Новата стратегия за сигурност на САЩ: Европа да съдейства срещу враждебните Русия и Китай

Как новата стратегия за национална сигурност на САЩ отекна в медиите? Наистина ли е толкова различна от предишните и променяща курса, колкото я коментират критиците?

По тези и още въпроси ви предлагаме коментара на Мат Търпин от 8 декември 2025 г., публикуван в платформата Substack.

Мат Търпин е американски анализатор в областта на сигурността. Понастоящем сътрудник в Hoover Institution и старши съветник в Palantir Technologies. Между 2018 г. и 2019 г. е директор за Китай в Съвета по нацонална сигурност в Белия дом и старши съветник за Китай на търговския министър в администрацията на Тръмп.

* * *

Малко преди полунощ в четвъртък, 4 декември 2025 г., администрацията на Тръмп публикува дългоочакваната си Стратегия за национална сигурност. Прочетох я и после реших да видя как се отразява в пресата.

Може би не е изненадващо, че това, което беше съобщено за документа, не съвпада напълно с написаното в него. Заглавията по медиите изразяват предимно съжаление, че администрацията е критична към европейските си съюзници и че разглежда Западното полукълбо като важно.

Критиката към Европа

Критиката на администрацията на Тръмп към Европа е, че европейците са безотговорни съюзници и че предвид заплахите в днешния свят, САЩ се нуждаят отчаяно европейците да се стегнат.

Но вече не е 1949 г. Населението на Европа не гладува, инфраструктурата ѝ не е разрушена, а Руската федерация не е Съветският съюз — тя дори не може да подчини Украйна, бивша съветска република. Как така 450 милиона европейци имат нужда от 350 милиона американци да ги защитават от 140 милиона руснаци?

Европа има проблеми с възпирането на руската агресия, ЗАЩОТО европейските лидери са безотговорни, а европейските граждани не се отнасят сериозно към заплахите, пред които са изправени (да, това не е климатичната промяна!).

Стратегията отбелязва, че „Европа остава стратегически и културно жизненоважна за САЩ“. Разделът за Европа е озаглавен „Насърчаване на европейското величие“ и заявява, че „ние искаме Европа да остане европейска, да възвърне своята цивилизационна самоувереност и да се освободи от провалилата се фиксация върху задушаване с регулации“. Администрацията желае това, защото има нужда от Европа като съюзник.

Това е критика към пасивно-агресивен съотборник, който не си върши работата.

Това е призив към съюзник „да бъде по-добър“.

За онези, които търсят желанието на администрацията да прекрати руската война в Украйна, ето го: „За САЩ е основен интерес да договорят бързо прекратяване на бойните действия в Украйна, за да стабилизират европейските икономики, да предотвратят непреднамерена ескалация или разширяване на войната, и да възстановят стратегическата стабилност с Русия, както и да осигурят следвоенното възстановяване на Украйна, така че тя да оцелее като жизнеспособна държава“.

И продължава: „Не само че не можем да си позволим да отпишем Европа — това би било унищожително за целите на стратегията“.

Колко ужасно е, че САЩ желаят Европа да се възползва от потенциала си и да бъде отговорен съюзник. Възмутително, нали?!

Защо е важно Западното полукълбо?

Що се отнася до причината, поради която САЩ трябва да се концентрират върху Западното полукълбо, стратегията отбелязва: „Държави-конкуренти извън Западното полукълбо [като КНР и Русия] са постигнали значителни пробиви в нашето полукълбо, както за да ни поставят в икономически неизгодно положение сега, така и за да ни навредят стратегически в бъдеще. Да се позволят тези намеси без сериозна съпротива е още една голяма стратегическа грешка на Америка през последните десетилетия“.

