Съединението: епопея от слава, падение и надежди (част 2)

Продължение от част 1.

Фаталното лято на 1913 г. става повратна точка в новата ни история. България се оказва сама срещу армиите на ПЕТ държави и фактически без нито един съюзник сред Великите Сили, а военното и политическото ръководство на страната изпада в състояние на шок и парализа, като взема предимно решения, подхранващи кризата. Враговете обкръжават страната отвсякъде и завземат близо три четвърти от територията и се готвят да я ликвидират. Само изключителната стратегическа находчивост на генерал Савов и беззаветната храброст на командваните от него Обединени армии стават причина за избягване на фаталния край. Такова грандиозно военно-политическо поражение с катастрофални резултати няма не само в българската история, но едва ли и в европейската.

То предизвиква фатална верига от вторични събития – военни катастрофи, загуба на половината от националното землище, социални сътресения, които разпалват кръвопролитна и неспирна гражданска война, докарват комунизма и изправят България на ръба на пропастта.

Причина за разгрома е преди всичко политиката на крайните русофилски правителства на България, като се започне с това на Стоилов през 1894 г. (след падането на Стамболов) и с кратки прекъсвания се стигне до тези на Иван Евстратиев Гешов и на Стоян Данев – главните виновници за катастрофата, подпомогнати от военните, Двореца и общественото мнение, доминирано от партизански интереси и противоборства.

Точката на пречупване е била обявяването на Независимостта.

Князът, парламентът и правителството тогава са били единодушни, че за да се осъществи актът, са необходими генерални отстъпки пред Русия, за да свали тя 13-годишната изолация на България пред Великите сили, за да бъде признат Князът (бъдещ Цар) и династията, а формалните връзки с останалите Сили да придобият юридически статус, като страната стане пълноправен участник в европейската общност. Цената е била висока. Офицерите превратаджии от 1886 г., които бягат в Русия и постъпват в руската армия, са амнистирани и приети отново в българската армия, при това със същите чинове, които имат в руската армия. Това пък предизвиква широко недоволство в българската армия. Друго условие от руска страна е престолонаследникът да бъде кръстен в православието (той по рождение е католик), което е причина папата да отлъчи Фердинанд от католическата църква (Борис по рождение е католик). Именно по това време започва масово изграждане в страната на руски паметници, включително е построен голям мемориал на разстреляните като предатели превратаджии (офицери-русофили).

И това не са единствените остстъпки.

Но най-фаталното е, че България оттогава се привързва твърдо към руската колесница, а до 1913 г. повечето от правителствата са проруски, като се стигне до тези на Гешов и Данев. В резултат заветите на Стамболов са окончателно изоставени, а всички надежди за националното освобождение и обединение се възлагат на подкрепата от страна на Русия, което се оказва русофилски мит.

Катастрофата се задава.

Тези събития отдавна са забравени (умишлено, заради фаталната роля на русофилството в тогавашна България), рядко се споменават в общественото пространство, отбелязват се мимоходом в училищната програма (освен, за да се изобличи „монархическия режим“) и са встрани от интересите на партийно управляваната историческа гилдия чак до 1990 г. В последващия период, та чак до наши дни отношението в обществаното пространство към това събитие на се промeня съществено. Единствено в научните среди падна партийната забрана да се изучава безпристрастно този период от историята, което доведе до поява на редица изследвания в тази насока. Това е все пак значителен напредък, който е възможно в обозримо бъдеще да доведе и до осъзнаване на обществото.

Главният архитект на катастрофата е министър-председателят Иван Евстратиев Гешов, който зарязва напълно заветите на Стамболов и като убеден русофил, започва да изгражда Балканския съюз още от края на 1911 г. по волята и с подкрепата на Русия, която смята да използва коалицията на Балканите срещу Австро-Унгария. Затова, за разлика от договора със Сърбия, в договора с Гърция няма никакви клаузи за подялба на територии, изглежда освен всичко друго и за да не се подразни Русия, на която са добре известни гръцките аспирации към Константинопол, считан за законна руска плячка, която ѝ се полага по исторически и геополитически причини.

