Варварите са пред портите: левичарите и Истанбулската конвенция

Теорията за джендъра, заличаването на половете и индоктринирането на децата са основен метод за прокарване на неомарксистки идеи

Напоследък рязко се засили натискът върху България и други страни от Европейския съюз за ратифициране на т. нар. Истанбулска конвенция.

Тази практика се ожесточи особено, след като президентът на Турция (първата страна подписала документа) обяви, че се оттегля от конвенцията на 20 март 2021 г.

Почти едновременно, на 21 март 2021 г., председателят на Европейската комисия, Урсула фон дер Лайен, отправи апел към всички страни, подписали конвенцията, да я ратифицират.

А съвсем скоро след това гласност получи информацията, че Гражданската колегия на Върховния касационен съд е сезирала Конституционния съд с въпроси относно тълкуванието на понятието „пол“.

Тутакси възникнаха съмнения, че документът може би е писан „извън стените на съда“, в явен намек към единствената левичарска партия у нас.

Всичко това отново възкреси позабравения казус с конвенцията и го постави извъредно остро пред обществото и политиците. Въпросът започва да придобива статута на национален проблем от извънредна важност, поне за една част от обществото.

Документът „Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“ (Истанбул, 11 май 2011 г.), известен у нас като Истанбулска конвенция, има сравнително тежка юридическа структура и твърде много специфични подробности, което не предразполага широката публика към задълбочен прочит.

Това обаче изобщо не пречи почти всички българи да имат някакво мнение по въпроса. Но както е известно, дяволът е в детайлите. Ще се опитаме, в следващите редове да се вгледаме в тях, за да направим някои важни изводи.

Камуфлажът „защита на жените“

От пръв поглед се натрапва впечатлението, че навсякъде в тази Конвенция лайтмотивът е един и същ: „защита на жените“! Но не бива да се лъжем, това е само един камуфлаж. Както мъдро е казано: „пътят към Ада винаги е покрит с добри намерения“!

Този документ изобщо НЯМА за основна цел борбата с насилието над жените. Казусът отдавна е уреден в общи линии, в законодателствата на цивилизования свят. Затова и няма никаква необходимост да се налагат извънредни закони, маскирани като благожелателни „конвенции“.

Всъщност имаме работа с поредния политически ход на левичарското воинство, носител на неомарксистката идеология (неомарксизма), по пътя към овладяване на западните общества.

Неомарксизмът е най-новата възникваща тоталитарна идеология, по-опасна от всички класически такива: комунизъм, фашизъм и националсоциализъм, взети заедно.

Всъщност тази тоталитарна идеология от съвършено нов тип представлява едно синкретично, „кооперативно“ движение с размити граници, в което съжителстват различни левичарски течения, някои от които привидно нямат връзка с останалите. Това, което ги свързва, е една обща база от ценности, взаимствани от културния марксизъм.

Истанбулската конвенция е само един от многото инструменти, осигуряващи настъплението към Главната цел: превръщането на Хората в разнолика, безполова тълпа, ръководена от най-различни „угнетени малцинства“, но пък всички мислещи еднакво, т.е. „правилно“, според политкоректния Новоезик.

По този начин щяла да се осъществи голямата мечта на левичарите-неомарксисти от края на 20-и век: „унищожаване (деконструкция) на буржоазния морал и общество“ и по този начин унищожаване на омразната „буржоазна държава“.

Мечтата е формулирана от Херберт Маркузе (1898-1979 г.) — бащата на неомарксистката идеология, най-успешния ревизионист на класическия марксизъм и „философа-революционер“ от Франкфуртската философска школа (т.нар. „културни марксисти“) — и неговите сподвижници.

Теория за джендъра

Сравнително нов принос към учението се явява създаването на теорията за джендъра, според която биологичният пол е фикция и не е актуален в контекста на бъдещето човешко развитие. Щял да го замести „социалният“ пол (джендър).

Той е свободно избираем и програмируем и ще доведе в крайна сметка до унификация на пола, т.е. до безполовото общество, което пък, в съчетание с мултикултурализма, ще освободи света от всяко потисничество и от хегемонията на мъжете (най-вече белите!).

Именно постулатите на джендър теорията преминават като червена нишка през цялата структура на Истанбулската конвенция.