Противно на статията на Джонатан Чън в Wall Street Journal („Стратегията за национална сигурност на Тръмп смекчава езика спрямо Китай“) и коментара на Джон Куксън от Atlantic Council („Голямата надпревара на силите вън. Влиза ефектът Тръмп“), това не е отказ от конкуренцията между великите сили и не е „омекване спрямо Китай“. Това е стратегия, която разглежда съперничеството на САЩ както с КНР, така и с Руската федерация, като най-важното предизвикателство, пред което американците трябва да се изправят, и поставя изисквания към съюзниците да правят много повече, отколкото са правили досега.

Моят бърз коментар

Стратегията е солидна стратегия, която е реалистична за света и като цяло последователна в подхода си да приоритизира внимание и ресурси. Тя предоставя пътна карта за това как ведомствата и агенциите на САЩ трябва да интегрират своите действия и дава на американските граждани, както и на хората извън САЩ, разбиране за това какво интересува администрацията, какво се стреми да постигне и как възнамерява да го направи.

Това е, преди всичко, стратегия на икономическа държавност (нещо, което почти всички големи медии и мозъчни тръстове пропуснаха в анализа си).

Тя признава, че САЩ са изправени пред двама сериозни съперници, които са едновременно „враждебни“ и „съпернически сили“: Китайската народна република и Руската федерация. Тя също така признава, че съюзниците на САЩ са безотговорни в собствените си отношения с тези съперници и не осигуряват собствената си отбрана, което принуждава САЩ да се „разпиляват“ и създава възможности тези съперници да постигнат целите си.

Стратегията отбелязва, че международните институции са се доказали като неефективни в защита интересите на САЩ и лесно манипулирани от съперниците на Америка, за да подкопават силата и просперитета на САЩ и техните съюзници.

Стратегията нарежда САЩ „да подобряват търговските (и други) отношения с Индия, за да може Ню Делхи да допринася за сигурността в Индо-Тихоокеанския регион, включително чрез продължаващо четиристранно сътрудничество с Австралия, Япония и САЩ“.

Стратегията определя Западното полукълбо като най-важният регион, в който САЩ трябва да изградят стабилна и просперираща система, като същевременно признава, че както Индо-Тихоокеанският регион, така и Европа са критично важни за дългосрочния просперитет и сигурност на страната.

Това не е изолационистка стратегия за национална сигурност. Това е глобална стратегия за постигане на глобални цели, защото САЩ имат глобални интереси.

Стратегията изрично заявява, че възпирането на агресията както от КНР, така и от Русия в тези региони, е жизненоважен интерес на САЩ.

Стратегията се стреми да постави Близкия изток на по-нисък приоритет (както правеха администрациите на Обама, първия Тръмп и Байдън), като същевременно признава, че Африка е с най-нисък приоритет за ресурси и внимание на САЩ (както е било при всяка друга американска администрация).

Ето карта, която според мен обобщава стратегията:

Според мен това е доста конвенционална стратегия за взаимодействие с останалия свят.

САЩ се изправят пред двама основни съперници, като КНР е по-значимият от тях. Основните области на това съперничество са икономическата, финансовата, технологичната и индустриалната. Поради това усилията на САЩ трябва да бъдат насочени към икономическа държавност и реформиране на международната търговска система, която твърде дълго е облагодетелствала КНР.

Съюзниците на САЩ нямат капацитет и способности да се противопоставят сами на тези съперници, въпреки че Европа има потенциал, ако нейните лидери вземаха по-добри решения. Тъй като тези условия вероятно ще продължат в дългосрочен план, САЩ трябва да укрепят позицията си в Западното полукълбо (#1) срещу усилията на съперниците им да отслабят Съединените щати.

САЩ трябва да засилят съюзниците си в Индо-Тихоокеанския регион (#2) и Европа (#3), за да предотвратят установяването на ексклузивни сфери на влияние от съперниците в тези региони. Съюзниците в Индо-Тихоокеанския регион са изправени пред най-значимия съперник и им липсва потенциала да устоят на КНР сами, което кара САЩ да приоритизират укрепването им (същата логика като „Насочването към Азия“ и „Ребалансирането“, присъстващо в стратегията от 2012 г. насам).

