САЩ демонтират съда в Хага – къде застава България?

Държавният секретар на САЩ Марко Рубио обяви мащабна дипломатическа кампания за изолиране и отслабване на Международния наказателен съд в Хага (ICC).

В авторска статия в профила на Държавния департамент от 14 юли 2026 г. озаглавена „Защо демонтираме Международния наказателен съд“ Рубио обяснява, че съдът се е отдалечил от първоначално заявената си роля на ограничен механизъм за преследване на най-тежките международни престъпления и се е превърнал в институция с претенции да съди граждани на държави, неприели неговата юрисдикция.

ICC претендира за правото да разследва, арестува и съди американски военнослужещи, полицаи, гранични служители и политически ръководители, въпреки че САЩ не са страна по учредителния му договор. „Американците никога не са се съгласявали с това“, пише Рубио, според когото международен съд не може да стои над Конституцията, съдилищата и демократично избраните институции на САЩ. Външният министър представя предстоящата кампания като защита на националния суверенитет и заявява, че Вашингтон ще „демонтира ICC – тухла по тухла, ако се наложи“.

Американската съпротива срещу ICC

Международният наказателен съд е създаден чрез Римския статут, приет през 1998 г. и влиза в сила през 2002 г. Съдът има юрисдикция по отношение на геноцид, престъпления срещу човечеството, военни престъпления и престъпленията на агресия.

Американската съпротива срещу институцията не започва с администрацията на Доналд Тръмп. На 31 декември 2000 г. президентът демократ Бил Клинтън подписва Римския статут, но изразява сериозни резерви към неговия текст. Той не го внася за ратификация в Сената и препоръчва на следващия президент да не предприема такава стъпка, докато не бъдат отстранени „значителни недостатъци“ на договора.

През 2002 г. администрацията на президента Джордж У. Буш официално уведомява ООН, че САЩ не възнамеряват да станат страна по статута. Същата година Конгресът приема с широка двупартийна подкрепа Закона за защита на американските военнослужещи, който ограничава сътрудничеството на американските институции с ICC и упълномощава президента да използва „всички необходими и подходящи средства“, за да освободи американски или определени съюзнически служители, задържани от или по искане на съда – формулировка, заради която критиците му нарочват мярката като „Закон за нахлуване в Хага“.

Рубио подчертава, че противопоставянето срещу предаване на американски граждани на международен съд исторически обединява представители на двете основни политически партии.

Разследването за Афганистан

Въпреки че САЩ не са страна-членка на Международния наказателен съд (ICC), американски граждани могат да попаднат в обсега на негово разследване. На 5 март 2020 г. Апелативната камара на съда разрешава на прокуратурата да разследва престъпления, извършени на територията на Афганистан – както от талибаните и афганистанските власти, така и военни престъпления, извършени от представители на американските въоръжени сили и ЦРУ.

Афганистан е страна по Римския статут и съдът поддържа позицията, че може да разследва престъпления, извършени на територията на държава-членка, независимо от гражданството на извършителите. Според Рубио разследването е доказателство, че съдът си присвоява правото да оценява не само действията на американските военнослужещи, но и способността на американската съдебна система да разследва собствените си граждани.

За пълнота трябва да се отбележи, че от 2021 г. прокуратурата на ICC измести приоритета на афганистанското разследване към престъпления на талибаните и други въоръжени групировки. Според агенция Reuters съдът не е предприемал през последните години конкретни действия за наказателно преследване на американски служители.

Още потенциални разследвания на американци

Държавният секретар на САЩ изброява нови случая, които показват как международното наказателно право се използва срещу представители на американската държава. Сред примерите са призиви на правозащитни организации към международните институции да се съпротивят на прехвърлянето от САЩ на мигранти и членове на престъпни групировки в затвора CECOT в Ел Салвадор. През април 2025 г. коалиция от организации и юристи поиска от ООН и Организацията на американските държави разследване на условията и правната основа на тези трансфери.

Друг пример са изказванията, според които американските удари срещу плавателни съдове, обвинявани от Вашингтон в наркотрафик, могат да представляват престъпления срещу човечеството. Както и призивите на неправителствени организации за международни разследвания на американски военни действия. През март 2026 г. базираната във Вашингтон организация „Демокрация за арабския свят сега“ (DAWN) призова Иран да предостави на ICC юрисдикция за разследване на военни престъпления, извършени на иранска територия от началото на войната. Тъй като Иран не е страна по Римския статут, подобна юрисдикция може да бъде предоставена само със специална декларация.

Рубио припомня и конфликта между ICC и дванадесет американски сенатори, които предупредиха съда да не предприема действия срещу израелски ръководители. От прокуратурата отговориха, че опитите за сплашване или възпрепятстване на нейни служители могат да попаднат под разпоредбите за престъпления срещу правораздаването – реакция, която Рубио окачествява като заплаха срещу американски законодатели.

След като президентът Тръмп наложи санкции на представители на ICC, бившият изпълнителен директор на Human Rights Watch Кенет Рот заяви, че обвинение срещу американския президент би задължило държавите-членки да го арестуват, ако той посети тяхна територия.

