Съединението: епопея от слава, падение и надежди (част 3 последна)

Продължение от част 2.

Народният съд при 28 630 арестувани и 11 122 подсъдими се произнася така:

Присъди общо 8529* (или 122-ма осъдени на 100 000 души от населението)

• смъртни – 2618
• изпълнени – 1046
• доживотен затвор – 1226
• 20 години затвор – 28
• 15 години затвор – 946
• 12 години затвор – 41
• 10 години затвор – 627
• 8 години затвор – 134
• 7 години затвор – 134
• 6.5 години затвор – 1
• 6 години затвор – 48
• 5 години затвор – 1006
• 4 години затвор – 7
• 3 години затвор – 332
• 1 годинa затвор – 724
• 8 месеца – 5
• 1 година условно – 652
• починали – 202**
• прекратени преписки – 104***

* само затвор или смъртна присъда
** всъщност убити без съд септември-октомври 1944 г.
*** (т.е. оправдани – 1.2% от осъдените)

Освен това са конфискувани над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства от близо 12 000 души.

Репресиите

Смята се, че в периода 1944-1958 г. са убити и репресирани по един или друг начин, на едно или друго основание, или без основание (осъдени, арестувани) около 200 000 – 250 000 души. Заедно с членовете на семействата им (х 3.5) това са между 700 000 и 850 000 души при средно население от 7 000 000, т.е. между 10 и 12% от населението. Такова трябва да бъде и съотношението сега: 10 до 12% от населението са потомци по права линия на репресирани от комунистическата власт (ако пък прибавим поне роднините по съребрена линия от втора степен, съотношението става още по-голямо).

Броят на АБпФК

Според някои данни, към края на 80-те години на 20-и век е около 70–90 000 души (спрямо първоначалният им брой през 1957 г. от около 7000 души). Така броят им заедно с членовете на семействата (х 3.5) става около 250 000 – 350 000 души. Може да се приеме, че понастоящем те са около 250 000 – 300 000, т.е. от 3.5 до 5% от населението (ако прибавим пък роднините по съребрена линия от втора степен, съотношението става още по-голямо).

Световна класация 1945-1949 г. (по брой изпълнени смъртни присъди)

Видно е, че България е окаян световен шампион, – виж колони 7, 8, 9, 10, 11.

Последствията 1913-2025 г.

Първа световна война

Под оръжие е близо 1 млн. армия (при население 4.7 млн., т. е. мобилизационният коефициент е 21%, невиждан в Европа!), които се сражават три години. Убити: 115 000 души, ранени и инвалиди: 200 000 души. Бежанците (общо от трите войни) – 500 000 души, цивилни жертви: 300 000! А за 3 години и 9 месеци, в периода 1912-1918 г. българската армия губи 170 000 убити и 300 000 ранени, т.е. всеки ден по 126 убити и 222 ранени! Цивилните жертви в периода: 400 000, или по 300 на ден!

Запалване на гражданската война

Започват войнишките бунтове, инспирирани и ръководени от земеделци и тесни социалисти, които се опитват дори да превземат София чрез разбунтувани войници.

Комунизмът прониква в българското село

Българската армия е селска – 90% от мобилизираните войници са от селата. Така най-големят удар претърпява селското население. Там са най-големите жертви и икономическа разруха. Селото е една отворена рана. Там веднага попада бацилът на комунизма. Комунистическите групи никнат като гъби по селата. Комунистическата пропаганда печели.

Земеделско управление и повторно раздухване на Гражданската война

Левите земеделците на Алeксандър Стамболийски не крият амбициите си за създаване на тоталитарна „селска власт“. При официално посещение в Белград Стамболийски публично заявява, обръщайки се към сръбските официални лица: “Не щем я Македония, вземете си я“. ВМРО го осъжда на смърт. В резултат пак припламва гражданската война. Тя ще мине през 4 „горещи“ периода:

Първи период (1918 г.): войнишките бунтове, под ръководството на земеделци и тесни социалисти;

Втори период (1923-1925 г.): земеделски изстъпления, комунистически бунтове, превратът на 9 юни 1923 г., четнически и терористични комунистически действия действия, атентатът в „Св. Неделя“;

Трети период (1941-1944 г.): възникване, развитие и победа на комунистическото партизанско движение („шумкари“) с решаващата помощ на Червената армия;

Четвърти период (1945-1956 г.): възникване, развитие и разгром на антикомунистическото партизанско движение („горяни“).

