Изгубеното село Рачовци

В България има десетки, дори стотици изоставени села. Някои от тях са само име на картата, други – само шепа рушащи се зидове сред бурени и дървета. А някои, като Рачовци, се крият като призрак в гънките на планината, сякаш сами не искат да бъдат намерени.

Попадането в такова място е емоционално преживяване. Първо те лъхва тъга – тъга по живот, който е бил, по гласове, които са замлъкнали. После идва любопитството – как ли са живели хората тук, какво са преживели, какво са оставили след себе си? После, когато осъзнаеш, че си напълно сам в безмълвна гора, се промъква и едно леко, гъделичкащо страхче… все пак, в коя сцена от филм на ужасите героите не тръгват да обикалят из стари къщи в изоставено село?

За Рачовци научих от книгата на Слави Панайотов „50 забравени места в България“, където той споменава и лично преживяване с… призраци. Разбира се, не се искаше много, за да ме убеди – заредихме се с приключенски дух, карта, навигация и тръгнахме да го търсим.

Навигацията, обаче, реши да се пошегува с нас и ни заведе до частен имот, на чиято порта гордо стоеше табела: „Това не е изгубеното село Рачовци. Кучето е със слаби нерви“.

Очевидно не сме били първите объркани търсачи на забравени селища, стигнали до двора на този човек. Добре, че бяхме взели книгата – в нея имаше точни координати: 42.899438, 25.469450.

След Трявна се хваща един калдъръмен горски път. Да, преминава се само с високопроходим автомобил, но поне храстите са изчистени и се вижда, че трасето се ползва. След малко стигате до отбивка вляво, където може да оставите колата – ако, разбира се, не искате да я превърнете в тестов обект на „Рали Дакар“.

Оттам нататък – пеша. И, повярвайте, по-добре е така. Разходката е приятна, макар и леко зловеща. Още на слизане от колата забелязахме бели листчета по земята – някой преди нас явно се е страхувал да не се изгуби и като съвременен Хензел е белязал пътя си.

Скоро попаднахме на чешма с надпис от 1951 г. и оттам – все по-навътре в гората. В калта имаше следи – мъжки стъпки, водещи само в една посока – към селото. Обратно следи нямаше. Спекулациите започнаха веднага. Срещнахме ли човека? Не. Излезе ли отнякъде? Също не. Но усещането, че някой те наблюдава отнякъде, не ни напусна до края на разходката.

На входа на селото ни „посрещна“ огромно паднало дърво, което препречваше пътя – като жив надпис „Дотук“. От двете му страни – къщи. Едната полуразрушена, другата – с два етажа, изненадващо запазена. Всеки прозорец изглеждаше като сцена от филм – чакаш всеки момент да зърнеш нечие лице или ръка зад пердето.

Влязохме само в една от къщите. Беше тухлена, с покрив от цигли и явно строена в по-късни години. В една от стаите открихме ученическа тетрадка по математика – домашно от 1954 г. – написано с онзи красив, премерен почерк от едно време. Усещането? Все едно надничаш през ключалката на миналото.

Наоколо имаше и много бутилки, кенчета – знак, че ентусиасти са идвали тук преди нас. Но остава тъжният въпрос – защо трябва да оставяме след себе си боклуци, дори и на безлюдни места? Ако нещо заслужава да остане недокоснато, това е едно село, спряло във времето.

Къщите са с каменни дувари, солидни, с обори – хората са гледали животни, водили са пълноценен живот тук. Забелязахме и контакти – явно надеждата за ток някога е съществувала. Но електричество така и не е било прокарано. В селото има и гробище, до което не стигнахме, а също и прословутата „призрачна къща“, в която според легендите се случвали необясними явления. Говори се и за скрито съкровище под стълбището ѝ – уж вече открито. Днес от тази къща, казват, останала само една синя стена. Ние не стигнахме до нея. Може би умишлено.

След около два часа сред призраци, природа и спомени, поехме обратно. Беше като бързо пътуване назад във времето. Но не бих искала да останем там след залез… Рачовци има особена енергия – нито плашеща, нито напълно успокояваща. Просто… напомняща, че някога, не много далеч във времето, хората са живели по различен начин – по-прост – без излишен шум, без постоянна гонитба на време и технологии. Хората са били по-близо до природата, до земята, до истинските човешки взаимоотношения. Може би този по-бавен, осъзнат ритъм е носил повече удовлетворение и спокойствие, отколкото забързаният свят, в който живеем днес.

Ако решите да го посетите, вземете координатите отгоре, носете добри обувки, фенерче, и… може би другар, който не се страхува от сенки. И най-вече – уважете мястото. Не оставяйте нищо след себе си, освен стъпки. И не взимайте нищо, освен спомени.