Там се отричат наследствените белези на пола, т.е. фактически основите на науката генетика, като тя се замества от наукообразна теория, сродна най-вече с т.нар. „ламаркизъм“ (теорията на Тр. Д. Лисенко в СССР, любимецът на Сталин).

Сталин веднага оценява ползата от лисенковщината в борбата за създаване на т.нар. „Нов социалистически човек“, чрез марксистко-ленинско възпитание.

Аналогично, според теорията за джендъра, всички хора се раждат еднакви като изходен материал, а определената среда, т.е. целенасоченото възпитание ги извайва като конкретни личности.

Повечето от джендър-теоретиците смятат, че тези новопридобити белези при Новите хора ще се предадат през поколенията, също както Лисенко утвърждава, че новопридобитите белези при растенията се наследяват, което противоречи на научните тези на генетиката.

Във всички случаи генетиката става излишна и вредна за левичарите, като постепенно се превръща във враг. Ударен отряд на джендър-движението е ЛГТБТ общността и по-точно лесбийките левичарки.

Понятието „пол“

Що се отнася до обсъжданата Конвенция като програмен продукт на неомарксизма, най-напред трябва да се отбележи неверния (!) официален превод на фундаменталния термин „пол“.

Навсякъде в оригиналния английски текст се споменава само за „gender“, и то 16 пъти, а терминът за биологичен пол „sex“ се споменава веднъж, и то заедно с „gender“ (чл. 4, пар. 3).

Което идва да покаже, че за авторите на документа това са две различни понятия, като понятието „gender“ е определящо. Навсякъде в българския превод обаче, понятието е преведено като „пол“, а само веднъж, като „социален пол“, и то от немай-къде.

Най-вероятно това е извършено умишлено. Изглежда, за да не се скандализира българският читател и по-лесно да преглътне текста. Целта е да бъде заблуден и да не разбере, че полът се разглежда в Конвенцията само като социално явление, както е постулирано от джендър теорията.

Заслужава да се отбележи, че навремето понятието „gender“ в английския език имаше смисъл само на граматичен род. Новото значение на „gender“, в смисъл на „социален пол“ (т.е. социалните, обществените измерения на биологичния пол), съществува отскоро и е въведено от политкоректните теоретици на джендър теорията в неомарксизма.

Затова, бихме препоръчали на внимателния читател да сравнява българския официален превод от сайта на Съвета на Европа с английския текст, който има значението на оригинал.

Овластяване на жените

В Конвенцията съвсем ясно се разчита почеркът на ударния ешелон на неомарксизма: крайнолевият феминизъм, чиято чудовищна цел, по всичко личи, е разпалване на война между половете. А това би означавало и началото на края за humani generis.

Базовият вариант на документа е написан през 2011 г. от група леви феминистки-лесбийки, ръководени от Айше Фериде Акар, професор от Техническия университет в Анкара.

Същевременно турският премиер Реджеб Ердоган, който тогава смяташе, че е близо до одобрение за допускане в Европейския съюз, стана първият, подписал Конвенцията на 12 март 2012 г., без да я въведе в действие, доколкото е известно.

Забележително е, че самият Преамбюл на документа започва с излагане идеи на Фридрих Енгелс от основополагащия му труд „Произход на семейството, частната собственост и държавата“.

Енгелс е известен не само като съидейник и приятел на Карл Маркс, но и като „баща на матриархата“ и предтеча на „културния марксизъм“.

Вижте абзаци 9 („Като отбелязват, че насилието… „) и 10 („Като отбелязват структурната… „), които директно създават внушение за състояние на тотална война между половете, вследствие вековната репресия спрямо жените от страна на мъжете.

Едно от решенията на този „конфликт“, според авторите на Конвенцията, е изразено с неясното и озадачаващо понятие „овластяване на жените“, позволяващо широко и произволно тълкуване (виж чл. 1, пар. 1б, чл. 6 и чл. 12, пар. 6). От друга страна, това понятие е в пълно противоречие с постановката „равнопоставеност между жените и мъжете“ (пак в чл. 1, пар. 1б).

Изобщо цялата Конвенция е изградена върху тезата за противопоставянето между половете, вследствие „подчинението на жените от мъжете“, представена чрез методика, аналогична на тази от марксистката теория за класовата борба. (1)

Оттук, като червена нишка, през целия документ се прокарва убеждението, че решаването на този „конфликт“ може да стане единствено чрез две мерки: „овластяване на жените“ и „изкореняване на … идеята … за стереотипни роли на жените и мъжете“ (чл. 12, пар. 1).

