Мат Търпин: Русия и Китай не успяха да спасят Мадуро

Защо десетилетията военна помощ на Русия и Китай не успяха да спасят венецуелския президент Мадуро? Тогава какво могат да постигнат в Украйна и Тайван? И как САЩ да планират бъдещето на Венецуела, за да не стане втори Ирак?

По тези и още въпроси ви предлагаме коментара на Мат Търпин от 5 януари 2026 г., публикуван в платформата Substack.

Мат Търпин е американски анализатор в областта на сигурността. Понастоящем сътрудник в Hoover Institution и старши съветник в Palantir Technologies. Между 2018 г. и 2019 г. е директор за Китай в Съвета по нацонална сигурност в Белия дом и старши съветник за Китай на търговския министър в администрацията на Тръмп.

* * *

Операция „Абсолютна решимост“ във Венецуела, както и операция „Среднощен чук“ в Иран през юни 2025 г., направиха много, за да заличат срама от принудителното изтегляне от Афганистан през август 2021 г. САЩ демонстрираха, че тяхната армия е способна да провежда сложни операции далеч от собствените им брегове и бързо да постига целите си.

Това представяне рязко контрастира с провала на Москва в Украйна.

Предстои да се види дали залавянето на Мадуро ще доведе до политическа възможност Венецуела да се стабилизира и възстанови, но изглежда ясно, че страната имаше малък шанс да постигне тези цели, докато Мадуро беше на власт.

Въпреки че в продължение на почти година САЩ ясно даваха сигнали за намеренията си, изглежда Мадуро и неговите поддръжници бяха напълно неподготвени.

Руснаците от десетилетия доставят оръжия — усъвършенствани системи за противовъздушна отбрана (S-300, зенитно-ракетни комплекси „Бук“ и А-125 „Печора“) и изтребители като Су-30 „Фланкер“. Кубинците са осигурили сили за сигурност и разузнавателна подкрепа, а Китай беше предоставил оръжия, куфари с пари и дори беше изпратил високопоставена делегация, която се срещна с Мадуро само часове преди залавянето му — на официална визита в Каракас на 2 януари 2026 г. беше Цю Сяоци, специален представител на КНР по латиноамериканските въпроси.

Както се случи с иранците през лятото, и сега подкрепата от Москва и Пекин почти нищо не направи, за да предпази диктатора Мадуро от унижение.

Откакто Уго Чавес дойде на власт през 1999 г. и след като Николас Мадуро пое управлението през 2013 г. след смъртта на Чавес, Венецуела е един от най-големите получатели на подкрепа от КНР и Русия. Човек би предположил, че четвърт век помощ от Москва и Пекин са превърнали Каракас в трудна цел.

Но не — САЩ демонтираха венецуелската противовъздушна отбрана и армия за броени минути.

Каква е ползата от усъвършенствани руски системи за ПВО, ако се провалят толкова катастрофално?

През ноември 2025 г. дори чухме съобщения, че един от водещите генерали на Путин — генерал-полковник Олег Леонтиевич Макаревич — е бил изпратен във Венецуела, командвайки Екваториалната оперативна група (ETF) заедно с няколкостотин руски войници и разузнавателни агенти.

Впрочем, чудя се дали генерал-полковникът е все още там със своите войски и дали те смятат, че са си свършили работата.

Не можа ли комбинираният разузнавателен и военен капацитет на Русия и КНР да помогне по-добре на венецуелските си съюзници?

Това рядко се казва публично, но ако една държава трябва да е добра в нещо, това трябва да е войната.

Най-важното предимство, което една страна може да има, е добре обучена, технологично напреднала армия, ръководена от компетентни и професионални офицери.

Очевидно Венецуела не разполага с такава способност.

Човек неволно се пита дали Москва и Пекин не страдат от същата некомпетентност и липса на добре обучени подразделения.

Сравнете операция „Абсолютна решимост“ със „специалната военна операция“ на Путин от февруари 2022 г. — Украйна и Венецуела всъщност имат доста сходства.

Русия споделя граница от 2000 км с Украйна, а Киев е само на около 200 км от руската граница (двучасово пътуване с кола при добри условия). САЩ не споделят граница с Венецуела; най-близката им територия — Пуерто Рико — се намира на стотици мили от брега.

„Абсолютна решимост“ е операцията, която Путин би искал да проведе преди четири години в Украйна, но във военно отношение страната му няма способността за това. Години военна помощ и западни оръжия, съчетани с готово да се защитава население, рязко контрастират с годините военна помощ от Русия и КНР и оръжията, предоставени от тях на Венецуела.

Като се има предвид какво иска да постигне Китайската комунистическа партия (ККП) по отношение на Тайван, подозирам, че лидерите на КНР си задават три въпроса:

1) Дали Китайската народноосвободителна армия (КНОА) е по-скоро като американската армия или като руската?
2) Дали тайванската армия е по-скоро като венецуелската или като украинската?
3) Дали тайванският народ би реагирал като венецуелците или като украинците?

Подозирам, че отговорът и на трите въпроса е вторият вариант.

И така, какво следва?

Не съм сигурен. Не изглежда да има добре обмислен план за бъдещето на Венецуела.

Слушах пресконференцията, която президентът Тръмп даде на 4 януари сутринта, и останах с впечатлението, че той донякъде очаква всичко просто да се нареди от само себе си.

Ето някои неудобни за посочване сходства: населението на Ирак през 2003 г. се оценяваше на около 25 млн. души в страна с площ 438 000 кв. км — това са около 5 млн. по-малко граждани в държава, която е наполовина по-малка от Венецуела. И да — Венецуела е покрита с гъсти джунгли, а не с открити пустини.

Слушайки президента Тръмп в събота сутринта, си припомних, че през 2003 г. хората знаеха, че инфраструктурата на Ирак е в много лошо състояние, но бяха уверени, че петролните му запаси могат бързо да възстановят страната на ниска за САЩ цена. Те също бяха уверени, че САЩ могат да работят с местни партньори за стабилизиране на ситуацията след години на тежки санкции и сурово управление от страна на Саддам. Спомням си и хора като Доналд Ръмсфелд, които бяха изключително уверени, че няма да е необходима дълга и скъпа окупация в Ирак, и затова дори не си направиха труда да планират такава.

Би било трагично иронично, ако Доналд Тръмп — който започна политическата си кариера, критикувайки катастрофалните решения на администрацията на Буш относно войната в Ирак — допусне същите грешки в Западното полукълбо, каквито Джордж У. Буш допусна в Месопотамия.

Макар да се съмнявам в способността на Москва и Пекин да създадат собствени компетентни и професионални въоръжени сили, има едно нещо, в което те са доста добри: да играят ролята на разрушител.

Както иранците направиха в Ирак, не бих се изненадал, ако Москва и Пекин направят всичко по силите си, за да гарантират, че Венецуела ще бъде неуправляема, нейната петролна инфраструктура ще остане в окаяно състояние и страната ще бъде кървяща язва досами Съединените щати (това е британската стратегия срещу Наполеон по време на Пиренейската война, 1808–1814 г. — това, което Наполеон нарича „испанска язва“… има цяла книга по темата от Дейвид Гейтс, „Испандската язва: история на Полуостровната война“ (The Spanish Ulcer: A History of the Peninsular War). Надявам се в Министерството на отбраната и Държавния департамент на САЩ да си поръчат тази книга — може да им е полезна).