Художникът Николай Ханзъров: Децата да поддържат контакт с изкуството (фотогалерия)

От 7 август до 2 септември 2025 г. Художествената галерия (ХГ) в Добрич беше домакин на забележителната изложба „Идентичност“ на местния живописец Николай Ханзъров.

В рамките на 23 платна разделени в три секции – пейзажи с елементи от стари къщи, натуралистични раковини и натюрморти – авторът ни повежда на чудно пътешествие в света на своите уникални цветоусещания, постигнати с майсторска маслена техника. Изображенията са като истински; в тях трудно можеш да различиш реалното от нарисуваното. Около майсторски изобразените бели раковини се сипе истински пясък… А от изрисуваните с ярки краски дървени дъски стърчи истински ръждясал пирон…

Николай Ханзъров е роден през 1955 г. в Добрич. Автор е на 15 самостоятелни изложби. Участва в престижните Национална изложба „Лудогорие“ Разград, Национален конкурс „Алианц – България“ за живопис, скулптура и графика. Също взема участие в над 40 общи експозиции и пленери в България, Турция, САЩ, Русия, Швейцария. Негови творби са собственост на ценители на изкуството и колекционери от България, Русия, Холандия, Австрия, Германия, САЩ. От 1988 г. е член на Дружеството на художниците – Добрич.

Именитият художник бе така любезен да ни приеме в своето ателие, където с много топлота и спонтанност ни разказа още за изложбата „Идентичност“, за творческия си път и за важността България да развива у децата уважение към изкуството и естетиката.

Новетика: Как открихте, че имате талант да рисувате?

Николай Ханзъров: Талантът е като кашлицата – няма спиране. От малък рисувам, вече 50 години. Не съм завършил Художествената академия. Кандидатствах две години и не стана. Може би не съм бил подготвен. Не критикувам. После се отказах. А и конкуренцията беше голяма: за специалностите реставрация и консервация 200 души се борехме за шест места.

На откриването на изложбата дойде моя съученичка и каза: „Помниш ли как ни рисуваше на целия клас рисунките?“ Всъщност имах четворка по рисуване. А другите деца имаха шестици. Това беше при учителката Янка Куцарова в ОУ „Любен Каравелов“ в Добрич. Тогава бях трети клас. Но от четвърти се преместих в ОУ „Стефан Караджа“. Там моят преподавател Георги Радилов забеляза в мен таланта и ме поощряваше. Даваше ми по-трудни задачи. Няма да забравя как нарисувах натюрморт. Беше препарирана патица. Освен на думи, Радилов също ни показваше как да рисуваме: сядаше и демонстрираше. По-късно аз правех същото, тъй като съм педагог по образование. Та бях нарисувал патицата и мисля, че стана добре. Радилов беше много елегантен, но и взискателен. Говореше на учениците на „Вие“. Беше абсолютен естет; завършил френски колеж. Дойде при мен да види и аз очаквах критики. Бях направил и една импровизация: около патицата нарисувах папрати и отражения. Т.е. патицата от препарирана стана истинска и плаваше във водата. Той взе рисунката и за мое изумление ме похвали, въпреки, че в комплиментите беше много пестелив. Стана ми приятно. Получих шестица.

Като дете много обичах да прерисувам от букварите и тетрадките. Копирал съм пейзажи на Иван Шишкин – знам как се получава всяка светлинка с докосване на четката. А когато застанах пред негова картина с гора в Ермитажа – ами от нея просто ухае на гора! На живо се виждат едрите мазки по предния план на дърветата. Вижда се кората, паяжинката. Невероятен творец! А какво да кажем за морето на Иван Айвзовски, което също съм прерисувал – познавам прекрасно прилива на вълната, тънкия пласт вода. С копиране се учи невероятно много!

Като цяло руската школа е забележителна. Бях на екскурзия в Москва преди повече от 30 години. И докато се разхождахме по улица „Арбат“, видях професор да седи и рисува портрети със сух пастел. Избразяваше красива жена от натура: коса, прическа, прилика – абсолютни! Жената носеше виолетов шал. Помня как художникът взе виолетова краска и леко прокара пръст под брадичката, с което се получи фино отражение и докосване. Насъбралите се наоколо хора ахнаха и аплодираха.