И също през три „студени“, мирни периода на гражданско разделение и непрекъснати вътрешни борби и противопоставяне:

1919-1922 г.;

1926-1940 г.;

1957 г. – досега.

Деветосептемврийски преврат

На 9 септември 1944 г. с помощта на Червената армия и чрез преврат, организиран от ПК „Звено“, българските комунисти завземат властта, като първоначално я споделят със съюзниците си – левите партии от ОФ. В 1947 г. комунистите ги отстраняват от властта, която обсебват напълно. Започва 42-годишен период на тоталитарно комунистическо управление. Създава се организирана структура на „борците против фашизма“ – Кастата АБпФК, която управлява Партията-държава, стопанството и обществото. 

Разцвет и пропадане на комунизма

Характерно за управление на икономиката при българския комунизъм беше, че всички партийни, държавни, стопански и обществени постове във високите, средните и част от нисшите ръководни нива се заемаха от АБпФК или техни родственици (съгласно т. нар. „номенклатурни списъци“). Това обуслови и стопанската деградация на НРБ (три икономически фалити) и стана основна причина за нейното пропадане.

Политическо блато и посткомунизъм

Комунизмът роди и отгледа една огромна, безлична маса, близо 30-40% от гласоподавателите. То се явява продукт на т. нар. „развито социалистическо общество“, създадено в България през периода 1947-1989 г. вследствие лишаването на населението от частна собственост върху средствата за производство и превръщането му в маргинали, зависещи единствено от държавата. Интересното е, че тази общност придължава да се възпроизвежда до ден-днешен. Сега това е инертна общност от обезверени хора, които не вярват в собствените си възможности. За сметка на това, силно вярват в Месията, който ще ги „оправи“ (т.е. ще ги води в Обетованата земя) и винаги са готови да тръгнат след него, който и да е Той. Разбира се, когато се провали в очите им, те чевръсто го разпват и търсят нов. Те обаче качват и свалят правителства и определят развитието на страната по един популистки и екстензивен път.

Светът 2025 г.

Днес Светът живее под заплахата от нова Голяма война. Сега съвсем основателно може да се направи анализ на стратегическите паралели между англо-германското съперничество преди ПСВ и настоящото между Китай и САЩ, през призмата на Меморандума „Кроу“, като се отчетат и някои аспекти от предисторията на ВСВ. Основният паралел между възхода на Германия тогава и възхода на Китай сега се крие в предизвикателствата, които те поставят пред доминиращата морска сила и лидер на системата – тогава Великобритания, а сега – Съединените щати.

Германия тогава застрашава британското морско превъзходство чрез създаване на голям военен флот, за да допълни мощта на сухопътната си армия, подобно на Китай понастоящем, който също започва да строи впечатляващ флот, а същевременно сухопътната му армия е най-силната в Азия. Както в началото на 20-и век – когато военната и промишлена мощ на Германия става несъвместима със съществуването на Британската империя – така и сега успешният китайски възход в последните 30 години става несъвместим с американската позиция в Тихия океан, а оттам и по целия свят. Такова развитие, от гледна точка на САЩ, заплашва да ги лиши от най-важния им инструмент за влияние върху стратегическото равновесие в Източна Азия и Западния Тихи океан – военноморската доминация.

Подобен анализ се прави и в издадената през 2010 г. книга от Лю Минфу, професор в китайския Национален университет по отбрана и полковник от китайската армия, озаглавена „Мечтата на Китай“ и неслучайно преминала през иглените уши на комунистическата цензура. В книгата авторът дефинира основната национална цел – Китай да стане „номер едно в света“, възстановявайки предишната историческа слава и мощ на Китай като „Средищното царство“. Затова според автора се налага Китай да измести САЩ като Световен лидер. Подемът на Китай щял да доведе до златна ера на азиатския просперитет, в който китайските продукти, култура и ценности ще станат световен стандарт. Светът щял да стане хармоничен, понеже китайското ръководство ще е по-мъдро и умерено от американското, а Китай няма да бъде хегемон, а ще действа само като primus inter pares сред нациите по света. Лю Минфу дава за пример ролята на китайските императори, които винаги били действали като благосклонни по-големи братя към по-малките и слаби царе.