Важно е да се посочи, че тези примери включват призиви и правни позиции на неправителствени организации, активисти и бивши служители. Самият Международен наказателен съд не е започнал разследвания.

Мерките на Вашингтон

Според Reuters администрацията на Тръмп разглежда широк набор от действия срещу съда:

• допълнителни икономически санкции;
• отнемане на визи и ограничения за пътуване;
• санкции срещу организации, които подпомагат дейността на съда;
• натиск върху държави да прекратят финансовата подкрепа за ICC;
• дипломатически действия за насърчаване на държави да се оттеглят от Римския статут.

Американски представител заявява пред агенцията, че специално внимание ще бъде насочено към държавите, които получават американска военна, финансова и правоохранителна помощ, приемат американски военни сили или разчитат на гаранциите за сигурност на САЩ. От тях Вашингтон ще очаква да отхвърлят правото на ICC да разследва и съди американски служители и военнослужещи. Държавите, които продължават да подкрепят съда, докато същевременно разчитат на американска помощ, могат да бъдат подложени на засилен политически и финансов контрол.

Коренът на правния спор

САЩ поддържат позицията, че американските граждани не могат да бъдат подчинени на съд, чийто учредителен договор не е ратифициран от Сената. ICC от своя страна приема, че може да разследва престъпления, извършени на територията на държава-членка, дори когато предполагаемият извършител е гражданин на държава, която не е подписала или ратифицирала Римския статут. Съдът се основава и на принципа на допълняемостта: той би трябвало да се намесва само когато националните власти не желаят или не са в състояние действително да разследват и преследват съответните престъпления.

Критиците на американската позиция посочват, че всяка държава има право да преследва чужденец за престъпление, извършено на нейна територия, и съответно може чрез международен договор да делегира част от това правомощие на ICC. Рубио отхвърля тази аргументация. Според него приемането на подобен принцип означава американските военни, гранични служители и прокурори да действат под постоянната заплаха от международно преследване за решения, взети в защита на националната сигурност.

Европейският съюз защити съда

Европейският съюз (ЕС) реагира остро на американската кампания. Говорителят на ЕС Ануар Ел Ануни заяви, че Съюзът остава твърдо ангажиран с международното наказателно правосъдие и борбата срещу безнаказаността, и определи нападките и заплахите срещу представители, служители и партньори на съда като неприемливи.

Критици на Рубио твърдят, че американската позиция представя ICC като съд с неограничена глобална власт, докато неговата юрисдикция по правило е свързана с територията на държавите-членки, гражданите на тези държави, специалното приемане на юрисдикцията и сезирането от Съвета за сигурност на ООН.

Какво означава конфликтът за България

България депозира документа за ратификация на Римския статут на 11 април 2002 г. и официално признава Международния наказателен съд. Към юли 2026 г. общо 125 държави са страни по статута.

Като член на ЕС България участва в общата европейска подкрепа за съда. Същевременно страната е член на НАТО, разчита на стратегическото си партньорство със САЩ и е домакин на съвместни военни съоръжения и дейности. Ако Вашингтон действително обвърже военната, финансовата и дипломатическата помощ с отказ от признаване на юрисдикцията на ICC над американски граждани, София и останалите европейски съюзници могат да бъдат поставени под нарастващ натиск да балансират между ангажиментите към Римския статут и отношенията със САЩ.

В заключение

В основата на позицията си Марко Рубио има право. Международното правосъдие може да бъде полезен инструмент срещу най-тежките престъпления, но само когато действа при ясно определени граници и не си присвоява власт над гражданите на държави, които не са приели неговия учредителен договор. Съд, който претендира да разследва американски граждани, въпреки че САЩ не са страна по Римския статут, неизбежно влиза в сблъсък с принципа на националния суверенитет. Разследването за Афганистан от 2020 г. показа, че за Вашингтон тази опасност не е само теоретична.

Този спор трябва да бъде предупреждение и за България. Международните организации не бива да се превръщат в заместител на националната държава, нито българските институции да прехвърлят безусловно свои правомощия на структури, върху които българските граждани нямат пряк демократичен контрол. България е страна по Римския статут и е включила негови разпоредби в националното си законодателство, но това не означава, че обществото трябва да приема всяко решение на международния съд като безспорно или неподлежащо на преоценка.

Време е българската държава да постави на първо място защитата на собствените си граждани, конституционния ред и правото на българските съдилища да правораздават. Сътрудничеството с международни институции трябва да служи на България, а не да я лишава от суверенни правомощия. Не става дума да се защитава безнаказаността, а да се отстоява простият демократичен принцип, че българските граждани не трябва да бъдат предавани на наднационални структури без ясни гаранции за справедлив процес, отчетност и защита на националния интерес.

Кампанията на Рубио поставя въпрос, който България твърде дълго избягва: докъде може да стига международното правосъдие и откъде започва задължението на държавата да защитава собствените си граждани? Отговорът трябва да бъде ясен – международното сътрудничество е приемливо дотогава, докогато не подменя националния суверенитет.