Този пропуск става една от причините за последващото разпадане на Съюза и за българската Катастрофа (важен момент от развитието на събитията, който още очаква осветляване от българската историческа наука).

Предвестникът на катастрофата – Балканската освободителна война 1912 г.

Влизайки във войната, България вече предварително е обречена на поражение по военно-стратегически, икономически и най-вече дипломатически причини, свързани не на последно място и с пренебрегване заветите на Стамболов.

България е гръбнак на Съюза. Явява се водеща сила и мобилизира 1/3 от цялото мъжко население на страната:

България мобилизира 600 000 войници, с 1 100 оръдия, при население 4 430 000,

Сърбия мобилизира 366 000 войници, с 544 оръдия, при население 2 910 000,

Гърция мобилизира 113 000 войници, с 250 оръдия, при население 2 630 000,

Ч. гора мобилизира 50 000 войници, със 140 оръдия, при население 250 000,

Балкански съюз: 1 129 000 войници, с 2 034 оръдия, при население 10 220 000

Османска империя: 430 000 войници с 930 оръдия, като в края на войната 570 000 войници с 4 000 оръдия, при население 25 000 000

Така България дава 53% от войската и 54% от оръдията на Съюза, при 43% от населението.

Трябва да се има предвид обаче, че огромната военна мощ на Царството не е подплатена с икономическа устойчивост и неизтощими човешки ресурси. Така например само издръжката на армията (без военни разходи) възлиза на 60 000 000 златни франка месечно! Затова войната се води с големи предварителни заеми от чужди банки. Икономиката на България е слаба и тя не може да издържи продължителна война, нещо за което военните и политиците не си дават напълно сметка, а си поставят свръх амбициозни цели. Загубите на българската армия в Балканската Освободителна война са огромни:

България – 600 000 мобилизирани, 33 200 убити, 53 500 ранени

Или 72% от убитите и 48% от ранените за Съюзниците:

Сърбия – 200 000 мобилизирани, 6 000 убити, 30 000 ранени

Гърция – 100 000 мобилизирани, 5 000 убити, 23 000 ранени

Черна гора – 40 000 мобилизирани, 2 000 убити, 6 000 ранени

Осм. империя – 570 000 мобилизирани, 60 000 убити, 170 000 ранени

Съответно Съюзниците имат насреща си противници както следва:

България – 56 дивизии; Сърбия + Гърция + Черна гора: 19 дивизии.

Военно-политическа хронология на Междусъюзническата война

Вижда се от данните по-горе, че при подходяща стратегия е имало възможност България да победи обединените сили на Сърбия, Гърция и Черна Гора при светкавична офанзива (възможно въз основа на Плана „Савов-Нерезов“). Но с присъединените сили на Румъния и Османската империя България вече няма никакви шансове. А възможността поне за румънска намеса е била предварително известна, но е пренебрегната от Гешов и Данев, вследствие на почти религиозната им вяра в защита от страна на Русия. Що се отнася до османската намеса, тя е била съвсем логична, особено след сключването на Лондонския мир. Тук особено проличава слабостта на българската дипломация и общата незрелост на българската политическа класа.

Кабинет Гешов

26 септември 1912 г. – Започва Балканската освободителна война

22 април 1913 г. – Уговорен е гръцко-сръбски съюз, насочен срещу България и е взето решение, чрез непрестанни провокации тя да бъде предизвикана да отвори военните действия, които така или иначе са били неизбежни. Правителството на Гешов обаче е в неведение.

17 май 1913 г. – Лондонски  мирен договор.

19 май 1913 г. – Таен договор между Сърбия и Гърция.          

16/17 юни 1913 г. – Започва Междусюзническата война.

Кабинет Денев

юни 1913 г. – Спиране на военните действия. Забрана Първа и Трета армия да навлизат в Сърбия.

21 юни 1913 г. – 120-хилядна гръцка армия превзема и изгаря Кукуш, противостои ѝ 36-хилядната българска Втора армия.

