Сюзън Кокинда: Вашингтон вече уважава силата, не послушанието

Какво означава това, че президентът на САЩ пристига на среща на НАТО и открито заявява, че вероятно изобщо не би дошъл, ако домакин не беше турският президент Реджеп Тайип Ердоган? Защо Турция – държава, която купи руските системи С-400, беше отстранена от програмата за изтребителите F-35 и отказва да избере окончателно между Москва и Вашингтон – отново е сред най-важните партньори на американската администрация? Може ли Европа да изгради нова военна икономика, след като десетилетия наред затваряше заводи, губеше стоманодобивни мощности и поставяше финансовите механизми над реалното производство? И защо телефонен разговор между Доналд Тръмп и Владимир Путин, проведен в Деня на независимостта на САЩ и броени дни преди срещата в Анкара, може да се окаже по-важен от официалните декларации на Алианса?

Тези въпроси поставя американската авторка и политически анализатор Сюзън Кокинда в анализа „Защо Тръмп пренебрегна НАТО заради Ердоган“.

Кокинда е страстен изследовател на диалозите на Платон, защитник на възстановяването на индустриалната икономика и производствената култура в американския Среден запад и участник в обучението на местни политически активисти. Свързана е с Promethean Action – организация за защита на националния суверенитет, промишленото развитие и т. нар. американска система на политическа икономия, традиция, свързвана с Александър Хамилтън и с държавното насърчаване на производството, инфраструктурата и научно-техническия прогрес.

Експертката разглежда международните отношения като сблъсък между два модела. Единият е на суверенните държави със собствена индустрия, енергетика, армия и способност да водят независима дипломация. Другият разчита на наднационални институции, финансови фондове, кредитни механизми и предварително разпределени роли, но все по-трудно създава реална производствена и военна мощ.

Именно през тази призма Кокинда разглежда случилото се в Анкара. Още в началото тя очертава трите линии на своя разказ: новите правила на американската външна политика, задънената улица, в която Европа сама се вкарва, и значението на разговора с Путин. Гледната ѝ точка заслужава внимание, защото тя не приема срещата на върха на НАТО в Анкара на 7–8 юли 2026 г. за поредното събиране на западни лидери. За нея съмитът е началото на разпада на цяла система от зависимости.

Защо Тръмп почти пропусна срещата

„Бях много разочарован от НАТО“, заяви Тръмп при срещата си с Ердоган. И добави, че ако форумът не се провеждаше в Турция, където негов приятел е „много силен лидер“, е било възможно изобщо да не присъства. И добави, че не изключва ново намаляване на военното присъствие на САЩ в Европа.

Кокинда обръща внимание и на начина, по който Турция посрещна отделните гости. Тръмп пристигна с огромен кортеж и кавалерийски ескорт. Ердоган застана до него, докато оръдията отдаваха салют при изпълнението на американския химн. Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, по ироничното описание на Кокинда, пристигна в автомобил, приличащ на „турски Uber“, а канадският премиер Марк Карни беше посрещнат на пистата от финансовия министър на Турция. За Кокинда това не е дребна подробност от протокола. То показва истинската йерархия на срещата. Тръмп не отива в Анкара за указания от НАТО, а за да разговаря с лидер, доказал, че може да следва собствен курс.

Защо точно Ердоган

Турция не е удобен съюзник. Тя остава член на НАТО, но купи руски системи С-400. Поддържа връзки с Москва, и същевременно разговаря и работи с Киев. Развива собствена отбранителна промишленост и отказва външната ѝ политика да бъде сведена до избор между Русия и Запада.

При срещата си с Ердоган Тръмп подчерта и поведението на Турция спрямо Иран. По думите му Анкара познава добре страната, разполага с мощни въоръжени сили и е можела да се включи във войната, но не го е направила. Вместо това е помогнала конфликтът да бъде ограничен. Това е съществено за аргумента на Кокинда. Тръмп не хвали Турция за безусловно подчинение на американската политика. Хвали я за решение, взето от позицията на турския национален интерес.

На същата среща американският президент обяви, че Вашингтон ще премахне санкциите, наложени заради покупката на С-400, и изрази готовност да разгледа възможността Турция отново да получи достъп до F-35. Окончателната сделка още не беше завършена, но политическият сигнал към Анкара беше недвусмислен. Това предизвика недоволство сред противниците на сближаването с Турция. Но според Кокинда именно тук се крие смисълът на новата политика. Ердоган не е възнаграден, защото се е отказал от независимостта си. Вашингтон започва да се съобразява с него, защото Турция е показала, че не може да бъде управлявана като зависим сателит.

