От Венецуела до България: колко сигурни са сградите, в които живеем?

На 24 юни 2026 г. новината за земетресенията във Венецуела обиколи света и накара хората да затаят дъх пред мащаба на разрушенията. Северната част на страната беше ударена от два мощни труса с магнитуд 7.2 и 7.5, настъпили само 39 секунди един от друг. Те са били на дълбочина между 10 и 20 км, което е позволило на сеизмичната енергия да достигне повърхността с особена сила. Само за минути цели жилищни блокове се срутиха, хиляди семейства останаха без дом, а броят на жертвите до момента надхвърля 3300 души.

Официален брой на изчезналите все още няма. Според Асошиейтед прес над 30 000 сигнала са подадени към сайт, създаден от венецуелската опозиция, а NDTV цитират оценки до около 50 000 души. Тези числа остават предварителни – при мащабни бедствия често има дублирани сигнали и непотвърдени списъци. Почти две седмици по-късно шансът да бъдат намерени живи хора под руините е вече минимален, макар и не напълно изключен. Редки случаи като този на мъж, спасен след осем дни, дават надежда, но на терен операциите постепенно преминаха от търсене на оцелели към тежката задача по изваждане и идентифициране на телата.

Трагедията поставя въпроси, които звучат болезнено актуално и за други държави, включително България. Ако подобен трус удари гъсто населен район, кое ще се окаже по-опасно – самото земетресение или сградите, които би трябвало да ни защитят? Какво превръща един силен трус в национална катастрофа? Само магнитудът ли е виновен, или отговорът се крие в сградите, институциите и годините пренебрегван риск?

Защо разрушенията бяха толкова мащабни

На пръв поглед отговорът изглежда очевиден: две такива последователни земетресения са безспорно бедствие, на което трудно може да се устои. Но технически анализ на WIRED и сравнително изследване на El País показват по-сложна картина – не всички сгради падат при силен трус.

Венецуела е преживяла рядък сеизмичен дублет – и именно последователността на двата удара обяснява голяма част от щетите. Първият трус може да е напукал колони, греди, фасади, връзки между елементи или носещи части на сградите. Дори щетите да не са били видими веднага, състоянието на такива конструкции вече е компрометирано. Когато вторият, още по-силен трус идва секунди по-късно, сградата вече няма първоначалната си устойчивост. Няма време за оглед, евакуация, укрепване и дори за осъзнаване на случващото се.

Силата и поредността на трусовете обаче не са единствените фактори. Експерти, цитирани от WIRED, посочват и ролята на резонанса. Всяка сграда има собствена честота на люлеене и когато земетръсните вълни съвпаднат с нея, движението може да се усили значително. Така две сгради на една и съща улица могат да реагират напълно различно – едната да остане права, а другата да получи критични щети.

Ключова роля играе и почвата. Меките, глинести и нестабилни терени могат да усилят вълните и да променят начина, по който сградите поемат натоварването. От WIRED отбелязват, че венецуелските правила не отчитат почвените условия толкова детайлно, колкото например в Мексико, където за някои райони съществуват значително по-прецизни инструменти за оценка на поведението на почвата при земетресение.

Уроците от Чили

Показателно е сравнението, което El País прави между Венецуела и Чили. Чили преживява едни от най-силните земетресения в света, включително трусовете от 8.8 през 2010 г. и 8.3 през 2015 г., но масовите срутвания на модерни сгради там са много по-редки. Според експерти причината е в строгите строителни норми, реалното им прилагане и десетилетията натрупан опит след всяко голямо земетресение.

Разликата не е само в законите на хартия, а в самата конструктивна философия. El País цитира чилийския инженер Рубен Борочек, според когото в Чили широко се използват сеизмично устойчиви конструктивни стени, докато във Венецуела по-често се срещат рамкови конструкции от греди и колони. При силно хоризонтално натоварване такава рамкова система може да бъде по-уязвима, особено ако е проектирана, изпълнена и поддържана лошо.

Особено тежко е положението в Ла Гуайра – крайбрежния район близо до Каракас, където са рухнали много от жилищните блокове. Районът има и по-стара история на уязвимост, включително строителство по склонове, дерета и нестабилни терени. Бедствието там не е само природно събитие, а резултат от натрупан градоустройствен и институционален риск.

Геоложката служба на САЩ (USGS) предупреждава и за значителен риск от свлачища, особено в северна Венецуела. При земетресения разрушенията не идват само от люлеенето на сградите – свлачища, нестабилни склонове, размествания на почвата и вторични срутвания могат да превърнат една вече уязвима градска среда в капан.

Изводът е двустранен: сградите във Венецуела не са паднали само защото земетресението е било силно, но и не може лековато да се твърди, че всичко се дължи единствено на лошо строителство. Подобен дублет би бил тежко изпитание за всяка държава. Примерите на Чили и Мексико обаче показват, че рискът може да бъде овладян – и че мащабът на разрушенията се решава години преди труса.