Което пък означава директно прилагане на джендър теорията, с крайна цел: създаване на ново безполово общество, където ролите на мъжете и жените ще бъдат разменени и ще се смесят, като първоначално то ще се управлява от жените (те ще бъдат овластени за това).

Трябва да се отбележи, че „жените“ се разглеждат от теоретиците на неомарксизма като особена група и „угнетено малцинство“, както ЛГБТ, чернокожите, азиатците, мюсюлманите и други групи от населението.

Поради факта, че жените са половината от човечеството, теоретиците предвиждат те да бъдат Главният субект на Революцията, която ще помете старото общество.

Но има една пречка: жените са неорганизирани, манипулирани от мъжете и не разбират важността на историческата си роля: подобно на работническата класа в класическата теория на Маркс.

Затова имат нужда от съзнателен и просветен Авангард, който да ги поведе по пътя към Прекрасния нов свят, както авангардът на партията води работническата класа. Този авангард, смятат неомарксистките джендър-идеолози, са организираните ЛГБТ-общества, и по-точно лесбийските такива.

Предполага се, че те, представяйки се за „истински жени“ и боркини за правата на „жените, потискани с векове от мъжете“, ще могат успешно да ги манипулират, организират и поведат по пътя на „деконструкция на буржоазното общество и морал“.

Същевременно ще ги освободят от „гнета на мъжете и майчинството“ и от „семейното робство“.

Лесбийки са всички теоретици на джендър-идеята: Джудит Бътлър, Моник Витиг, Люс Иригаре, Роси Брайдоти и други.

Във връзка с това, една от главните задачи на страните, ратифицирали Конвенцията, стои задължението да се предприемат мерки „… за насърчаване на промени в социалните и културните модели… с цел изкореняването на… или на стереотипни роли за жените и мъжете“ (чл. 12, пар. 1).

Тази разпоредба директно вменява насаждането навсякъде в обществото и администрацията, на джендър теорията (чрез „нестереотипните роли“), според която: „… изобщо не съществуват мъже и жени. Полът е една фантазия, нещо, в което вярваме, защото често ни е повтаряно. Родовият пол (джендър) не е свързан с биологичния пол, който не играе изобщо никаква роля, той възниква само защото е създаден от езика и хората вярват в това, което непрекъснато чуват“ (Джудит Бътлър, в транскрипция на разбираем език).

Крайната цел

Това е крайната цел: „заличаване“ на биологичния пол (раз-два и изчезва!). И никаква генетика няма! Много е просто, нали! Само мозък, който е напълно промит, може да повярва в тези идеи, което е и целта.

В тази насока усилено се работи в последните 20 години. От киното вече ни залива неомарксистката продукция на Холивуд: филми, където виждаме властни и мъжествени жени, нерешителни и женствени (най-вече бели!) мъже, както и достойни цветнокожи и ЛГБТ, всичките в аритметично зададени пропорции.

Киноиндустрията там се стреми да „възпитава“ зрителите в дух на „социално и полово многообразие“, чрез мнозинство жени в главните роли, с повече гей и ЛГБТ тематика, и с преобладаващи представители на определени раси и етноси в актьорския състав.

Масово се произвеждат „правилни“ сценарии, като се пренаписва Историята в лъжлив и фантастичен уклон, чрез представяне в неомарксистки дух на класически произведения на литературата и т. н..

Всъщност това е претворяване на по-горе цитираната постановка за „изкореняване на идеята за стереотипни роли на жените и мъжете“, както и на основни тези на мултикултурализма.

В областта на изкуствата, това не е нищо друго, освен римейк на т. нар. „социалистически реализъм“, но в още по-зловещ вид: трябва да се представят хората и събитията (в минало, настояще и бъдеще време) не такива, каквито са или са били, а такива каквито някому се иска да бъдат.

Характерното за неомарксизма чудовищно лицемерие проличава особено в чл. 4, пар. 4 на Конвенцията. Там се казва, че „Специалните мерки, необходими за превенция и защита на жените (например клевети и репресии) НЕ СЕ ПРИЕМАТ ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ! Съвсем същото твърди и лявата феминистка Бахар Мустафа. (2)

Наложително е да се отбележи един МНОГО ВАЖЕН аспект на Конвенцията: най-близката практическа Цел, която си поставят неомарксистите тук, е овладяване на образователната система, превръщането ѝ в оръдие за разпространение на идеологията, както и проникване в системата за възпитание на подрастващите. Смята се, че бъдещето е на този, който успее да индоктринира децата в най-ранна възраст.

