Д-р Любо Канов: Дълбоките корени на чегъртането, моралната поквара и добротата на българския народ

За България има надежда, въпреки поразиите от комунизма, който обърка мисленето на хората и създаде погрешна представа за демокрацията; въпреки вредното тоталитарно влияние от Изток и въпреки новите джендър течения от Запад, казва изтъкнатият психиатър, автор и политик

Къде се корени желанието на българина за „изчегъртване“ на опонента? Защо е масова практика оплюването на мислещите различно от нас? Кой печели от такава практика? И къде се крият ключът и надеждата за възход и напредък на България?

По тези горещи въпроси в навечерието на предсрочните избори на 2 октомври разговаряхме с д-р Любо Канов, психиатър, автор на книги, които се съхраняват в Библиотеката на Конгреса на САЩ, заместник-председател на ПП „КОД“ и почетен гражданин на Лом.

Новетика: Откъде идва желанието на българина да „изчегърта“ опонента?

Д-р Любо Канов: Това желание идва до голяма степен от факта, че в България липсва самосъзнанието на хората като индивиди с достойнство и с чувство за персонална стойност. Вместо това има масов манталитет на поданици, на хора, които са подчинени, и на такива, които разглеждат себе си по-скоро като част от тълпа, отколкото като като самостойни индивиди, които дължат един другиму респект, за да живеят заедно.

Този начин на мислене отива назад във вековете: в западния свят индивидът започва да се еманципира още през 12-13-и век с Магна Харта, впоследствие израства през Просвещението и през всички революции и войни – до степента, в която е възможно да се изградят демократични общества. Най-яркият пример за това е Америка с нейната Конституция и с неотменимите права на всеки индивид – права, дадени му от Бог.

В българското самосъзнание такова разбиране трудно си пробива път. Когато нямаш усет за собствено достойнство и ценност за себе си като индивид, създаден от Бог, ти си склонен да подриваш и принизяваш и другия човек. Защото ти самият си принизен. Ти нямаш гордостта да се изправиш и кажеш: „Ние всички сме създадени по Божията промисъл, и макар и различни, всеки дължи другиму уважение като към Божие създание; и дори не само към хората, а към всичко живо и към природата“.

Новетика: Все пак сме християнска нация? Защо точно при нас липсва това чувство?

Д-р Любо Канов: Това донякъде е обусловено и от географския регион – там, където са владели големи империи, незачитащи човешката индивидуалност, този манталитет е по-подчертан и по-видим. Така е на голяма част от Балканите и в Русия. Също в далечния Изток: в китайската цивилизация, построена от хилядолетия върху принципа на централизацията – Поднебесна империя с божествен император, морални учения и будистки принципи –културата също се базира на отричане на индивудалното в полза на колективното. Там има един върховен император, а останалите му се подчиняват в името на общото добро – така, както го разбира той.

Тези централизирани, деспотични цивилизации понякога са били успешни в овладяването на други народи, но основното при тях е било поддържането със сила и дори жестокост – на абсолютната централна власт.

В Русия се наблюдава интересен хибрид: наличието на самодържец и плебс под формата на крепостни селяни, безправни хора. Те са били освободени едва през 1862 г. Концепцията, че човек има някакви права, в Руската империя възниква едва преди три поколения… Такова крепостничество българите не са познавали дори по време на Османската империя. Но пък при нас, номиналното освобождение е дори по-скорошно.

Това са кратки периоди, през които да се сформира това, което се нарича достойнство и което изисква реципрочност. Т.е. аз те признавам за човек и индивид, и ти мен признаваш за такъв – независимо от нашите различия.

Така част от нашата народопсихология е липсата на навик у българина да живее съвместно със своите различия, без да има желание да пребие с тояги, да оскубе брадата, да одере жив и да сравни със земята своя опонент. Този начин на мислене получава най-зверския си вид на 9 септември 1944 г. Но също и преди това, по времето на Стамболийски. Тези изстъпления, характерни за българите по това време, а може би и за целия регион, са добре описани от Алеко Константинов. Там политическото противопоставяне се разбира като физическа разправа с опонентите.

Новетика: Тогава защо подобни черти видяхме и у бившия министър-председател – който е живял в цивилизована Канада?

Д-р Любо Канов: Аз няма да му бъда такъв строг съдник, макар че има защо. Тези млади хора направиха много грешки, най-основната от които е, че бяха промотирани от и бяха острието на един президент, който служи по-скоро като разединител. Така те си позволиха да бъдат негово политическо острие, след което се разединиха от него, но за да се обединят с бившата комунистическа партия, наречена в момента БСП. Те си позволиха не само да се съюзят с нея, но се оставиха да бъдат и доминирани от нея.

След това си позволиха един език спрямо бившия министър-председател – когото трябваше да държат отговорен за неговите многобройни грешки, но по демократичен начин, а не с примитивно желание за реваншизъм, арести и публично унижение. И всичко това осъществено от бивш комунистически изследовател, който по нелепо стечение на обстоятелствата стана вътрешен министър.