Мюсюлмански братя

Кокинда също изрично напомня за дългогодишната близост на Ердоган с Мюсюлмански братя – обстоятелство, което далеч не е второстепенно. Мюсюлмански братя е транснационално ислямистко движение, чиито национални разклонения съчетават религиозна, обществена и политическа дейност. След свалянето на египетския президент Мохамед Морси през 2013 г. правителството на Ердоган подкрепи отстранения лидер и даде убежище и медийна трибуна на представители на движението. Това доведе до продължителен разрив между Анкара и Кайро, и до напрежение със Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, които виждат в Мюсюлмански братя заплаха за собствените си политически системи.

Темата е още по-чувствителна за настоящата американска администрация. През януари 2026 г. САЩ определиха египетското, йорданското и ливанското разклонение на Мюсюлмански братя като глобални терористични структури, позовавайки се и на подкрепата им за Хамас и за насилие срещу Израел и американски партньори.

Затова споменаването на Мюсюлмански братя подчертава колко значителни са различията между Тръмп и Ердоган. Американският президент не приема ислямистките връзки и всички регионални партньорства на турския лидер. Но според прочита на Кокинда той отделя идеологическото несъгласие от стратегическата необходимост да разговаря с него. Тръмп разбира, че срещу него стои критично важен лидер на критично място в Евразия – ръководител на голяма армия и на развиваща се отбранителна индустрия, начело на държава, която контролира достъпа между Черно и Средиземно море. Ердоган поддържа отношения с Вашингтон и Москва, с Киев и Техеран, без да позволява Турция да бъде заключена в един геополитически лагер.

Това е първата голяма теза в анализа на Кокинда: Тръмп уважава Ердоган не защото турският президент е послушен съюзник, а защото е независим и не може да бъде пренебрегнат.

Европа се готви да „управлява“ Тръмп

Докато Анкара демонстрира близост между двама национални лидери, европейските правителства пристигат на срещата след месеци подготовка как да се справят с американския президент.

Кокинда се позовава на публикация на Wall Street Journal за тайна и продължителна среща на близо 30 европейски ръководители в Брюксел, на която е обсъждан въпросът дали САЩ – дългогодишният защитник на Европа – вече не се превръщат в заплаха за нея.

Според Кокинда, Марк Карни е изпращал съобщения до европейските лидери от британски телефонен номер, останал от времето му в Лондон, като е настоявал, че „старата Америка няма да се върне“. Тя твърди още, че британското разузнаване MI6 е предоставяло профили с насоки как Тръмп да бъде „управляван“. Публично достъпната част от текста на WSJ действително представя Карни като централна фигура в проект за преструктуриране на Запада и за намаляване на зависимостта на Канада и Европа от САЩ. Кокинда обаче вижда в тази подготовка не демонстрация на сила, а признание за страх.

Европа вече не е сигурна, че може да разчита автоматично на Вашингтон. Но вместо да преосмисли политиките, отслабили промишлената ѝ основа, тя се опитва да превърне отношенията с Тръмп в проблем на психологическото и институционалното управление. Именно срещу това е насочена иронията на експертката. Докато Ердоган разговаря с Тръмп като ръководител на суверенна държава, европейците изучават характера му, подготвят общи послания и търсят точните думи, с които да го успокоят.

Резултатът беше видим и след срещата. Дипломати признаха пред Reuters, че европейските лидери са използвали похвали и лично ласкателство, за да предотвратят нов разрив. Самият Тръмп отбеляза, че в залата му казвали колко много го обичат, и призна, че този подход му е повлиял.

Новата дума: „устойчивост“

Европейският отговор на намаляващата сигурност беше представен под знака на „устойчивостта“. Лидерите обещаха увеличено отбранително производство, нови оръжейни поръчки и способност Европа да поеме по-голяма отговорност за собствената си сигурност. На форума на отбранителната индустрия генералният секретар на НАТО Марк Рюте призова за промишлена „революция“, а договорите и инициативите, обявени около срещата, бяха оценени на най-малко 50 млрд. щ.д.

Канада, Турция, Украйна и група европейски държави обявиха намерение да създадат Банка за отбрана, сигурност и устойчивост. Според официалната декларация новата институция трябва да мобилизира публичен и частен капитал, да намалява разходите за финансиране и да подпомага разширяването на отбранителното производство. Предвижда се тя да заработи още през 2027 г.