Конвенцията е инструмент за промиване на мозъци и преди всичко, мозъците на децата и младежите, вече предварително подготвени и ерозирани от новите медийни технологии и социални медии. Защото неомарксизмът е идеология на заблудените души, на невежите и нискоинтелигентните, които изобщо не познават историята, не четат книги, нямат собствено мнение и за всичко неясно питат „чичо Гугъл“ и социалните мрежи.

Така, започвайки от ранна детска възраст и смятайки детската душа за tabula rasa, идеолозите на неомарксизма очевидно се надяват в рамките на едно-две поколения да създадат Новите хора: безполови, мултикултурни, аморални и същевременно еднакво мислещи.

Така например, огромен успех с индоктринацията на децата, неомарксистите постигнаха в Ирландия, също в Каталония, да не говорим за Скандинавия, Австралия, Нова Зеландия и много щати на САЩ.

Затова и главният залог в борбата на тази нова тоталитарна идеология срещу humani generis, ще бъдат ДЕЦАТА. (3)

Ясно е, че един от основните проблеми в Конвенцията не е митичният „трети пол“, а образованието и възпитанието на подрастващите и налагането теорията на джендъра.

Затова, като важно задължение, Конвенцията вменява на страните „подходящо“ образование и възпитание на подрастващите, като за целта се включват в официалните учебни програми на всички равнища, учебни материали за „нестереотипни роли на пола“ (пак джендъра, както по-горе) и т.н.

Същото се отнася за неформалните учебни структури, също за спортните, културни и развлекателни структури в медиите (чл. 14, пар. 1 и 2 ).

Финансиране на Истанбулската конвенция

Гръбнак на Конвенцията е тежкият бюрократичен механизъм за управление, информация и финансиране (Глава II), нормативно предвиден и извънредно раздут. Заедно със страховития орган GREVIO, те оформят нещо като „Големия брат“.

Финансират се от обществото (чл. 8) и са осигурени с човешки ресурси, както от държавата, така и от привлечени медии и НПО (естествено, неомарксистки).

Държавата, ратифицирала Конвенцията, се задължава да финансира не само дейностите, които се вменяват от изпълнението на ангажиментите (чрез създаване на огромен бюрократичен апарат и на GREVIO), но и безусловно да финансира всички НПО (чл. 9), които са решили „да се борят“ с насилието срещу жени (каквото и да значи това).

С други думи, осигурява се огромен и неограничен финансов ресурс за неомарксистките джендър организации. Ясно е, че мнозина субекти ще се изкушат, дори и пет пари да не дават за джендъра.

Немалко видни, уж „десни“ български интелектуалци, вече се продадоха и подобно на Катон Стари, под път и над път папагалстват при всеки повод: „И все пак Конвенцията требва да се ратифицира от България“.

Целта е, чрез пряко финансиране на левичарските движения през тези НПО, да се потиска свободата на словото, да се създаде атмосфера на страх и доносничество в обществото. За да могат безпроблемно да се внедрят основните принципи на неомарксизма, така както това става сега, 2021 г., в САЩ при администрацията на демократите.

Методики, познати вече от съществуващите тоталитарни системи: комунизъм, фашизъм и националсоциализъм.

Твърде важна е и заключителната част на Конвенцията, тази за правата на абсурдния GREVIO, наречен „Експертна група… [която] следи за изпълнението на настоящата конвенция“ (чл. 66, пар. 1), а по същество представляващ контролираща наднационална структура с дипломатически имунитет, нещо средно между Гестапо и Конвент (Приложение — Привилегии и имунитети, чл. 66, в края на Конвенцията).

Ратифициране от България

От казаното дотук става пределно ясно, че Конвенцията представлява един коварен инструмент, предназначен за подмяна на съдебната и законодателна институции, със система от декрети (наредби, „конвенции“), процедура, известна от практиката на тоталитарните режими.

Важно е да отбележим, че в България, въпреки отказа (засега) от ратификация на Конвенцията, не престават опитите за налагане на джендъра под една или друга форма: от страна на десетки НПО с официална регистрация, както и от страна дори на държавни образователни институции.