Европа има потенциал да се противопостави сама на вторичния съперник и да помага на САЩ срещу основния, но трябва да бъде убедена да го направи и да приеме политики, които биха направили Европа отново отговорен съюзник. За съжаление, европейските лидери от десетилетия отказват да променят своя курс.

В средносрочен план САЩ и съюзниците им трябва да стабилизират отношенията си с Русия, за да изолират основния съперник — КНР.

Близкият изток ще бъде регион, в който САЩ преследват стабилност, за разлика от усилията на Буш и Обама за демократизация.

Африка остава най-маловажният регион за жизнените интереси на САЩ, поради което остава на „икономичен режим“.

Обобщение

Ако трябва да обобщя стратегията за национална сигурност в 10 точки:

1) Международният ред е определян от конкуренция и съперничество, но САЩ имат невероятни структурни предимства, ако се откажат от политики и подходи, които не работят.

2) За да се възползват от тези предимства, САЩ трябва да пестят ресурсите си, да възродят индустриалната си база и да предоставят достъп до своите пазари само когато това е от полза за американските интереси. [Край на авантаджиите]

3) КНР остава най-сериозната заплаха за САЩ, а Руската федерация работи с КНР за подкопаването на САЩ по различни начини, докато двете сили се стремят да доминират в региони, критично важни за САЩ. [Тези две „съпернически сили“ се появяват отново и отново в стратегията, дори когато не са назовани изрично]

4) Ако САЩ избегнат конфликт с тези два съперника, дългосрочните тенденции и структурните предимства на Америка ще ѝ дадат преимущество и ще положат основата за дългосрочна икономическа жизнеспособност.

5) Западното полукълбо е нестабилно, което застрашава основите на американската мощ, а съперниците на Америка (КНР и Русия) ускоряват тази нестабилност, за да отслабят САЩ. За да защитят дългосрочните си интереси, САЩ трябва да имат стабилна и сигурна сфера на влияние в Западното полукълбо и затова то е приоритетният регион в стратегията.

6) След Западното полукълбо следва най-важният регион — Индо-Тихоокеанският, в който КНР се стреми да доминира и където САЩ трябва да отделят значителни ресурси, за да предотвратят това, защото съюзниците и партньорите им нямат способност сами да направят.

7) Индия е ключов партньор, но няма капацитет да играе решаваща роля в осигуряването на американските интереси. САЩ трябва да продължат да изграждат силни отношения с Индия, но не могат да разчитат на Ню Делхи. Има надежда това да се промени в бъдеще, но вероятно извън хоризонта на тази администрация.

8) Третият най-важен регион за САЩ е Европа. Европейските съюзници действат безотговорно след края на Студената война и позволяват както на КНР, така и на Русия, да ги манипулират в опасни зависимости. Европейските съюзници имат огромен потенциал, особено способност да възпират Русия, но политическите лидери на Европа допускат големи грешки и за САЩ е критично важно Европа да обърне своя курс. КНР и Русия разбират тази динамика и ще работят усилено да маргинализират европейската мощ.

9) Близкият изток е по-малко важен за САЩ, отколкото беше в предишните десетилетия, поради динамиката на глобалните енергийни пазари, и САЩ ще разчитат на търговски и финансови отношения, за да поддържат влиянието си и да стабилизират региона. САЩ трябва да прекратят усилията си за демократизация, защото те водят до нестабилност.

10) Африка остава най-маловажният регион за САЩ.

Следните три статии потвърждават правилността на стратегията и добре описват характера на проблема, пред който са изправени САЩ и техните съюзници.

Китай прави търговията невъзможна (Financial Times)

Китайският растеж е за сметка на останалия свят (Wallstreet Journal)

Защо Китай трябва да остави юана да расте (Financial Times)