За европейските и канадските ръководители това е доказателство, че Западът изгражда нов финансов инструмент за сигурността си. За Кокинда обаче банката не решава основния проблем, а разкрива как европейският и канадският политически елит мислят за него.

Марк Карни, бивш управител на централните банки на Канада и Великобритания, отговаря на индустриалния упадък с инструмента, който познава най-добре – нова финансова институция и нов механизъм за кредитиране. Но според Кокинда на Европа не ѝ липсват само пари. Липсват ѝ пещи, корабостроителници, заводи, квалифицирани работници и производствени мощности. Затова тя формулира критиката си толкова остро: отговорът на централния банкер срещу изпразнената индустриална база не е възстановена пещ или нова корабостроителница, а поредната кредитна институция.

Парадоксът е очевиден. Изгражда се финансова система, която трябва да финансира отбранителното производство, докато самата индустриална основа, върху която то трябва да стъпи, продължава да се свива.

Това е една от най-силните формулировки в анализа. Финансовата архитектура се издига, докато индустрията, която трябва да обслужва, се смалява. Кредитът може да помогне за построяването на завод, но самият кредит не е завод. Банката не произвежда стомана. Фондът не създава инженери, металурзи и квалифицирани работници. Политическата декларация не може сама да изгради производствена линия за боеприпаси, подводници или самолети. Европа може да отпусне милиарди за отбрана. Истинският въпрос обаче е дали все още притежава физическата икономика, способна да превърне тези пари в реална военна мощ.

Военна икономика върху отслабена индустриална основа

Кокинда използва Германия и Великобритания като най-показателни примери. Тя представя графика на дългосрочния спад в германското промишлено производство и насочва вниманието към кризата във Volkswagen. Към момента на анализа се очаква управителният съвет на компанията да обсъди съкращаването на до 100 000 работни места и възможното затваряне на четири германски завода. След срещата, на 9 юли, Volkswagen потвърди драстично намаляване на моделната си гама и на производствения капацитет. Източници на Reuters съобщиха, че цялостното преструктуриране може да засегне около 100 000 работни места, макар компанията да не е потвърдила окончателно този мащаб. Обсъжда се и бъдещето на четири германски предприятия.

Последните месечни данни не показват непрекъснато свободно падане – през май германското производство нараства с 0.9% спрямо предходния месец. Но аргументът на Кокинда не стъпва на един месечен показател. Той е за дългосрочната загуба на конкурентоспособност, промишлен капацитет и сигурност на работните места, която проличава именно в кризата на най-големия европейски автомобилен производител.

Великобритания предлага още по-драматичен пример. Британската правителствена стратегия за стоманодобив признава, че производството на сурова стомана е намаляло с над 50% за 10 години. През 2024 г. то достига исторически минимум, а местното производство задоволява едва около 30% от вътрешното търсене. Кокинда обръща специално внимание на първичната стомана, необходима за тежката промишленост, военните кораби и подводниците. След закриването на доменните пещи в Порт Талбот Великобритания разполага само с една оставаща площадка за такова производство, поддържана чрез извънредна държавна намеса.

И точно в този момент Европа обещава да изгради военна икономика. Тук е и централното противоречие, което Кокинда иска да покаже: Европа обявява отбранителното производство за ключ към възпирането, докато основните ѝ индустриални предприятия съкращават работници, затварят мощности и губят пазарен дял. Но това не е случайно стечение на обстоятелствата, а резултат от политики, поставили финансовата глобализация, евтиния внос и регулаторните цели над националната промишленост и производствената култура.

Телефонният разговор, който промени контекста

Най-важното събитие обаче не се случва в залата на НАТО съмита, а четири дни по-рано. На 4 юли, когато САЩ отбелязват 250 години от Декларацията за независимост, Доналд Тръмп и Владимир Путин разговарят по телефона близо 90 минути.

Тръмп предлага да помогне за намирането на политическо решение на войната в Украйна. Кремъл определя разговора като делови и конструктивен, а Путин потвърждава руската позиция, че споразумението трябва да отчита основните искания на Москва.

За Кокинда значението на разговора надхвърля украинския въпрос. Тя цитира съветника на Путин Юрий Ушаков, според когото обаждането започва с поздравления към американския народ и с напомняне за общото историческо наследство между Русия и САЩ. След това двамата президенти обсъждат „колосалния потенциал“ за взаимноизгодно сътрудничество, като например предстоящата руско-американска пилотирана мисия от космодрума Байконур. Десет дни по-късно американският астронавт Анил Менон и двама руски космонавти действително излетяха към Международната космическа станция. На старта присъстваха ръководителите на NASA и „Роскосмос“ – рядка обща поява, която показа, че практическото сътрудничество между двете държави не е напълно прекъснато въпреки войната и санкциите.

