10 ноември: комунизмът си отиде, призракът му остана?

На 10 ноември 1989 г., само ден след падането на Берлинската стена, България преживява един от най-повратните моменти в съвременната си история. След повече от три десетилетия начело на държавата Тодор Живков е отстранен от поста генерален секретар на Българската комунистическа партия (БКП).

Новината поражда огромни надежди. За поколения българи, живели в условията на еднопартийна диктатура, политически репресии, цензура и ограничения върху свободата на словото и придвижването, тя изглежда като начало на дългоочакваното освобождение.

Но на 10 ноември комунистическата система не е свалена от власт чрез свободни избори или народно въстание. Живков е отстранен от собствените си съпартийци, а начело на БКП застава Петър Младенов – представител на същата управляваща номенклатура. Партията продължава да управлява страната, а преходът към многопартийна демокрация тепърва предстои.

Едва през януари 1990 г. е премахнат конституционният монопол на БКП върху политическата власт. На първите свободни многопартийни парламентарни избори през юни същата година мнозинството е спечелено от Българската социалистическа партия (БСП) – преименуваната наследница на БКП.

Тук се крие един от големите въпроси на българския преход: може ли една система, управлявала 45 години и изградила собствен политически елит, тайни служби, икономически зависимости и механизми за контрол, да изчезне само защото един партиен ръководител е заменен?

България безспорно се промени. Страната изгради многопартийна система, възстанови свободата на пътуване, разви пазарна икономика и стана член на НАТО и Европейския съюз. Това са исторически постижения, които не могат да бъдат отречени. Но политическата промяна не заличава автоматично наследените зависимости, обществените нагласи и представите за отношенията между гражданите и властта.

Комунистическото наследство: старите зависимости надживяват режима

Един от най-ясните примери за трудностите на прехода е съдбата на бившата Държавна сигурност (ДС). По време на комунистическото управление тя е не просто разузнавателна служба, а важен инструмент за политически контрол, наблюдение и преследване на действителни и предполагаеми противници на режима. След 1989 г. структурите на тоталитарната държава постепенно са реорганизирани, но част от личните връзки, професионалните зависимости и неформалните мрежи на влияние продължават да съществуват.

Този проблем е разгледан от историка Кристофър Неринг в научното изследване „Досиета, агенти, ‘дълбоката държава’ и руското влияние: наследството на комунистическата Държавна сигурност в България“, публикувано през 2022 г. в американското академично издание „Международно списание за разузнаване и контраразузнаване“. Въз основа на архивни документи авторът анализира наследството на комунистическата Държавна сигурност и влиянието ѝ върху политическия и институционалния живот след 1989 г. Според заключенията му, личните връзки, зависимостите и неформалните мрежи между бивши служители и агенти на ДС са изиграли съществена роля по време на прехода и са допринесли поне отчасти за политическата корупция, продължаващото руско влияние и политизирането на службите за сигурност.

Контролът на комунистическата власт обаче не се ограничава до политиката и държавните институции. Той прониква и в духовния живот на хората. Това показва историкът проф. Момчил Методиев в изследването „Разрушаване на общността. Държавна сигурност срещу Българската православна църква“, издадено през 2025 г. Въз основа на архивите на ДС авторът проследява съдбите на десет жертви на репресии и петима агенти сред висшето църковно ръководство. Изследването разкрива как наблюдението, административният натиск и намесата в църковния живот подкопават независимостта на Българската православна църква (БПЦ) и допринасят за разрушаването на нейната общност.

Така стремежът на тоталитарната власт към контрол се простира отвъд политиката – до религиозната вяра, нравствените убеждения и свободата на човешката съвест.

Разбира се, не всеки съвременен политически проблем в България може да бъде обяснен с наследството на ДС. Но когато десетилетия след началото на демократичните промени обществото продължава да се сблъсква с корупция, политически зависимости и недоверие към институциите, въпросът за дълбочината на прехода става основателен.