Подобно на логиката на Ейр Кроу, авторът смята, че конфликтът между Китай и САЩ е вътрешно заложен, т.е. неизбежен. Той щял да е „маратонско състезание“ и „дуел на века“. Изходът ще регистрира пълен успех или унизителен провал: „Ако през 21-и век Китай не стане номер едно, тогава не може да бъде първа сила и неизбежно ще остане по-изостанал“.

От друга страна, същността на феномена, който Кроу анализира, е неговото автоматично развитие от един момент нататък. Щом основният модел на междудържавните отношения е създаден и блоковете са оформени, процесът вече е почти независим от желанията на страните. Видно е от Меморандума „Кроу“, че примерите за враждебност между страните/блоковете в началото на 20-и век са общо взето незначителни в сравнение с последиците от тях. Просто събитията придобиват някакво отвлечено символично значение, което започва за живее свой собствен политически живот. Създава се своеобразна положителна обратна връзка и напрежението между страните/блоковете се самоусилва до фатално ниво. Можем да го наречем „линията Кроу“. След преминаването ѝ връщане назад няма.

Всъщност това е механизмът за възникване на повечето войни в историята, коалиционни или не.

Каква е военно-политическата сититуация в света понастоящем? Въпреки пропагандатата на проруски, прокитайски и левичарски медии Светът не е многополюсен във военностратегическо отношение. САЩ все още са неоспорим военен хегемон на Планетата, заедно със своите съюзници от НАТО, Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. А светът беше започнал да забравя това в последните 10-15 години. Отвсякъде започнаха да изпълзяват разни вредители – марксисти, комунисти, неомарксисти, ислямисти. Навсякъде започнаха да припламват пожари. Овладяната от неомарксистите Америка изпадна в летаргия. Сирия, Иран, Червено море, Афганистан, Тайван, накрая Украйна – противоречията се заплитаха все повече и повече.

Световният жандарм се ограничаваше със словесни заклинания и вяли реакции. Десетилетия наред Америка се деиндустриализираше все повече и повече, дори във военната област и в други стратегически направления (интегрални схеми, фармацевтични продукти, редки метали, редкоземни елементи и т.н.).

Накрая светът започна да подозира, че Хегемонът е болен и не може да се справя с вредителите. Въпрос на време бе да започне и бягство от долара като световна резервна валута, опора на американската мощ.

Въпреки всичко обаче, и досега могъществото на САЩ е несъпоставимо с нищо друго след падането на Римската империя: военоморското могъщество, стратегическото географско положение, финансовата мощ и научно-техническото превъзходство са главните причини САЩ да са глобална сила и световен лидер.

Те са най-могъщата военна машина в света, с военен бюджет, колкото е общият военен бюджет на следващите 11 страни (от Китай до Италия). Заедно с главните си съюзници (от НАТО и Япония, Канада, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия) за 2022 г. САЩ имат общо военен бюджет 63% от световния. Съответно КНР и РФ имат общо 17% от световния военен бюджет. Съответно КНР и РФ имат общо 17% от световния военен бюджет. Флотът на САЩ, в еквивалентно отношение, е близо два пъти по-мощен от всички останали световни военоморски сили, взети заедно, и владее океаните. Твърди се например, че един разрушител от клас „Ърли Бърк“, въоръжен с противоракетната система Aegis, има мощ почти колкото целия Черноморски флот на РФ, а по отношение на атомните самолетоносачи съоръжени с катапулти, положението просто е несравнимо (понастоящем 10 броя, а в останалия свят – само 1 френски с два пъти по-малка мощ). В американския флот има 85 ядрено задвижвани кораби, съответно в РФ и Китай – общо 28. Залпът от американските ядрени подводници е от 430 балистични ядрени ракети, от РФ и Китай – общо около 150. Аналогично е положението и с американските ВВС – над 10 000 самолети и хеликоптери, а в РФ и Китай – общо 4000.

Оказа се обаче, че бедата е другаде: последната регионална война в Украйна (война от типа на ПСВ) разкри невероятна слабост на Западния блок – огромната ДЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ (упадък на индустриалната база в Европа и САЩ), включително и във военната област.

