За буквите

Всяка година, около 24 май в обществото отново и отново се обсъждат едни и същи въпроси: кой и къде създаде буквите, на които пишем сега? Кога става това? Каква е историята на това дело?

Тривиалният отговор е, че азбуката е създадена от св. св. Кирил и Методий (акронимът „св. св.“ от години, още от времето на соца, се произнася неправилно като „свети свети“, въпреки че трябва да се произнася „светите“ – нещо, което не е известно дори на хора с научни титли).

На база широкото обществено невежество също се шири и тезата, че Кирилицата е създадена от св. Климент.

Глаголицата

Азбуката (Глаголицата) и книжовният език са създадени от светите Братя, които са ромеи (!), по поръчение от администрацията на Империята, изглежда със знанието на самия император. Това е било политическо деяние. В разрез с общоприетото мнение, целта не е била да се създаде славянски литературен език, а да се приобщят славяните от Великоморавското княжество към диоцеза на Константинополската патриаршия, противно на намеренията на папските легати там, които християнизирали населението, но Службите им били на латински и затова неразбираеми за новите християни. Глаголицата е съвършено оригинална азбучна система и в различните си варианти съдържа около 44 букви, като 24 от тях са заимствани от гръцката азбука. Не се различават главни и малки букви.

Братята никога не стъпват в България, а и няма никакви сведения, че по произход са били българи, или са се смятали за такива. Подобни твърдения се появяват векове по-късно, в техни жития, писани по нашите земи… Баща им е бил висш имперски чиновник, а майката е неизвестна. Векове по-късно, пак в техни жития, се появяват сведения, че майка им била славянка. Дали е така, изглежда никога няма да разберем, но не бива да се забравя, че св. Кирил е бил полиглот, така че усвояването на славянско наречие едва ли е било трудно за него и брат му, още повече, че те дълго време работят в област населена плътно със славяни.

Знае се, че мисията във Великоморавия, в края на краищата, е неуспешна, въпреки че папата благославя тяхното дело. Немското духовенство обаче прави всичко възможно, за да провали дейността им. Св. Кирил умира през 869 г. в Рим, а св. Методий още дълги години християнизира Моравия и довършва превода на основните богослужебни книги на новия литературен език. Умира като архиепископ на Моравия през 885 г. През цялата си дейност в Моравия е бил подложен на съпротива и преследване от немското духовенство. След смъртта му, неговото дело в Моравия е напълно унищожено, а учениците подготвени от братята, са преследвани, затваряни и дори убивани. Петима от високопоставените им ученици (Сава, Горазд, Наум, Климент и Ангеларий) успяват да избягат, като до България достигат Наум и Климент (а може би и Ангеларий), където са посрещнати в Белград с почести от управителя, който директно ги изпраща в Плиска (учениците са известни като „св. св. Седмочисленици“: петимата ученици и двамата братя св.св. Кирил и Методий). Изглежда, учениците успяват да пренесат и основните богослужебни книги, преведени на новия език в Моравия. Така делото на братята е спасено и процъфтява в християнизираната вече България.

Като резултат от усилията на светите Братя е създадена съвсем оригинална азбучна система – т. нар. „Глаголица“.

Тя се разпространява в България, Хърватия, Чехия, Полша и Прибалтика. 

В България просъществува около 50 години и ПОСТЕПЕННО се замества от нова азбучна система – т.нар. по-късно (!) „Кирилица“.

Последната няма нищо общо със св. Кирил, въпреки че векове по-късно е приписвана на него, а в още по-късно време – на неговия ученик св. Климент.

Неопровержими доказателства, че именно Глаголицата е дело на св. Кирил, се намират в Залцбургския меморандум от 871 г., в който пише, че Методий се появил в Панония с „новооткрити славянски букви“. Това название подхожда само за наистина новите глаголически букви.