Първата ми картина с маслени бои е от 1971 г. Бях 16-годишен. Няма да забравя руската комедия „Старци разбойници“, разказваше се за кражбата на картина на известния Пинтурикио. Това е портрет на момче с баска на фона на архитектурен пейзаж. Започнах да го копирам и го направих. Съседите, които редовно идваха у дома, го видяха и казаха на родителите ми с възхита: „Гледайте Николай какво е нарисувал!“ Това ме запали. Косата на портретувания имаше специфичен блясък, който, колкото и да опитвах, не се получаваше, не знаех каква техника да използвам, а и нямах учители да ме посъветват. Тогава у дома дойде приятел – който никога не е рисувал – и каза: „Защо не вземеш една четка за зъби?“. Пробвах и се получи.

Работя в няколко стила. И наистина е по-добре така, защото по този начин човек провокира различни неща. Последвах съвета на мои колеги да започвам няколко работи вместо една. Казваха ми: започваш пет-шест платна, различни по сюжет; като поработиш малко по едното, обръщаш го и дори не го гледаш. После преминаваш към следващото. В своите първи стъпки аз работех иначе: започвах една картина и докато не я свърша, не преминавах на друга. Бяха много прави хората. Така съветвам сега и мои колеги. Това е като при математиката: много задачи, хващаш една, мъчиш се, нищо не става, започваш друга и така.

Новетика: В изложбата „Идентичност“ и тук в ателието Ви виждаме изображения на стари къщи?

Николай Ханзъров: За мен е удоволствие да рисувам стари къщи. На един съвременен архитектурен пейзаж просто няма какво да му се нарисува. Докато ето тук – керемидка, леко изкривяване, деформация… В цикъла „Идентичност“ направих около 20 такива картини, от които 10 са предствени сега в ХГ в Добрич.

След първото си посещение в Анкара (2007 г.) колеги ни поканиха да рисуваме в Малко Търново. Напът минахме край селата Бръшлян и Сливарово, близо до турската граница. Невероятно място! Друг свят. Хората любезни, много възрастни, и пълно със стари къщи. Питат ни: „Отдека сте?“ Казвам, от Добрич. Отвръщат: „А, Толбухин“. Те така го знаят. „Елате у нас, направил съм баница“. И си казвам: гледай, по нашия регион това отношение изчезна. Бях силно впечатлен. Та тогава видях чановете, вече запустели къщи… В експозицията имам два прозореца оттам. Те са от къща, която е имала своята съдба и домакини, но вече е с начупени стъкла. Беше много трогателно и впечатляващо. Направих скици. Впоследствие, когато пътувах из България, продължавах да търся това усещане. В крайна сметка, дори в камъка има настроение, ако човек го погледне, както трябва.

Новетика: Коя е идентичността в изложбата?

Николай Ханзъров: Българската. Това е българската душа. За жалост, много села изчезнаха. Тук вече критикувам политиците.

И веднага правя паралел с Турция. Вече няколко пъти ходим в Кападокия. Невероятно гостоприемство от страна на турците. Някои нашенци реагират отрицателно, като им разказвам. Но там в крайна сметка се заражда християнството. Те са запазили толкова много рисунки и артефакти. Разбира се, и там има вандали. Но музеите им дават чудесна представа за историята.

В Юргюп и Гьореме (близо до Ючхисар), където рисуваме, в цялата област няма много художници. Впечатлихме се колко са прозорливи турците. Канят художници — бил съм на седем-осем международни пленера. Имат прекрасна база със закрити пространства. Докато рисуваме, ни посещават обикновени граждани купили си платна, четки, бои. Идват да гледат, имат желание да се научат или просто се интересуват от техниката. Впечатли ги как рисувам морските камъни – правя ги по-пластично със специална паста и после боя. На другия ден пак идват. И в един момент донесоха големи торти, баклави. Помислих, че имат празник, а те от благодарност носят на всеки подарък. И си личи, че е искрено. Дори ни поканиха да останем да преподаваме по шест месеца в Анкара с осигурен престой и добро заплащане. Умувах, но накрая отказах. Въпреки критиката към родната действителност, българските корени са по-силни.