Въпросът за България: какво би станало при силно земетресение у нас?

Трагедията във Венецуела неизбежно поставя въпроса: как биха се държали нашите сгради при силен плитък трус, особено близо до голям град? Отговорът не може да бъде еднозначен, защото България има различни поколения строителство, различни конструктивни системи и огромен проблем с последващите човешки намеси в сградите.

Първото голямо предизвикателство са панелните жилищни комплекси, строени по времето на комунизма. Те често се възприемат като „стари“ и автоматично рискови, но картината е по-сложна. Много панелни блокове са проектирани по стандартизирани инженерни системи и при нормална поддръжка не бива механично да се приравняват с опасно строителство. Особеното при тях е, че конструкцията работи като система: стените не са просто прегради между стаи, а в много случаи са част от носещата схема. При блоковете, строени между 60-те и 90-те години, голяма част от стените в определени направления участват в носенето на плочите и в поемането на хоризонталните сили при земетресение. Затова премахването или пробиването им без инженерна оценка може да бъде опасно.

Второто предизвикателство е съвременното строителство. Много нови жилищни комплекси изглеждат архитектурно атрактивни – с модерни фасади, големи прозорци, тераси, подземни гаражи и луксозни общи части. Но външният вид не е гаранция за конструктивно качество. У нас нерядко само няколко години след построяването се появяват течове, падаща мазилка, оголена арматура и напукани фасади. Част от тези дефекти са козметични, но други могат да сигнализират за проблем с изпълнението, влагозащитата, материалите и строителния контрол.

Тук е важно разграничението: не всяка пукнатина означава конструктивен риск. България прилага европейската рамка за сеизмично проектиране Еврокод 8, насочена към проектиране на сгради в земетръсни райони така, че да се намали рискът за човешкия живот и тежките конструктивни повреди. Но норма на хартия не е достатъчна – въпросът е дали проектът е качествен, дали е изпълнен точно, дали материалите отговарят на изискванията и дали контролът е бил реален, а не формален.

Третият и може би най-подценяван риск са самоволните преустройства. Масова практика е собственици да къртят стени, обединяват помещения, усвояват балкони като стаи, натоварват тераси с тежки дограми и зидарии, правят отвори, променят инсталации, а понякога и надстрояват съществуващи сгради – най-често с мисъл единствено за удобство и вътрешен дизайн, без конструктивен анализ.

При нормални условия такава намеса може да остане незабелязана с години. Но при силно земетресение сградата не се държи като сбор от отделни апартаменти, а като една обща конструкция, която трябва да има непрекъснатост, коравина и способност да разсейва енергия. Ако на различни етажи са отслабвани елементи, ако балкони са превърнати в тежки остъклени помещения, ако са пробивани носещи стени, поведението на цялата сграда при хоризонталното натоварване на труса може да се промени и рискът от тежки повреди нараства.

Затова истинският въпрос у нас не е дали сградите са стари или нови, а дали са проектирани, изпълнени и поддържани коректно – и дали са запазени конструктивно след десетилетия ремонти. Една стара панелна сграда без опасни намеси може да се държи по-добре от нова с лошо изпълнение. И обратното.

България разполага със сеизмичен мониторинг и научна инфраструктура чрез Националния институт по геофизика, геодезия и география към БАН (НИГГГ), който следи земетресенията в страната и околните земетръсни зони. Мониторингът обаче е само една част от готовността. Другата е сградният фонд – и там най-сериозният проблем може да се окаже всичко, което се случва след проектирането.

Урокът

Урокът от Венецуела е ясен. Земетресението отключва бедствието, но мащабът му се определя от човешките решения много преди труса – от това как се строи, как се контролира, как се поддържа и дали обществото разбира, че една стена в апартамента не винаги е просто стена. При силно земетресение тя може да бъде разликата между повредена и срината сграда.

В крайна сметка зад инженерните обяснения и сеизмичните карти стои най-тежкият човешки въпрос: какво се случва с хората, които за секунди губят вероятно единственото жилище, което някога са имали, а в много случаи – и най-близките си? Земетресението във Венецуела не разруши само бетон и тухли. То разруши домове, семейства, квартали и чувство за сигурност.

Надеждата е, че след такава трагедия обществата ще осъзнаят цената на превенцията. Но в държава, раздирана от корупция, престъпност и институционална слабост, дори най-добрите строителни правила остават безсилни, ако политическата среда не поставя човешкия живот на първо място. Отговорността на властта не започва след бедствието – с багери, палатки и обещания за възстановяване. Тя започва години по-рано: с всеки разрешен строеж, пропуснат контрол, неглижирана опасност и политическо решение, което определя дали гражданите ще живеят в сигурна среда, или в сгради, които с трепет чакат следващия трус.