Кирилицата

Кирилицата, по всичко личи, възниква спонтанно в България, може би в Преславската школа, най-вероятно, защото ляга върху вековния писмен опит в канцелариите на българския владетел (канасюбиги) в Дунавска България, където са си служили, като официално писмо, с гръцки букви. За това има стотици примери, а мемориалните каменни надписи се изписвали с едро (унциално, с главни букви) гръцко писмо, на гръцки език, или на древнобългарски – езикът на древните българи, създали държавата още през 165 г., според хрониките (Именника).

Пример за такова използване на гръцко писмо за надписи на гръцки и древнобългарски езици, както и на новата азбучна система известна като „Кирилица“, са десетките надписи и графити в пещерата при с. Мурфатлар (сега в Румъния), обхващащи период от поне 100-150 години, оставени главно от новопокръстени християни.

Всъщност Кирилицата изглежда е БЪЛГАРСКА азбука в пълния смисъл на думата, възникнала в България и разпространена в много страни (Сърбия, Влашките княжества, Хърватия, Руските княжества, Чехия, Полша, Прибалтика), което доказва цивилизаторската мисия на България в Европа.

Новата азбука използва гръцки букви и заимства от Глаголицата десетина специфични знака (в Глаголицата пък има няколко знака, заимствани от древнобългарските руни – например буквата „фръть“ и други, виж по-долу). 

Въпрос на време е било тази писмена система да измести Глаголицата, като по-проста и достъпна. Но това е ставало постепенно и анонимно, защото принципно казано, това е било нечестиво дело. Интересно е, че има страни, където Кирилицата (това име азбуката получава едва през 16-и век) почти не е проникнала, като Хърватия и Словакия. Глаголицата бързо е забравена и мнозина от по-късните (и не много образовани) книжовници са смятали, че Кирилицата е дело на св. Кирил.

Тя бързо се налага и измества Глаголицата, не само в България, но и в Руските и Влашките княжества, както и в Сърбия, понеже е силно опростена графично и лесна за изписване (виж сравнението).

Така Кирилицата няма общо със св. св. Кирил и Методий, нито с учениците им. За сметка на това Глаголицата е имала статуса на свещена писменост, а създателят ѝ е причислен към лика на светците. Затова е било недопустимо светотатство ученикът св. Климент да поправя или преправя делото на Учителите си, при това канонизирани за светци, а още по-малко да създава нова азбука. Това е било за времето си голям грях. Езикът и азбуката са имали по това време своего рода свещен статус.

Трябва да се знае, че азбуката (и Глаголицата, и Кирилицата) вървят ЗАЕДНО с новия литературен език, създаден от Братята – кирилометодиевският език (наричан често старобългарски). Този език се налага повсеместно в много страни и на него пишат всички грамотни хора – пълен аналог е на латинския в Западна Европа. Признак на ниска култура било тогава да пишеш на говоримия народен език.

Затова има изключително малко паметници на говоримия български език след 9-и век, което отваря широко поле за спекулации, основно панславистки, за обяснение уникалността на българския език – единствен аналитичен език сред т. нар. „славянски езици “ с неславянски граматичен строеж.

В някои страни, като Русия, кирилометодиевският език напълно измества местния и постепенно става основа на руския литературен език (документи писани на говоримия руски език от 13-15-и век са нечитаеми за съвременния българин и трудно читаеми за съвременния руснак). 

Подобно е положението в Сърбия и Влашките княжества. Трябва обаче дебело да се подчертае, че кирилометодиевският език твърде скоро се превръща в мъртъв език и векове наред маскира живия народен говор в етническата българска общност, който се развива по свои собствени закони. Затова към края на 18-и век, когато започва да се пише и на народния език, изведнъж става ясно, че този говор коренно се отличава от кирилометодиевския език по граматичен строеж, и за разлика от него вече е възприел аналитичен строеж, непознат за никой славянски език.

Поразителни открития

През 1974 г. проф. Веселин Бешевлиев публикува студия, с която за пръв път доказва съществуването на непозната дотогава руническа писменост на древните българи (известни още като „прабългари“). По-късно този факт е потвърден и от други изследователи. Изненадите обаче не свършват дотук.