В доклада за върховенството на правото от 2026 г. Европейската комисия отново отбелязва проблеми с ефективното разследване и преследване на корупцията по високите етажи на властта в България, както и опасения относно независимостта на някои институции.

Тези проблеми не значат, че комунистическият режим продължава да управлява страната. Те обаче напомнят колко трудно се изгражда държава, в която законът действително стои над политическите и личните зависимости.

Изчезна ли комунизмът от света?

Падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз създадоха впечатлението, че комунизмът окончателно е останал в миналото. Докато България и останалите държави от Източна Европа поеха по пътя на демократичните промени, в други части на света комунистическите партии запазиха властта си. Китай, Куба и Виетнам и днес се управляват от комунистически партии, макар икономическите и политическите им модели да имат съществени различия.

Същевременно в демократичните общества продължават споровете за ролята на социализма, държавната намеса и границите на индивидуалната свобода. В Европа тези дебати се изострят от икономическите трудности, миграционната политика и недоволството от решенията на управляващите. Те поставят въпроса доколко институциите се съобразяват с интересите и тревогите на гражданите. Съвременната европейска социална държава не е равнозначна на комунистическа диктатура. Но всяко демократично общество трябва да следи дали държавата служи на гражданите или поставя собствените си политически цели над техните права и свободи.

Това е един от уроците на 10 ноември: властта не бива да се превръща в самоцел, независимо под какви лозунги управлява.

Но комунистическото наследство има и друго измерение. То не се отнася само до политиката, икономиката и държавните институции, а и до опитите за промяна на човешките убеждения, ценности и морал.

„Как призракът на комунизма управлява нашия свят“ – невидимата страна на борбата

Книгата „Как призракът на комунизма управлява нашия свят“ (2018) предлага духовен и философски прочит на комунизма. Нейни автори са редактори от международната медия The Epoch Times, основана през 2000 г. в Ню Йорк, САЩ. Същият колектив създава и поредицата „Девет коментара за комунистическата партия“ (2004).

Самият израз „призракът на комунизма“ се появява още през 1848 г. в началото на „Манифест на комунистическата партия“ на Карл Маркс и Фридрих Енгелс: „Един призрак броди из Европа – призракът на комунизма“. Близо два века по-късно авторите на книгата използват същата метафора, но ѝ придават различен смисъл. Докато Маркс и Енгелс представят комунизма като нова политическа сила, те го разглеждат като разрушително духовно влияние, чиито последици според тях надхвърлят границите на комунистическите диктатури.

Основната теза на книгата е, че рухването на комунистическите режими в Източна Европа не означава изчезване на комунистическата идеология и последиците от нея. Комунизмът не е просто политическа система и неуспешен икономически експеримент, а духовна сила, която се стреми да откъсне човека от традиционните нравствени ценности, религиозната вяра и връзката му с божественото.

И тук отново изниква въпросът: какво се случва, когато държавната власт претендира за правото да определя не само поведението на гражданите, но и техните убеждения, ценности и съвест? Историята на комунистическите режими предлага множество примери за преследване на религиозни общности, ограничаване на духовния живот и опити личните убеждения да бъдат подчинени на държавната идеология. България също преживява подобни явления, както показват архивните изследвания за натиска върху БПЦ. В други части на света преследването на хора заради духовните им убеждения продължава и днес.

Фалун Дафа в Китай: когато държавата посяга на човешката съвест

Един от най-значимите съвременни примери за преследване на духовни убеждения е отношението на Китайската комунистическа партия (ККП) към Фалун Дафа, известна още с името Фалун Гонг – духовна практика, основана на принципите Истинност, Доброта и Търпение. Включва медитативни упражнения и нравствено самоусъвършенстване.

През 1999 г. китайските власти започват мащабна кампания за потискане на практиката. През следващите десетилетия международни правозащитни организации документират задържания, лишаване от свобода и преследване на последователи заради техните убеждения. Американската комисия за международна религиозна свобода (USCIRF) продължава да отчита тежки нарушения на религиозната свобода в Китай, включително преследване и лишаване от свобода на последователи на Фалун Гонг.