На всичко отгоре западната военна индустрия е зависима от внос на жизнено важни ресурси, като редки елементи, редки метали, памучни линтери, обогатен уран, интегрални схеми (чипове) и т.н.

Стана ясно, че например САЩ едва ли са в състояние да обезпечат с оръжие и муниции една такава продължителна конвенционална война като украйнската.  

Нещо по-лошо, излязоха наяве (във връзка с провала на украинското контранастъпление през 2023 г.) проблеми със стратегическото планиране на голяма конвенционална война.

Отделен проблем беше деморализацията на американската армия при президентите Обама и Байдън, чрез насаждане идеологията на неомарксизма и въвеждането на система от политически офицери за обучаване на личния състав в левичарската доктрина на DEI (Diversity, Equity, Inclusion – многообразие, справедливост, приобщаване). Допуснаха се до служба т. нар. „трансхора“, включително като офицери. В Уест Пойнт редовно се провеждаха хомосексуални сватби, а във военните бази много често се организираха „драг-представления“.

Слава Богу, поне на това се сложи край понастоящем, но борбата с ДЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА ще бъде дълга и трудна.

Както вече отбелязахме, Голямата война е вероятно да започне вследствие решително предизвикателство от страна на Китай към военоморската мощ на САЩ. А то може да бъде само едно – нападение над Тайван. Защото островът е ключ към разкъсване на островната верига, изолираща Китай от Световния океан. А световното лидерство е немислимо без контрола върху океаните.

Два блока

Понастоящем, в удивително съответствие с логиката на Кроу се консолидират ДВА блока:

Западен (САЩ и Съюзниците) и Авторитарен (Китай, Русия, С Корея, Иран). Последните търсят съюзници и от Глобалния юг (които все повече се отдалечават от Запада).

Тук освен Китай за Запада представлява загадка и Русия, най-вече по отношение народопсихологията на двете страни.

Руската народопсихология е формирана най-общо под влияние на три фактора: Монголо-татарското вледичество, Православието и Крепостното робство в течение на почти 800 години. Феодалният крепостен ред в Русия е прецедент в световната история със своята уникалност и безчовечна жестокост. Може да се каже, че това е своего рода последна Степна империя в Евразия и света. Тук трябва да отбележим, че при всички положения, от мненията изказани от професор Сергей Караганов, един от „сивите кардинали“ в Кремъл, с голяма доза вероятност може да се съди за истинските намерения на руските управници по въпроса за мира, войната, ядреното Плашило и световния ред.

От друга страна управляващото съсловие, както и населението на Китайската империя, винаги са се смятали за център на Света – „Средищното Царство“. Китайският обществено-политически мироглед няма почти нищо общо с европейския. Тук никога не е съществувал и намек за демокрация и дори някаква форма на самоуправление. Така например в китайския литературен език не е съществувал термин за „права“ (на човека) и се налага християнски мисионер да я създаде наново. В китайската империя човекът не е индивидуална личност, а маловажна частица от една общност. Тук се крие една огромна заплаха, както за световната демокрация, така и за самата европейска цивилизация.

Три сценария

В тази връзка можем да разгледаме какви са възможните варианти за развитието на сегашната криза около войната в Украйна и мирния изход от конфликта. По наше мнение те ще се развият по три възможни сценария:

1. Поддържане на Украйна във войната „толкова колкото е необходимо“ (т.е. до победа).
2. Замразяване под някаква форма на конфликта, подобно на тези в Корея и Виетнам, като същевременно Русия неофициално запази заграбеното или част от него.
3. Капитулация – т.е. нещо като „нов Мюнхен” . Това значи сключване на официален мирен договор, с който Украйна да бъде принудена да отстъпи част от територията си.

Смятаме, че първия вариант, поне засега е нереалистичен, а последният – неприемлив, защото ще доведе до деградация и провал на Западния блок.

Тук трябва дебело да се подчертае, че Главният театър на сблъсъка между двата блока няма да е Европа, както е било през миналия век, а далечният Изток и Тихоокеанският регион. Вниманието на лидера на Западния блок и Световен Хегемон е насочено натам. За Америка войната в Украйна е по-маловажно събитие, отколкото ситуацията около Тайван и Южнокитайско море. Там ясно се забелязва амбицията на Китай да разкъса островната блокада, която го задушава и да извади в открития Океан военния си флот, който да хвърли предизвикателство към военоморската мощ на Хегемона.