Оказва се, че в Глаголицата редица букви като А, И, Е, Р, Л, Н, Т, Ш и някои други, имат сходна форма, а често и еднакво произношение с букви от древнобългарската руническа писменост. Откритите съвпадения стават твърде много и трудно могат да се обяснят със случайности. Така например, в Глаголицата, за разлика от Кирилицата, съгласната Р се записва със знака Ъ [затова се произнася „ер голям“, понастоящем също], а чрез същия знак Ъ се записва звукът Р и в древнобългарската руническа писменост. От друга страна знакът Ш се среща паралелно и в древнобългарската писменост, и в Глаголицата, на което внимание обръща и Георгий Турчанинов. Особено много следи е оставила в Глаголицата специфичната руна Ϫ, която според Турчанинов се е четяла в откритите от него два варианта на руническата писменост като И и Е. В Глаголицата от знака Ϫ са се образували три производни букви – първо, една от формите на глаголическото И, която е пряко негово копие, а след това и означенията на звуковете Ъ (ер голям) и Ь (ер малък), чиито основни части също са свързани със знака Ϫ.

На този фон откритите особености на Глаголицата пораждат една огромна загадка – как руническата древнобългарска писменост е оказала влияние върху Глаголицата, една оригинална азбука, създадена от св. Кирил. [Петър Добрев. Древните българи в световната история. София 2010].

Обаче загадките продължават.

Споменатите двама палеографи Бешевлиев и Турчанинов забелязват още една впечатляваща находка. Оказва се, че във втората славянска азбука – Кирилицата – също има редица знаци, повтарящи древните български руни. През 1977 г. специално внимание отделя на това и археологът проф. Станчо Ваклинов, който установи, че почти всички букви, чрез които в Кирилицата се записват нехарактерни за гръцкия език звуци като Б, Ж, Ц и други, имат своите първообрази в древната руническа писменост на българите. Особено богата на такива знаци е Розетата от Плиска. На нейните седем лъча са нанесени знаци, сред които се наблюдават удивителни съотвествия ва буквите У, Ѫ, Ү, Ъ, Е, Ѧ, Ҍ. Поради тези сходства проф. Ваклинов нарече руническите древнобългарски надписи „протокирилица“ и издигна хипотезата, че Кирилицата има своите корени в прастари древнобългарски традиции, създадени далеч преди покръстването на българите.

Една от причините да се създаде от проф. Ваклинов тази хипотеза е, че бяха открити твърде много примери за подобни надписи, съдържащи такива аналогии. Така например са открити много рунически надписи с праобрази на буквите Ѧ, Ҍ, Ж, Ъ, Ь, както и такива на Ч и Б, а също и на Ш, които се срещат многократно в надписите от Северна Добруджа.

Като цяло равносметката от тези подобия направена от разни автори показва, че целият спектър от специфични букви, с които Кирилицата се отличава от гръцката азбука, има пълни аналози в българската руническа писменост. В Кирилицата тези букви стоят като правило най-отзад, след буквите със славянски названия като ДОБРО, ЗЕМЛЯ, ЛЮДИ и и т. н. Интересното е, че точно тези букви имат също особени неславянски названия: ФРЪТЪ, ХЕРЪ, ЦИ, ША, ЕР (голям и малък), ЮС, ЯТЪ и други. Известно е също, че близки подобия на названията на буквите ФРЪТЪ, ХЕРЪ, ЦИ, ША, ЯТЪ има в старите български земи в Кавказ сред талишите край река Булгар-чай и сред потомците на аланите – осетинците.

Тези факти само потвърждават още веднъж хипотезата, че Кирилицата е възникнала на база гръцкото писмо и на древнобългарската руническа писменост (най-вероятно в книжовната школа Плиска/Преслав, където са били още живи традициите от канцеларията на българските владетели), както и въз основа авторитета и свещения статут на Глаголицата.