Майките от „Тиенанмън“ не забравят: „Детето ни отиде да учи – загуби живота си“

По случай 37-ата годишнина от масовите убийства на студенти на площад „Тиенанмън“ на 4 юни 1989 г. ви предлагаме възпоменателно изявление на „Майките от Тиенанмън“, публикувано от „Човешки права в Китай“ (HRIC), НПО основано от задгранични китайски студенти и учени.

* * *

2026 г. бележи 37-ата годишнина от клането на 4 юни 1989 г., разиграло се в Пекин, столицата на Китай, в нощта на 3 срещу 4 юни 1989 г. По заповед на малка група тогавашни лидери армията извърши кърваво потушаване на мирно протестиращи студенти и граждани.

Като жертви на клането на 4 юни, ние призоваваме правителството да се погрижи – със законни средства и в дух на мир и разум – за всички рани и неразрешени несправедливости, оставени от тези събития, и да възстанови справедливостта и достойнството на всяко семейство, изгубило свой близък.

Това беше трагедия, причинена изцяло от тогавашното правителство – трагедия, която грубо наруши Конституцията на Китай, наруши най-основните принципи на човечността и потъпка гражданските права. Именно защото беше акт на държавна власт, тази човешка катастрофа остава – 37 години по-късно – без никакво разрешение. И до днес правителството продължава да избягва отговорността, да отказва обезщетение и да потиска всяко публично обсъждане на случилото се.

Въпреки извънредния напредък в информационните технологии, верни сведения за клането на 4 юни остават недостъпни в Китай. Хората не могат да го обсъждат открито или да го оплакват публично. Дори възпоменанията, провеждани от семействата на жертвите, отдавна са подложени на интензивно наблюдение. Тази реалност е оставила много млади хора в неведение, че през юни 1989 г. в Пекин войници са открили огън по невъоръжени студенти и граждани. Сякаш нищо не се е случило.

Официалната версия на китайските власти за кръвопролитието на 4 юни се е менила многократно – от първоначалното „потушаване на безредиците и смазване на контрареволюционния бунт“ до „политически смут“, после обратно към „безредици“ и „контрареволюционен бунт“, и най-накрая – в Резолюцията от ноември 2021 г. за големите постижения и историческия опит на партията през изминалото столетие – до „сериозен политически смут“ и „противопоставяне на безредиците“, като формулировката „смазване на контрареволюционния бунт“ беше изцяло изоставена.

Каквато и да е формулировката, всички тези определения служат за прикриване на истината: че правителството е изпратило армията срещу собствения си народ и е отнело невинни животи. Ние преживяхме тази трагедия. Жителите на Пекин я видяха. Гражданите на цял Китай и хората по целия свят я видяха.

Военното насилие остави безброй студенти и граждани мъртви по улиците. Най-младата жертва според нашите документи е само на девет години. Беше ли деветгодишно дете „бунтовник“? Кой има правото да дава подобно определение? Могат ли властимащите просто да измислят обвинения без правна основа и чрез силата на тази власт да принудят цялото общество да замлъкне?

Трагедията от 1989 г. се случи в мирно време, когато Китай не беше изправен нито пред война, нито пред чуждестранно нашествие. По онова време широката общественост беше изцяло зад студентите. На 15 април 1989 г. смъртта на националния лидер Ху Яобан предизвика вълна на скръб, която постепенно прерасна в общонационално студентско движение. Студентите настояваха за прекратяване на корупцията и служебното облагодетелстване, искаха разкриване на имуществото на чиновниците и издигнаха други реформаторски искания, намерили широк отзвук в обществото. Хора от всички слоеве на обществото в Пекин излязоха по улиците в знак на подкрепа, а градове из цял Китай, както и Хонконг, изразиха солидарност. Чрез мирни действия обществото се стремеше да заяви своите стремежи: правителството да зачита волята на народа, да развива върховенството на закона и да изгради страна, гарантираща свобода на изразяване и въплъщаваща ценностите на съвременната цивилизация.

Малцина предвиждаха, че правителството в крайна сметка ще насочи оръжията на армията срещу собствения си народ. Днес все още няма ясна представа колко са загинали, колко са ранени и колко са изчезнали при потушаването на мирния протест. Правителството е длъжно да се изправи честно пред тези неразрешени исторически въпроси, да признае грешките си и да ги поправи, да разкрие истината и да даде отговор на семействата на жертвите и на китайския народ като цяло.