Както отбелязахме и преди, събитията се развиват в близка аналогия с предизвикателството на Германия към военоморската мощ на Великобритания преди 110 години, което знаем как завърши и беше предсказано от Ейр Кроу.

Quo Vadis, България?

На фона на все повече усложняващата се световна политика и на бушуващата на 300-400 км война, никой в България не се замисля за бъдещето на страната. Общоприетият наратив е „Има кой да ни пази“!

Страната е изпаднала в дълбока криза, каквато не е наблюдавана от 80 години насам. Тя обаче не е политическа, както ни убеждават от продажните медии, а е криза на обществото, което се разпада вследствие разрушаване на моралните принципи и връзки. Политическата криза е само върха на айсберга. Самата криза е всестранна и всеобхващаща.

Политиците са се хванали гуша за гуша и със зъби и нокти се борят за властта. Журналистиката, в по-голямата си част талантлива и продажна, се кланя на чуждестранните си (предимно левичарски) собственици и/или донори, и от сутрин до вечер манипулира факти и между другото ругае и попържа лидера на Хегемона и наш главен Защитник.

По-голямата част от народонаселението, недоволни от всичко, очакват новия Месия, който да ги поведе към Обетованата земя, където, както е известно, текат реки от мляко и мед, и хората не си дават много зор да работят. Между другото бият и попържат полицията, а същевременно реват, че тя не ги пази. Корупцията е повсеместна и всеобхватна, всички са недоволни от това и същевременно почти всички участват, всеки според способностите си. Иначе всеки се смята за „народа“ и затова има право да говори от негово име. За всичко били виновни политиците, а „народа“ бил винаги прав и целият в бяло. Интересно тогава, откъде падат тия политици? Нали „народа“ ги избира. Та те са извадка от „народа“, при това, представителна. Не! Били прости, глупави, ругаели се, дори се блъскали (до истински бой все пак никога не се е стигало). Вярно! Но я да погледнем на улиците, по кръчмите, дискотеките, курортите, по пътищата. Води се война на всеки срещу всеки. Ужас безкрай. Несравнимо е с парламента – там, за сравнение, се подвизават своего рода вежливи джентълмени. Истината е проста: „народа“ е деморализиран, оглупява скоротечно, дегенерира и като резултат ражда все по-негодни политици. Те от своя страна работят в същото направление и положението се влошава още повече..

Това е страната на чудесата.

Тук левичарите са надянали десни „градски“ маски, но пък същевременно безсрамно пропагандират Прайда и Истанбулската конвенция, като същевременно срамежливо крият произхода си, заради който ги наричат „жълтопаветници“ (злите езици говорят, че дедовците им на 9-и септември експроприирали имотите по „жълтите павета“, а собствениците прогонили или утрепали). Заради това тайничко, по късна доба прехвърлили 400 000 левчета за ремонта на „Дом-паметника на БКП“ – този, който мърси връх Хаджи Димитър (пак злите езици твърдят, че вътре, сред мозаечните комунистически ликове, са изобразени и дедовци на някои от „десните градски“ лидери). А иначе „десните“ левичари работят усилено за „народа“, както навремето дедовците им – организират улични Народни съдилища, където техните протестъри и улични бойци плашат съдиите и прокурорите. Организират улично правосъдие, което да замени съдебното, като арестува/затвори предполагаеми престъпници от конкурентните партии и същевременно освободи предполагаеми корупционери от собствените им редици.

А българските институции работят зле, хлопат, тракат и прекъсват. Някои там търсят Черна пантера, други водят неистова борба с Капитализма (от която никой не е прокопсал, както ни учи историята). Претоварени са с жива сила и не могат да я понесат. Една част от енергията в тези институции отива в услуга интересите на Внуци и Роднини от бившата управляваща Каста (значителната част от чиновничеството), както и в услуга на чужди национални интереси. По отношение на дипломатическите успехи България удари дъното. Всички съседи разбраха, че не ценим собствените си интереси и се надпреварват да експлоатират нашата глупост.