Не бива да си правим илюзии, стопирането на процеса по ратификацията се дължи най-вече на решението на Върховния съд на Република България, което може да бъде добро основание пред Европейския съвет да се отхвърля ратификацията. (4)

При всички положения не трябва да си правим илюзии. Неомарксизмът е вече тук, сред нас, но все още не е укрепнал (засега). (5)

Трябва напълно да сме наясно, че ако сега България се огъне и допусне ратификация на Конвенцията, връщане назад няма да има и неомарксизмът ще нахлуе като порой, щедро финансиран от глобалните корпорации.

В рамките на едно поколение всичко ще бъде загубено, дори Надеждата да се съхраним като народ.

Те ще разрушат обществото, като разбият Семейството, както се разрушава една тухлена сграда, в която се разпадат тухлите.

Паралелно ще индоктринират Децата и накрая ще овладеят Институциите.

Помнете събитията в началото на 2021 г. в САЩ, когато деца предаваха родителите си: новите/стари и закономерни „павликморозовчета“.

Варварите са пред портите. Те искат душите ни. Нито повече, нито по-малко. Ако ги допуснем, те ще ги вземат.


(1) Това звучи познато, ако заменим „жени“ с „работници“, а „мъже“ с „капиталисти“.

(2) Лявата феминистка лесбийка, позната в мрежите като Jenny Kiss, стана популярна със свое изказване в YouTube, че всички бебета-момчета, както и всички мъже, трябва да бъдат избити. След 25 януари 2018 г. това видео е свалено.

През 2018 г. нашумя и друга лесбийка-левичарка, Бахар Мустафа. Тя имаше водеща роля в студентския съюз към Goldsmiths University в Лондон. Оказа се, че в профила си в Twitter разпространява няколко хаштага, като #УбийВсичкиБелиМъже и #МразетеМъжете. Дори използва служебния си Twitter акаунт, за да публикува същите хаштагове и да хули „белите боклуци“.

По-късно се оказа, че запазва позицията си, въпреки многохилядни петиции и протести. Получи мощна подкрепа от екстремистите SJW (Воини за социална справедливост) и от всякакви левичари-активисти. Те инициираха нейната защита в социалните мрежи и я обявиха за героиня, ролеви модел и вдъхновителка на феминизма и етническите малцинства. Всеки, който посочваше, че Бахар е отявлен расист и ксенофоб, беше сравняван с Хитлер, Чарлз Менсън и т.н.

(3) ЛГБТ–активистите и неомарксистките теоретици също упорито работят върху проблема за декриминализиране и официализиране на инцеста (Джудит Бътлър), както и за частично узаконяване на педофилията, като се снижи възрастта за декриминализация; тук си сътрудничат с мултикултуралистите, които отдавна се борят за узаконяване на детските бракове сред „културните“ малцинства.

В Швеция и някои скандинавски страни, също в Канада, медиите вече пропагандират тезата за половата неутралност на новородените. Половата им ориентация трябвало да се потвърди чак при пълнолетието или пък да се решава предварително от родителите, по тяхно усмотрение. В тези страни зачестяват случаи, когато на бебета се правят операции за смяна на пола.

Левичарски медии и НПО внушават на обществото (най-вече на младежите), че половата принадлежност е признак относителен, променлив и програмируем, че между жените и мъжете няма никакви разлики, а това са само културни стереотипи.

Мъжете и жените са еднакво способни да се научат да вършат каквато и да е работа или дейност (фактически е забранено споменаването на факта, че женският и мъжкият мозък се различават значително по строеж).

Фактът, че мъжете са по-многобройни в дадена сфера, а жените в друга, се обяснява от тези „теоретици“ като резултат от различно действащ обществен натиск (възпитанието): за мъжете се подготвяла една съдба, за жените друга.

Всичко започвало, видите ли, от завиването на новороденото момиченце с розово одеялце, а момченцето със синьо. Ако тези процедури се превъзмогнат и децата се възпитават по един и същи начин, мъжете и жените ще станат ЕДНАКВИ.

Затова джендър теоретиците смятат, че трябва институционално да се потискат мъжките стереотипи (същото се прокламира и в Конвенцията! Чл. 12, пар. 1), за да се „оздрави“ обществото, като се снижи или унищожи агресивността сред мъжете, а оттам да се унищожат и войните!