Няма да забравим Сю Цинсян, командир на 38-а армия, който отказа да изпълни заповедта да открие огън. Той каза: „Подобно действие трябва да може да издържи присъдата на историята… Изпълнението на такава мисия може да донесе заслуги, а може и да те превърне в престъпник в очите на историята. Не мога да изпълня подобна заповед с оръжие в ръка.“ За този отказ той беше осъден на пет години затвор. И все пак с постъпката си той опази съвестта на войника и въплъти най-висшите качества на нашата обща човечност. Беше генерал с непоколебими принципи. Неговото мъжество и съвест ще се запазят в историята, ще живеят в сърцата на народа, и историята своевременно ще му отдаде справедливата присъда.

Трябва също да попитаме: осъзнаваха ли войниците, насочили в онзи ден оръжията си срещу народа, че са изправени срещу свои съграждани? Всеки властимащ, дал заповедта да се стреля по народа, трябва да носи отговорност пред историята и пред закона.

С дълбока скръб уведомяваме света за нова загуба: Сюн Хуей, баща на една от жертвите, почина от болест през май 2025 г. на 87-годишна възраст. Синът му, Сюн Джимин, беше на 20 години, когато загина. Беше студент от випуск 1988 г. в катедрата по икономика на Пекинския педагогически университет. В нощта на 3 юни 1989 г. Сюн Джимин и негова съкурсничка се скриват на входа на една от алеите на площада. Когато момичето е повалена от куршум, Сюн се втурва да ѝ помогне и е застрелян на място. Намиращи се наблизо студенти го разпознават по дрехите като студент от Пекинския педагогически университет и тялото му е прибрано от властите на университета.

Родителите на Сюн Джимин бяха земеделци от окръг Дзинси в провинция Дзянси. За семейство в скромно положение приемането му в университет в Пекин беше извор на огромна гордост. Тъй като семейството беше толкова бедно, не е оцеляла нито една негова снимка – единствен спомен е останал ученическата му чанта. Родителите му веднъж казаха, обзети от скръб: „Детето ни отиде в Пекин да учи. Не завърши образованието си – загуби живота си.“ Тези думи говорят от името на безбройните семейства, понесли същата загуба.

В продължение на 37 години ние, Майките от „Тиенанмън“, никога не забравихме болката от загубата на близките си. Тъй като продължихме да говорим истината, отдавна понасяме несправедливо отношение и семейният ни живот беше дълбоко засегнат. Въпреки това продължаваме – мирно и разумно – в преследването на справедливостта.

Потвърждаваме нашите три искания:

– Разкриване на пълната истина за клането на 4 юни;

– Справедливо обезщетение за жертвите и техните семейства;

– Търсене на наказателна отговорност от виновните в съответствие със закона.

На 20 ноември 2025 г. китайският лидер Си Дзинпин произнесе реч, озаглавена „Изказване на симпозиума по случай 110-годишнината от рождението на другаря Ху Яобан“, в която говори с похвали за Ху Яобан. Си каза, че Ху е бил „безкористен и безстрашен“, че е настоявал за поправяне на грешките при всяка възможност и е действал решително за отмяна на неправедни присъди и съдебни грешки. Приписа на Ху заслугата за амнистията на преследвани ветерани на ръководни постове и за реабилитиране на голям брой кадри, интелектуалци и обикновени граждани, пострадали от политическо преследване.

Си продължи: „В революционната си кариера, продължила 60 години, Ху въплъщаваше благородния характер на непоколебима вяра и отдаденост на идеалите; загриженост и всеотдайност към народа; ангажимент към търсене на истината от фактите; прекрасните качества на практичност и смелост при поемане на отговорност; и възвишеното поведение на принципност, справедливост и дисциплина във всичко. Той е вечно достоен за нашето подражание.“

Клането на 4 юни остава историческа несправедливост, от която Китай не може да избяга. Ние, семействата на жертвите, се надяваме, че настоящите ръководители на страната ще отстояват духа на Ху Яобан: неговата безкористност, морална смелост и готовност да поправя грешките. Призоваваме ги да поемат отговорността си пред историята и да разрешат тази несправедливост чрез законодателни и съдебни средства.