренено в американската традиция. Става дума за формирането на културна среда, в която религиозните убеждения все по-често се разглеждат като пречка пред „прогреса“ или като нещо, което трябва да бъде изтласкано от публичната сфера. Показателен пример в това отношение е казусът с футболния треньор Джоузеф Кенеди от щата Вашингтон, който беше отстранен от длъжност, тъй като се молеше на терена след мачовете. През 2022 г. Върховният съд на САЩ се произнесе в негова полза, постановявайки, че властите са нарушили конституционните му права на вероизповедание и свободно изразяване.

За Хансън подобни случаи са част от по-широк и фундаментален въпрос: дали западната култура вече третира традиционната религия не като легитимен морален ориентир, а като анахронизъм и остатък от миналото, който трябва да бъде неутрализиран и осмян.

Раса и идентичност

Четвъртият процес е свързан с идеологизирането на расовите отношения. Администрацията на президента Джо Байдън превърна „расовото равенство“ и политиките за DEI (разнообразие, справедливост и приобщаване) в официален федерален приоритет чрез поредица от изпълнителни заповеди още през 2021 г. Поддръжниците на този курс ги виждат като ключово средство за преодоляване на историческите неравенства. Консервативните критици обаче твърдят, че тези политики извеждат расата и груповата идентичност като централен критерий за оценка на личността, институциите и обществото.

Този спор има съвсем реални практически измерения. През 2023 г. Върховният съд на САЩ отхвърли расово ориентираните приемни критерии в Харвард и Университета на Северна Каролина. С това решение на практика бе прекратена досегашната форма на „позитивна дискриминация“ във висшето образование – система, която позволяваше расата и етническият произход на кандидата да се отчитат като предимство при приема. За поддръжниците на тези мерки те бяха незаменим инструмент за социална справедливост. За критиците им това бе ясен пример как принципът за равенство пред закона се подменя от институционално разделение на хората според груповата им принадлежност.

В системата на Калифорнийския университет пък дълго време се водеше спор около изискването кандидатите за преподавателски позиции да декларират принос към политиките на DEI. За Хансън това е пример как идеята за равенство пред закона може да бъде заменена от политика, разделяща обществото на групи с различен морален и институционален статут.

Неуважение към реда и закона

Петият процес е свързан с отслабването на националните граници и ерозията на уважението към закона и реда. Тук е по-точно да се говори не просто за имиграцията, а за цялостно делегитимиране на институциите, които прилагат закона. През последните години държавни структури като Министерството на вътрешната сигурност (DHS) и подчинената му Служба за имиграционен и митнически контрол (ICE) се превърнаха в обект на остра политическа враждебност, а самият им авторитет бе системно подкопаван.

Лозунгът „Закрийте ICE“ (Abolish ICE) навлезе в американския политически дискурс още през 2018 г., когато протестиращи разпънаха такъв банер върху пиедестала на Статуята на свободата, а част от политиците от Демократическата партия започнаха да припознават това послание. През 2026 г. недоволството срещу агенцията се разрасна в редица градове. Студентски организации призоваха за масови демонстрации и пълно изтегляне на федералните имиграционни агенти от Минесота. Паралелно с това демократите в Конгреса настояха за радикални реформи в правилата за работа на ICE, включително въвеждане на камери по униформите, забрана за носене на маски от агентите по време на операции и по-строги изисквания за съдебни заповеди.

Тези искания могат да бъдат защитавани като стремеж към повече отчетност. Но Хансън вероятно би поставил по-дълбок въпрос: кога контролът върху властта прераства в делегитимиране на самата държава? Когато агенциите, които охраняват границата и налагат правовия ред, биват представяни не като органи, подлежащи на реформа, а като изначално компрометирани структури, дебатът вече надхвърля рамките на имиграционната политика. Той се превръща в спор за това дали законът и държавната граница изобщо притежават някаква задължителна сила.

Къде е партията на работническата класа?

Важен елемент в анализа на Хансън е промяната в социалната база на Демократическата партия. В неговия прочит старата левица е била органично свързана с работниците, профсъюзите, индустриалната Америка, социалната защита и по-ниските слоеве на обществото. Днес обаче тя все по-често говори на езика на университетските елити, корпоративния активизъм и културната революция. Това, разбира се, не означава, че партията е изгубила изцяло традиционния си електорат. В своята официална платформа демократите продължават да заявяват, че основната им мисия е да „издигат работещите хора“ и да чертаят ценностния ориентир за бъдещето на нацията.

Но именно тук се поражда напрежението. Възможно ли е една политическа сила да продължи да говори от името на работещата класа, докато културно и идеологически се ориентира към университетските, медийните, бюрократичните и корпоративните елити? Може ли социалната реторика да се запази като фасада, докато реалният политически център на тежестта отдавна се е изместил?

Този въпрос далеч не се отнася само до Демократическата партия в САЩ. Той засяга по-широката, системна криза на западната левица, която в редица държави постепенно губи стария си облик на защитник на трудещите се, за да се превърне в основен двигател на културни и идентичностни проекти.

Морална поука

Хансън завършва с категорична присъда: Демократическата партия на Франклин Рузвелт, Хари Труман, Джон Кенеди и дори на Бил Клинтън вече не съществува. Според него тя е изчезнала завинаги, а на нейно място се е настанил радикален дневен ред, който цели да пренасочи курса не просто на Съединените щати, но и на цялата западна цивилизация.

Това заключение повдига въпроси, които далеч надхвърлят рамките на американското партийно боричкане: може ли една партия да запази марката си, но изцяло да подмени своята същност? Възможно ли е езикът на справедливостта да послужи като параван за революционна промяна, която разяжда закона, границите и институциите? Може ли борбата срещу минала дискриминация да роди нова система на разделение? И може ли елит, който говори от името на народа, необратимо да се откъсне от самия него?

Именно заради тези дилеми коментарът на Хансън заслужава сериозно внимание. Не защото всеки трябва сляпо да приеме аналогията му с якобинците и не защото всяка негова оценка е безгрешна. А защото улавя и формулира дълбока, екзистенциална тревога в съвременното консервативно мислене – усещането, че в Америка вече не се спори просто за данъци и бюджети, а за самото значение на нейната история, идентичност и бъдеще.

В този смисъл анализът на Виктор Дейвис Хансън не е просто критика срещу една партия. Той е предупреждение какво се случва, когато политическата трансформация придобие характера на културна революция. А историята учи, че революциите рядко се задоволяват с поправяне на миналото. Обикновено те искат да го заличат, за да започнат света отначало.