Посрещането в Турция винаги е било невероятно. Осигуряват и огромна разгласа: плакати, журналисти, галерии. Правихме изложба в една от големите галерии в Анкара – „Ел Прадо“ и „Алтиндак“.

Правя паралел и със спорта в Турция. Преди 30 години техният футбол беше зле. Но какво направиха? Вкараха треньори, футболисти и школата тръгна напред. Нашите картини кметството ги купува от проекта. И като дойдат гости от страната и чужбина, те им ги подаряват. Пленерите са тематични. Миналата година рисувахме техния гроздобер. За тях това е голямо събитие, което продължава три дена. На друг пленер пък рисувахме характерните за региона балони.

Именно от такива инициативи започва една „зараза“, в добрия смисъл на думата. Хората изграждат отношение към изкуството. Създава се традиция, култура.

Тук за жалост няма кой да направи такова нещо. В България нацията постепенно оглупява. Безспорно, имаме много талантливи деца. Просълзявам се, когато гледам как печелят конкурс след конкурс. Понеже съм педагог. Но колегите ми казват, че сега няма нищо общо с едно време.

Когато бях учител, освен, че показвах нагледно на учениците как да рисуват и да не правят грешки, също ги водех много по изложби. Сега има толкова експозиции – не само изобразително изкуство – но никой не води класовете. Тогава как да стане? Тези деца трябва да свикват. Казвах им: „Няма да ви направя художници, но поне ще ви създам естетическо мислене“. А когато после и родителите ги заведат, те вече ще мислят по друг начин. А нашите политици – кога ще ги видите в галерията? Само, ако вали дъжд.

Новетика: Откъде заглавието на цикъла „Пак оставаме на сухо“?

Николай Ханзъров: Сигурно ще бъда много критичен, но трябва да го кажа. Работното заглавие на изложбата беше „Пак оставаме на сухо“. Но после си казах, сред картините преобладава българското, затова го промених. Все пак раковините силно ме впечатлиха и направих серия от 15-20 работи. Дори съм започнал нови.

„Пак останахме на сухо“ означава, че пак останахме излъгани. Както и раковините: чакат прилива на морето, но не дочакват. Така и българският народ: пред приятели съм споделял, че може да влезе в книгата на Гинес с рекорд за най-лъган народ. И то от едни и същи хора. Не искам да говоря за политика, защото и политиката е изкуство. Но в крайна сметка нашите политици са абсолютни аматьори. И сами се избират. Начинът за справяне с тях е един: преди 3000 години египтяните вдигат първата в историята стачка – против Рамзес III. Той спрял да им дава храна, дрехи, затова те се обединили и го свалили от власт. При условие, че управлявал 67 години, имал 100 деца и живеел в разкош, накрая умрял в немилост.

Новетика: Смесвате реалността с фантазията: до раковините има истински пясък и миди?

Николай Ханзъров: Понякога съм изпращал снимки на картините до галерии. И те мислят, че раковините са залепени. А те са нарисувани. Значи съм постигнал добър резултат.

Направих раковините с голямо желание. Това беше по време на ковид пандемията. Ателието беше затворено, не позволяваха да приемам хора. Знаете маските, дистанцията и каква лъжа беше всичко това. По това време се качвах тук горе, пусках музика и рисувах. Бях много доволен. Както се изразяваме ние, художниците, тръгна ми четката. Случваше се да мисля, че съм рисувал половин-един час. А се оказваше, че са минали четири… и каквото „удрях“, се получаваше. Всичко е в Божиите ръце. Рисувам с невероятно удоволствие. Просто ми се работи. Дай, Боже, да продължи така и в бъдеще.

Новетика: Откривате ли божествена следа в своя талант?