21 юни 1913 г. – Първа и Трета армия навлизат в Сърбия.

23 юни 1913 г. – Гръцката армия превзема и изгаря Дойран.

24 юни 1913 г. – Първа и Трета армия приближават към Пирот и Ниш.

24 юни 1913 г. – Правителството връща Първа и Трета армия в българските предели.

28 юни 1913 г. – 285-хилядна румънска армия навлиза в България откъм Добруджа.

28 юни 1913 г. – Генерал Савов е назначен за командващ на Обединените армии (Четвърта и Пета армия).

2 юли 1913 г. – Румънската армия започва форсиране на Дунав.

2 юли 1913 г. – Османската армия преминава линията Мидия-Енос, като акцията е съгласувана със Сърбия, Черна гора и Гърция.

4 юли 1913 г. – Пашич и Венизелос се договарят за налагане на мир, равнозначен на капитулация за България

4 юли 1913 г. – Започва битката за Калиманското плато.

Кабинет Радославов

7 юли 1913 г. – Гръцката армия започва да навлиза в Кресненското дефиле. Румънската армия ограбва Варна и се изтегля. Българският военен флот се оттегля в Севастопол, където е разоръжен, а речният флот се самопотопява.

9 юли 1913 г. – Османската армия влиза в Одрин. Започва изтребление на тракийските българи.

10 юли 1913 г. – Сръбската и черногорска армии са разбити на Калиманското плато. Сърбите се съединяват с румънците, но не успяват да превземат Видин. На юг сърби и гърци се съединяват в Пехчево. Гърците атакуват родопските проходи, отбранявани от Родопския отряд, разчтайки да се съединят с османците, които се насочват към Пловдив, както и с румънските части, които наближават Пазарджик.

14 юли 1913 г. – Гръцката армия превзема Разлог.

14 юли 1913 г. – Започва Кресненската битка за обкръжаване гръцката армия. Царят разпорежда включването на Втора армия в състава на Съединените армии. Части от Трета армия навлизат в сръбска територия по долината на река Морава.

15 юли 1913 г. – Части на Западнородопския и Самоковския отряд освобождават Разлог и Банско.

16 юли 1913 г. – Румънската кавалерия през Пирдоп, Златица и Клисура влиза в Пазарджик и се насочва към Пловдив, за съединение с османските части. България е обкръжена отвсякъде, окупирана е около 70% от теригорията.

17 юли 1913 г. – С Директива №5 по Обединените армии генерал Савов заповядва двете крила на българския фронт с решителни действия да постигнат обхващането и пълното унищожаване на гръцката армия, която е обхваната от паника, а командващият и престолонаследник Константинос се спасява с бягство.

18 юли 1913 г. – Обявява се примирие, внезапно предложено от Венизелос на Букурещката конференция, който е силно стреснат от отчаяната телеграма на престолонаследника Константинос. Прието е безкритично от българската делегация, която не е наясно с обстановката и с катастрофалното състояние на гръцката армия. А пък правителството вече е капитулирало и е в пълно вцепенение, не е възможно да мисли разумно и да оцени обстановката – часове са били необходими за пълното обкръжаване на гръцката армия. Въпреки примирието обаче сръбските войски се опитват да превземат Видинската крепост с последна отчаяна атака.

22 юли 1913 г. – Османската армия достига старата граница с Царство България.

28 юли 1913 г. – Подписан е Букурещкият мирен договор, който е катастрофален за България. Загубена е в полза на Сърбия не само „спорната“, но и голяма част от „безспорната“ зона в Македония. От Гърция България губи фаталния Солун,  Южна Македония и част от Западна Тракия с важното пристанище Кавала. С Румъния границата е утвърдена по линията Тутракан – Балчик с редица отстъпки на югозапад във вреда на България. Като резултат от двете балкански войни България увеличава територията си с 17%, Сърбия с 80%, Гърция с 91%, Черна гора с 65%, Румъния с 6%. Едновременно с това България е задължена да извърши демобилизация, която я оставя беззащитна пред османската заплаха.