Особено сериозни са обвиненията за насилствено отнемане на органи от затворници на съвестта в КНР. През 2021 г. от ООН изразиха тревога от сведения за подобни практики спрямо задържани членове на религиозни и етнически общности, включително Фалун Гонг.

През 2016 г. канадските юристи Дейвид Килгор и Дейвид Матас и американският разследващ журналист Итън Гутман публикуваха доклада „Кървава реколта/Клането: Актуализация“. В него те анализират данни за стотици китайски болници и трансплантационни центрове, работещи в Китай от 2000 г. насам. Авторите заключават, че основната група жертви на насилствено отнемане на органи с цел трансплантация са затворници на съвестта, най-вече последователи на Фалун Гонг.

Китайското правителство отхвърля обвиненията, а ограниченият независим достъп до информация затруднява установяването на пълния мащаб на вероятните нарушения.

Този случай показва за пореден път, че свободата не се изчерпва с правото да гласуваме, пътуваме и притежаваме собственост. Тя включва и възможността да мислим самостоятелно, изповядваме убежденията си и практикуваме религията или духовната си традиция, без да се страхуваме от преследване. В този смисъл духовното предупреждение на книгата „Как призракът на комунизма управлява нашия свят“ се свързва с историческия урок на 10 ноември: свободата е непълна, когато човешката съвест остава подчинена на идеологически и държавен натиск.

10 ноември – ден на паметта, но и на отговорността

Едно от трайните наследства на комунистическото управление е подмяната на смисъла на думите. Режимът говореше за „народна власт“, но гражданите не можеха свободно да избират кой да ги управлява. Пропагандата възхваляваше равенството, докато партийният елит се ползваше с привилегии, недостъпни за обикновените хора. Официално се говореше за свобода и справедливост, но различното мнение водеше до преследване и репресии.

Идеологията подменяше действителността с официално одобрена версия на истината. Затова един от най-важните уроци на 10 ноември е необходимостта човек да мисли самостоятелно, да различава истината от пропагандата и да изразява убежденията си без страх.

Тридесет и седем години след 10 ноември 1989 г. България е несравнимо по-свободна страна от онази, в която поколения българи живееха зад Желязната завеса. Но историческата памет не бива да се ограничава до отбелязването на една дата или припомнянето на падането на един партиен ръководител. Тя трябва да ни напомня как възникват тоталитарните системи, как обществата постепенно приемат ограниченията върху свободата и как страхът, зависимостите и идеологията определят човешкото поведение.

На 10 ноември 1989 г. България направи първата голяма крачка към освобождаването си от комунистическата диктатура. Но политическата промяна не можеше сама по себе си да заличи десетилетия на идеологическо възпитание, подчинение и морални компромиси. Истинската битка продължава в институциите и в съзнанията на хората. Тя се проявява в отношението ни към истината, справедливостта, личната отговорност и достойнството на другия. Свободата не може да съществува трайно без нравствени принципи, гражданска смелост и готовност да се противопоставяме на несправедливостта – дори когато идва от властта, която самите ние подкрепяме.

От духовна гледна точка тази борба е още по-дълбока. Тя е свързана с избора, който всеки човек прави между истината и лъжата, доброто и злото, съвестта и подчинението.

Затова 10 ноември трябва да бъде не само ден за спомен, но и повод да се замислим доколко сме успели да защитим свободата, която тогава започнахме да си връщаме. Истинският край на комунистическото наследство няма да настъпи с изчезването на неговите символи, партии и лозунги. Той изисква страхът от властта да бъде заменен с гражданска отговорност, безнаказаността – със справедливост, а идеологическото подчинение – със свобода на човешката съвест.

10 ноември беше началото на политическото освобождение. Но битката за свободния човешки дух продължава и днес.