Мисля, че на тези млади хора им липсваше опит и познания за българския политически и обществен живот от последните десетилетия: силовите взаимоотношения, корупционните глъбини… Техният опит да се преборят с корупцията имаше наивен характер, защото не почиваше на задълбочен анализ за източника на тази корупция. А най-голямата нейна част се корени в манталитета на една цяла нация, покварена от десетилетия на лъжлив обществен начин на живот по времето на комунизма. Там понятията за „другия човек като равностоен“ и за „действие във взаимен интерес и полза“ бяха напълно непознати. За България се мисли като за пица, която да се раздели – без да се разбира, че има начин пицата да се уголеми – за всички хора. Повечето българи считат, че ако някой има нещо, то е, защото го е отнел от друг.

Доста незрели са тези модели, заседнали в съзнанията на мнозина българи. И тези млади хора не бяха напълно наясно с това. Без да поставям под съмнение, че те все пак са имали добри намерения. Това поне им дължа – да не ги подозирам непременно в опит да дойдат и ограбят страната, както много хора твърдят. Също доста пресилена ми се стори констатацията, че Петков е измамник, дошъл, за да злоупотреби с великата и справедлива българска Конституция – защото имал двойно поданство. Разбира се, аз съм пристрастен, защото също имам двойно поданство. Това, че при регистрацията беше пропусната някоя процедура, беше раздуто според мен. Без съмнение, има нарушение на правилата. И това не биваше да се допуска. Но критиката – към човек, отказващ се от канадско поданство, за което мнозина, вероятно биха дали мило и драго – също беше лицемерна.

Не това е основната критика към този министър-председател. За критика е неговата наивност и грешките в съждението. А както би казал Чърчил, грешката в политическото съждение е по-лоша от престъпление. В обобщение: тези млади хора по-скоро не трябваше да бъдат така яростно нападани, както те яростно нападнаха предишното правителство – със закани за изчегъртване, едва ли не унищожение, затвор и арест. Това беше глупаво – и понеже беше глупаво, махалото се върна и ги удари със същата сила, по закона на Нютон.

Новетика: Защо мнозина не разбират, че злословенето по адрес на България вреди на тях самите? Нямат ли инстинкт за самосъхранение?

Д-р Любо Канов: Това е психологически, дори психиатричен въпрос. Какво прави човекът с комплекс за малоценност? Той най-върло се опитва да принизи другия, за да получи заместително чувство на превъзходство и надмощие. И е готов да се бори с всички сили за наградата от това, че е оплюл някого, че го е унизил или успешно иронизирал и „омацал“. Тази жалка награда на малоценностния човек изглежда е достатъчна мотивация за толкова много хора, които единствено се занимават с плюене по някого с унизителни епитети. Този някой със сигурност има много дефекти, но оплюващият вероятно има десетократно повече.

Това създава атмосфера, напомняща повече вой на хиени в африканска савана, отколкото разговор между цивилизовани хора. Печално и оскърбително е да се слуша. А във всеки смисъл е безполезно, вредно и не носи каквито и да било дивиденти на оплюващите. По-скоро свлича всички в една тиня, където всички са оцапани и не могат да се споразумеят за действие в името на общото добро. Това е истинският проблем на България.

Новетика: Всичко това кулминира в последните три парламента?

Д-р Любо Канов: Има нещо, което се нарича политически декорум – необходим минимум от стандарти, включително как си облечен в това изключително място, наречено Народно събрание. Към НС вече се подхожда с директно чалгарски и махленски тип отношение, без никакъв респект. Самите прения – те са по-скоро разпри, много често на изключително ниско ниво, със стилистика, напомняща споровете по опашките от времето на социализма. Това бяха зверски нападки по минимални поводи между озлобени и озверели хора.

Дали това се случва през последните парламенти или има предходни примери? Част от тези заключения идват и от забравянето какви изпълнения е имало и преди. Хората не помнят дълго. Но аз примерно си спомням за поведението на една Мая Манолова – която се беше възкачила по някаква причина на висок пост в НС – с нейните скандалджийски и ниско ниво опити да заглушава опонента, да го прекъсва и да му прилага нечестни хватки.

Все пак наистина сега се забелязва деградация. Това донякъде се дължи на състава на хората, избрани за НС – според мен напълно грешен, тъй като те най-често са клакьори и безмълвни фигуранти, а в една или две дузини от случаите са крещящи провокатори и хора, които по-скоро разрушават тъканта на законодателния процес и на общуването между народ и закон. Вероятно за това е виновна и самата система на избори, която гръмогласно ще се провали още веднъж на 2 октомври.

Новетика: Как точно комунизмът поквари българите?

Д-р Любо Канов: Комунизмът излъга българите, че са равни. В природата и в истинските общества няма равни хора. Има равни по рождение, по права, по възможности, но няма равни по позиция. За да е здраво едно общество, в него има йерархии. На върха на тези йерархии са най-умните, способните, работливите. Тези йерархии са естествени и благодарение на тях обществото се организира по правилния начин.