Този опит за нагло социално инженерство не може да доведе до нищо добро, защото води до проявата ефекта на т.нар. „бунт на гените“. Това е сблъсък между непреодолимите стереотипни полови инструкции, записани в генома на индивида от мъжки пол и противоположния натиск от външната среда (преди всичко детски заведения, училище, социални мрежи).

Дължи се на феминизацията на възпитателния и образователния процес при подрастващите в последните десетилетия. А също и на други фактори, като унификацията на облеклото за младежи и девойки (например гръндж модата), носене на еднакви украшения (например обици и герданчета), еднакви естетически разбирания за външността (например еднаквата масова психоза по татуировките) и т. н.

Естествено, че тези фактори се дължат, преди всичко на целенасоченото въздействие на социалните мрежи, отдавна изпаднали под прякото влияние на неомарксизма.

Оттук при младежите често следва психологически конфликт, дегенерация на личността, чувство за маргинализиране, и като следствие – асоциално поведение, повишена агресивност и склонност към насилие (често насочено срещу женския пол). Този ефект се потвърждава от статистиката в последните 20-30 години, включително в България.

(4) От друга страна, в България се наблюдава един странен парадокс. Истанбулската конвенция се осъжда, както е известно, не само от хора и организации с десни, демократични и консервативни възгледи, но също и от прослойки и организации, свързани с външни диктаторски, плутократични и/или клептократични режими.

Това поведение е напълно логично, защото тези режими виждат в неомарксизма опасен конкурент в тоталния контрол над обществото и са уплашени от бързия успех на това движение в Севеврна Америка и Европа. Защото е известно, че най-силно е противоборството между сродните идеологии, или такива с общи цели.

Съществува и обратният случай: намират се хора с примитивни умове, които застават в подкрепа на Конвенцията (ergo на неомарксизма!), само защото тя, видите ли, била критикувана от Русия и руската агентура в България! Все едно, да се утвърждава, че комунизмът е приемлив, защото антихуманният националсоциализъм го критикува.

(5) През 2018 г. в Софийския университет, Факултета по славянски филологии, беше открит курс с джендър направление. За „научното“ ниво на курса свидетелства например препоръчваната литература.

Един от изброените там автори е лявата феминистка Люс Иригаре, която е известна с твърденито си, че „E = mc² е сексистко уравнение“ (става въпрос за знаменитото уравнение на Айнщайн, а било „сексистко“, защото Айнщайн, както и всички създатели на теоретичната физика, бил мъж, при това бял: факт, изключително негативен за крайните феминистки/лесбийки)!

На питане в мрежата: „Не е ли странно, че Факултетът по славянски филологии организира курс по джендър?“, съобразителен читател пояснява: „Много е просто: правят го, защото произвеждат учители. После това се просмуква към децата“.

Ето тук се крие един огромен проблем: предстои масово пенсиониране на учители в страната. Местата им ще се заемат от млади випускници на университетите. Колцина от тях ще са завършили посочения магистърски курс, не е известно, но със сигурност между младите учители ще има и такива, индоктринирани с неомарксистката идеология.

Да не забравяме обаче, че това беше механизмът (индоктринация на децата и младежите), чрез който само за 20-30 години неомарксизмът успя да овладее университетите, медиите и администрацията в САЩ!

Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com

Александър Тацов

е по специалност инженер. Работил е в Технически университет - София, а понастоящем в частния технологичен бизнес. От години се занимава с изследвания в областта на политическото, научното и идейното обществено развитие, в обхвата на писаната история.

Свързани статии

2 коментара

  1. Изключително хубаво написана статия от Александър Тацов !
    Респект!

    1. Интересно. Откога пък Маркузе стана неомарксист? Има нещо сбъркано в автора на статията! Джендърската идеология няма нищо общо с максизма. И неслучайно жените в България за пръв път имаха право на глас след 9 септември 1944 г. Българките винаги са били уважавани наравно с мъжете в действителност, затова и всичко протече напълно естествено. А иначе на автора на статията му е убегнала една важна подробност. И тя е финансовата страна на въпроса. Ако примерно 100000 ромки заведат иск срещу безработните си съпрузи, че са били бити, съгласно конвенцията обезщетенията трябва да бъдат изплащани от българската държава, а не от нанеслите побоя. Ами ако завелите исковете ромки са повече? Откъде ще дойдат парите за обезщетенията?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button