Кокинда поставя телефонния разговор в по-широка историческа рамка. Тя припомня ролята на Екатерина Велика и Лигата на въоръжения неутралитет по време на Американската революция, пристигането на руски военни кораби в Ню Йорк и Сан Франциско през 1863 г. и интереса на руския държавник Сергей Вите към американския модел за индустриално развитие. В нейния прочит тези епизоди показват, че естественото сътрудничество между Русия и Америка многократно е било прекъсвано от британската геополитика – от стремежа Евразия да бъде разделяна, държавите да бъдат държани слаби, а Москва и Вашингтон да бъдат противопоставяни.

Това е най-идеологически натоварената част от анализа. Кокинда тълкува последните сто и повече години като продължение на британската „голяма игра“ – система на баланс на силите, постоянни конфликти и контрол чрез разделение.

Изводите

Тук трите линии на анализа се събират. Според Кокинда Тръмп изгражда различен тип отношения с държавите, които преследват собствените си интереси. Вместо да настоява всички да играят предварително наложена роля в свят на постоянно разделение, той разговаря с тях такива, каквито са.

Турция не е длъжна да се превърне във враг на Русия, за да бъде партньор на САЩ. Русия не трябва да бъде държана на вечна дистанция от Америка, ако съществуват области за взаимноизгодно сътрудничество. Европа не може да замени производствената мощ с декларации за „устойчивост“. А членството в международен съюз не отменя необходимостта всяка държава да има собствена икономическа, военна и дипломатическа тежест.

Ердоган разбира, че в новия свят държавата трябва да разговаря с всички и да избира според собствения си интерес. Путин разбира, че Русия не може да бъде окончателно изолирана от система, която иска да управлява Евразия. А Тръмп, според Кокинда, разбира, че външната политика не се гради върху вечни врагове, а върху сделки между суверенни нации с реална сила и ясно определени интереси.

Срещата в Анкара не доведе до разпускането на НАТО. В заключителната декларация съюзниците отново определиха ангажимента към член 5 като „железен“ и потвърдиха, че нападение срещу една държава ще се разглежда като нападение срещу всички. Самият Тръмп завърши форума с похвали за единството в Алианса и го определи като успешен. Малко по-късно обаче отново остави отворена възможността за изтегляне на още американски войски от Европа.

Това привидно противоречие всъщност потвърждава тезата на Кокинда. САЩ не е нужно официално да напускат НАТО, за да престанат да позволяват на европейските съюзници да определят американската политика към Русия, Турция и Иран. Турция не е нужно да напуска Алианса, за да поддържа отношения с Москва и да купува руско оръжие. Европа може да обявява стратегическа самостоятелност и същевременно да продължава да зависи от американски технологии, разузнаване и въоръжение.

Геополитическите системи невинаги приключват с подписването на документ. Понякога институциите остават, срещите продължават и декларациите се повтарят, но най-силните държави постепенно престават да се ръководят от старите правила.

Какво означава това за България

За България този въпрос не е абстрактен. Страната ни е на източния фланг на НАТО, на брега на Черно море и в съседство с Турция – държава, която все по-уверено се утвърждава като самостоятелен военен, индустриален и дипломатически център. Всяко пренареждане на отношенията между Вашингтон, Москва и Анкара ще има непосредствени последици за българската сигурност, енергетика, икономика и външна политика.

Затова не е достатъчно България просто да повтаря декларациите на организациите, в които членува. Тя трябва да си зададе същите въпроси, които Кокинда поставя пред Европа, а именно:

• Какъв собствен производствен капацитет притежаваме?

• Можем ли да подсигурим армията, енергетиката и критичната си инфраструктура?

• Имаме ли национална дипломатическа стратегия, или очакваме решенията винаги да бъдат вземани вместо нас?

• Как ще защитаваме интересите си, ако приоритетите на Вашингтон, Брюксел и Анкара престанат да съвпадат?

Съюзите са важни. Но един съюз е силен само когато е съставен от държави, които могат да допринасят със собствена икономическа, военна и политическа тежест. Държава без индустрия, енергийна сигурност, армия и способност за самостоятелна дипломация не е равноправен съюзник. Тя е територия, върху която по-силните договарят своите интереси.