30 юли 1913 г. – Високата порта предупреждава, че може да последва официално обявяване на война от страна на Империята и тогава ще бъде завзета Западна Тракия, след изтеглянето на гръцките войски.

31 юли 1913 г. – Гръцкото правителство нарежда в срок от 48 часа да бъдат прогонени всички български митрополити и свещеници от новозавладените територии.

13 август 1913 г. – Османска кавалерия се появява в Гюмюрджина.

16 август 1913 г. – Българското правителство, изоставено от Великите сили, и под заплаха от османско нашествие на Южна България, приема предложението на Високата порта за пряко споразумение както за границата, така и по други въпроси, докато продължава геноцидът над българското население в Източна и Западна Тракия, който представлява първият масов геноцид в Европа.

20 август 1913 г. – Провъзгласяват „Западнотракийска Турска Република“ ръководена от българомохамеданина Дерсиам Салих. Започва прогонване и избиване на християнското българско население

7 септември 1913 г. – Избухва „Охридско-Дебърското“ въстание срещу сръбската окупация, съгласно споразумението между ВМОРО и Албанския революционен комитет. Потушено е жестоко от сръбски и гръцки войски. Стотици са избити. Бежанците достигат 30 000 души.

16 септември 1913 г. – Подписан е Цариградският мирен договор. Големи отстъпики са направени от страна на България. Османците бавят реокупацията на Западна Тракия, за да може да продължи безбългаряването на областта, чрез геноцид, внушаван от младотурските лидери, престъпната тройка Талаат бей, Енвер бей и Джемал бей.

23 септември 1913 г. – От Дедеагач започва „Походът на смъртта“. 20 000 души бежанци тръгват към старите граници на България, преследвани 200 км от башибозуци и защитавани само от четите на войводите Маджаров и Славов. Колоната се проточва на повече от 10 километра и дава много жертви от засади. Башибозукът продължи да ги следва и убива до самата граница, където българските граничари ги разгонват. Най-сетне бежанците са спасени, но 2000 от тях не го доживяват, убити и умрели от глад и студ.

8 октомври 1913 г. – Реокупация на Западна Тракия. Най-сетне генерал Стефан Тошев повежда южнобългарските войски в поход за възвръщането на Западна Тракия.

Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия е документирано в Международната „Карнегиева“ анкета, но в навечерието и началото на ПСВ световното обществено мнение почти не го отразява.

Военни загуби и промени след Балканските войни

* европейска част

Последствия от 1913 г. – етнически характер на областите, където е извършен геноцид над българското население

Македония: според официалната османска статистика от 1900 г., изобщо от християните в цяла Македония живеят: българи 1 180 000; гърци 228 000; сърби 700.

Вардарска Македония: в началото на Балканската освободителна война в тук живеят: българи 810 000. А под юрисдикцията на българската Екзархия има 761 черкви с 833 свещеници, както и 641 български училища със 1013 учители и 37 000 ученици.

Беломорска Македония: в началото на Балканската освободителна война в тук живеят: българи 370 000; турци 146 000; гърци 115 000. Под юрисдикцията на българската Екзархия има 378 черкви и 300 свещеници, а през учебната 1912-1913 г. съществуват 340 български училища и една гимназия (Солунската), общо с 589 учители и 19 000 ученици.

Източна Тракия: през 1912 г. тук живеят: българи 350 000; турци 350 000; гърци 250 000; други 50 000.

Мала Азия: около Бурса живеят: българи около 60 000.

Западна Тракия: тук живеят: българи-християни около 50 000.

Северна Добруджа: към 1878 г. тук живеят българи около 80 000. От шест български вестници не оцелява нито един. През 1883 г. в Северна Добруджа са останали пет градски и 78 селски български училища, които едно по едно са затворени.

Южна Добруджа: тук към 1913 г. живеят българи около 350 000. Има 112 черкви и 140 свещеници, 276 български училища с 584 учители и 21 950 ученици. Всички са затворени.

Геноцид и прогонване на българи от родните им места 1913-1918 г.

** преди войните ¹1940 г. ²1918 г.