Румяна Момчева

Откъснеш ли цвете, още в ръцете ти, то вехне, бързо умира. Потокът човешки не спира, диша с нови надежди, щом…

Ураган, прекършил топлината, ме захвърли отмаляла, без посока, като изгубен във времето стон… Една пътека незрима ме връща, към извора…

Заглъхва ехото на гръм и трясък. В душата ми вали и зъзна сред въпроси, които гонят се във самота. Питам…

Есен златокоса веч вятъра ленив събуди. Облаци дъждовни, с меч, втурнаха се в бой, кат луди. С нови багри тя…

Къде отива лятото на нашите мечти, щом годините към залеза пътуват, уморени от безбройни сблъсъци, разочарования и смут? След него…

Да можех, като светлината да посрещна първия ти поглед сутринта, като слънчев лъч от таз далечина да те погаля, със…