Гърция безплатно ползва водата на Места (най-чистата на Балканския полуостров), повече от 20 години (договорът, с който Виденов им я хариза е за 30 години, при това за гарантиран отток). Сега искат и Арда, след като 60 години! я ползват като контрибуция (световната история не познава случай контрибуция да е изплащана повече от 20 години). Гръцкото институционално лоби винаги е работело по въпроса водата от нашите гранични реки да тече към (Северна) Гърция, а не към България (спомнете си за деривацията „Джерман – Скакавица“ през 90-те години; тогава т. нар. „Зелени патрули убедиха наивните селяни, че водата трябвало да тече не към София, а към Гърция; по-късно се разбра, че парите за тях дошли през два гръцки завода). За отплата Гърция създаде „помашки етнос“ от компактното българо-мохамеданско население в Родопите. Съставена е дори граматика на „помашкия език“. Същевременно се правят всякакви пречки етническите българи-християни, които са запазили езика си, да се организират под някаква форма. Когато преди 10-15 години такива хора решили да създадат организация, която да защитава техните интереси, от България изпратили служител, който да ги разубеждава, защото това щяло „да навреди на отношенията между двете страни“.

Едва ли някой още си спомня, защо и от кого беше изоставена идеята през 90-те, за огромното трансконтинетално летище край село Кривина, Софийско, а такова беше построено през 2000 г. край Атина с европейски пари (1 млрд евро).

В Турция също искат водата ни и турското лоби (т.е. агентура) е на бойна нога. А иначе в Родопите никнат стотици протурски помашки групи във Фейсбук, някои от които дори се списват на турски език.

Съответно в Сърбия не искат вода. Там създадоха и усилено пропагандират „шопско-торлашка нация“, също с граматика и речници. Натискът за асимилация на българското малцинство е огромен. Българското малцинство вика за помощ, но никой не му обръща внимание. Стигна се до абсурди: през 2014 г. в Цариброд сръбският министър-председател Ивица Дачич заяви пред своя гост, българският министър-председател Пламен Орешарски: „…ние не знаем какви живеят тук и на какъв език говорят – български, сръбски, или шопски…“ А иначе почти всекидневно в Сърбия се организира някаква антибългарска кампания с грубо изопачаване на историята. От българска страна – вяла или никаква реакция.

Същевременно румънското лоби/агентура също не спи. Искат тунел под Шипка, но не разширяват пътя от Дунав мост 2 към Унгария и Словакия. Просто ние не ги притискаме. Навремето, преди 10-12 години българското контейнерно пристанище Варна имаше 10 пъти по-голям оборот, отколкото това в Кюстенджа. Сега е точно обратното, защото тогава варненските общинари отхвърлиха проекта за реконструкция (по „неизвестни“ причини)…

Естествено, отношенията със Северна Македония дори не е нужно да се обсъждат. От страна с население колкото София направиха пътеки по целия свят, изградиха катедри и библиотеки по „македонски език“ и проглушиха света с тяхната „идентичност“ и „вековна история“. Ние (МВнР) запазихме гордо мълчание и пълно бездействие – истината била на наша страна. Сега светът е запознат само с тяхната истина, а нашето мълчание се приема за гузно. Да не говорим за постоянния натиск и преследване на хората там, които декларират българско самосъзнание.

Засега само откъм Черно море няма претенции… но още не е късно (не е смешно, а трагично).

Българският държавен кораб е в смъртна опасност сред бурното море.

А екипажът се е разделил на фракции и под водачеството на офицерите се е вплел в гибелна схватка за капитанския пост. Рулевият е негоден, а и вниманието му е приковано към изхода на борбата. На мостика няма никой, машините, оставени на самотек, тракат, скърцат и заяждат. Пасажерите или дремят в алкохолно безпаметство, или с налудничаво ожесточение наблюдават изхода от битката за мостика. Над всичко звучи омайната и коварна песен на Сирените, заглушаваща воя на бурята и стенанията на разрушаващия се корпус – нещо, от което никой не се интересува.

Жестоките бури тласкат кораба право към блъскащите се грамади на две огромни и зловещи скали. Ако не едната, то другата със сигурност ще го смаже, ако преди това сам не се разпадне и отиде на дъното, заедно с пасажерите и екипажа.

Само чудо може да го спаси…