Николай Ханзъров: Замислял съм се над това. Прадядо ми е бил много добър калиграф. Може би генетично съм наследил нещо от него. Разбира се, наред с таланта, трябва да се вложи и много труд. Така е във всяка дейност.

Но смея да кажа, че имам нещо дадено от Господ Бог. Наистина има една енергия, която е необяснима. И не само при мен. Така е било и при Микеланджело, Леонардо, Рафаело… Убедих се в това, когато преди десетина години бяхме в „Уфици“ във Флоренция. Спрях се да погледам картина на Леонардо да Винчи. Докоснах се до творец, когото боготворя. И се зачудих: как е правено това преди 500 години? Какъв талант трябва да е имал този човек и как е съумял да сътвори това? Още когато са на по 20 години, Леонардо, Микеланджело и Рафаело правят чудеса от световна класа! Още 20-годишни са изградени художници. Да не говорим за фигуралните им композиции. Днес хората на тази възраст едвам влизат в Академията. И тепърва започват да заприличват на преподавателите си.

Новетика: Какво мислите за абстрактното изкуство?

Николай Ханзъров: Обичам повече реалната живопис. По абстрактен начин рисуват много хора. Всеки има стил почерк и усещане. Но в един момент това е по-лесният вариант.

Когато бях в „Уфици“, опашките пред класическото изкуство бяха 50-метрови по четири души широки и се нижеха ежедневно. В съседство бяха импресионистите, за тях чакаха 20 души.

И още една история. Когато бяхме във Волгоград на гости на Алексей Бородин (1915-2004 г.), той ни покани в ателието си; намираше се срещу река Волга. Извади две картини: натюрморти. Единият с човешка ръка. Другият с деформирана, ударена дюля. Попита ме дали ми харесва. Казах, харесва ми, но неговите работи повече ми харесват. После извади друга композиция и пак ме попита. Казах, давам оценка четири, особено в сравнение с неговите работи. Попитах кой е авторът. И той каза, мои са. Обясни, че понеже търпял критика, че се придържал към стария, натуралистичен стил на рисуване, тези картини ги излагал под друго име на Волгоградското изложение. Когато ги видели, младите му колеги започнали силно да ги хвалят, казали, че са страхотни. Тогава Бородин им разкрил, че самият той е авторът. Оттогава спрели да го критикуват.

Новетика: В изложбата „Идентичност“ присъстват и няколко натюрморта. Разкажете ни за тях.

Николай Ханзъров: „Натюрморт цветя“ е моя стара работа, която досега не бях показвал. Изпълнена е много пестеливо: само две жълти рози и под тях обелен плод. Помня, че накрая с четката продрах един лек контур.

„Прасковите“ са от градината на мой приятел. Силно ме впечатлиха, та реших да ги изобразя. Мисля, че се получиха добре, особено както са „докоснати“ със светлосивия мъх отгоре.

Натюрмортите са ми любими още от дете. Копирал съм Питер Клас и още холандски майстори. Като бях в Маастрихт, гледах техни неща. Те са царе на натюрморта. При условие, че не е имало фотография и ток, как е рисувано това нещо преди 300 години? Уникална школа!

Новетика: Какво послание бихте отправили към младите хора?

Николай Ханзъров: Да поддържат контакт с изкуството. Имаме прекрасни автори на изобразително изкуство, проза, поезия. Но малцина им обръщат внимание. Това е обидно.

Родителите трябва да влязат в ритъм. Педагозите да започнат да играят своята роля. Политиците също.

Когато децата свикнат с изкуството, те ще се възпитат в този дух – на уважение към културата и естетиката. Ако едно дете докъм 10-годишно не бъде насочено в правилната посока, край.

Когато бях учител, водех учениците си в галерията. Предния ден ги подготвях шеговито: ще се чакаме отпред в 10:00 часа, носете си дъвка, семки, облечете си анцузите. И те ме гледаха шокирано. Но после и най-големите ми калпазани и по-буйни хлапета идваха първи на изложбата стегнати с риза и панталон. А в следващия час обсъждахме какво ги е впечатлило.

Всичко зависи от нас.