Социализмът обърна пирамидата и постави на върха най-неспособните, злите, отмъстителните – които завиждаха на по-успешните, по-добрите и по-умните от тях. Така социализмът „сплеска“ нацията, и то в името на едно фалшиво равенство. И стана възможно да се изпълни мечтата на марксистите, миячката и обущарят да бъде министър-председател; всеки да бъде всичко, независимо от неговите способности и умения. Просто защото са с „правилен“ произход – той/тя са от работническата класа или са бедни селяни, и следователно могат, и дори трябва – да бъдат отгоре, над всички останали.

При такава чудовищна концепция, на обществото не му остава нищо друго, освен да се превърне в лагер, в който хората се лъжат един друг, надлъгват се и се мамят един друг: че работят, че са другари… А целта е да се възстанови справедливост, т.е. еднаквост – на всички по равно, освен на група избрани. Именно това е покварата, за която говоря. Всеки счита, че е компетентен и че е еднакво висок с всички останали – в интелектуален и всякакъв друг смисъл. В обществото всеки може да дава акъл всекиму; може да бие лекаря в „Бърза помощ“, защото знае не по-малко от него и дори му заповядва какво да прави… От друга страна, лекарят също се обезчовечава и започва да нехае за моралните си задължения.

С други думи, настъпва разпад на обществото. Защото когато няма естествена йерархия, базирана на меритокрация – т.е. заслуги на способните и предприемчиви хора – те не могат да заемат водещата роля в обществото. Те винаги са около 10%. Дори някои казват, че най-големият възход се дължи на 1% от населението. Примерно генетик измисля вид ориз, който спасява от смърт 100 милиона деца в бедни държави.

Когато едно общество напълно пренебрегне естествените различия и премахне естественото уважение – което хората си дължат един другиму съобразно тяхното развитие, ранг и позиция – такова общество е илюзорно, утопично и такова, което не може да просъществува. Всеки в едно общество трябва да си знае мястото. И когато човек е там, той се чувства по-добре, отколкото ако бъде поставен на несвойствена за него позиция.

Когато хора със зли, примитивни инстинкти и достатъчно алчност са във властта, това уврежда целия народ. Тези хора не са поставени на правилното място и причиняват вреда на другите, временно триумфирайки, че са „началство“ и „по-горе“, а всъщност унищожават обществото и дори достойния живот, който биха имали другояче. Защото тези хора са нелепи и карикатури; те не са истински ръководители. Последствията от всичко това са дълготрайни, дори след комунизма.

Новетика: Как тези последствия се проявяват днес?

Д-р Любо Канов: Днес виждаме тези последствия стимулирани, дори масажирани, под формата на носталгия по тези времена: у хора, които, бидейки увредени от комунизма, не могат да се приспособят към конкурентна среда, където се изискват огромни и всекидневни усилия, за да успееш и напреднеш.

На всичкото отгоре, този пост-комунистически „капитализъм“ беше установен от своеобразна комбинация между комсомолски и комунистически ръководители от репресивните служби и ДС, в много интересна амалгама с криминалитета и криминализирани спортисти. Това създаде нещо абсолютно безобразно, което обаче беше обявено за демокрация и капитализъм. Изключително разочароващо! Защото освен това беше премахната и санкцията на справедливата съдебна система, която можеше да сложи ред в този хаос, наричан „преход“.

Това осакати достатъчно хора, част от които или емигрираха, или резигнираха вътре в себе си, или се отчаяха. А за по-слабо образованите хора – това даде лошо име на т.нар. демокрация. Защото тези хора идентифицираха това нещо с демокрацията. А то не беше нищо друго освен деривация в новите условия на манталитета от социализма и комунизма.

Мисля, че е дошло геостратегическото време да се разпаднат последните остатъци от тоталитарния режим, в който живяхме 45 години, и неговите деривати след това. Имперският модел на държавата, наричана Съветски съюз, а сега Руска федерация (със стоящия зад нея Китай), който скоро е напът да рухне – е една от опорите на българската безнадеждност и на чувството, че от нас не зависи нищо. А това е така, защото България наистина беше просмукана от съветски и постсъветски мрежи на влияние, и те повлияха на целия ход на т.нар. „български капитализъм“ – който се разви точно по техен модел. Когато тази кула на Мордор рухне, в България много неща наистина ще се променят.

Новетика: От Изток дебне комунизъм, а от Запад неокомунизъм?

Д-р Любо Канов: Това са двата различни видове опасност пред българския политически път. Тази опасност в основата си идва от марксизма – макар сега да е под формата не неомарксизъм, тя пак идва като идея за преустройство на естествения човек и модерирането му по схема за това какъв да е „правилният“ човек. И парадоксално, този път идва от Запада, от западните университети, които се считат за прогресивни. Там преподавателите – особено в хуманитарните дисциплини – в голяма степен са марксисти. Тези хора отравят съзнанията на интелектуалната младеж вече над 50 години. Непрекъснато се насаждат идеите за правата, равенството, социализма, прогресивното.

Всичко това почива на старата марксистка идея за виктимологията. Т.е. някой за нещо е виновен, следователно трябва да бъде изличен, и така да се установи справедливостта. Тази справедливост е расова, засяга различните видове пол/джендър/варианти на човека и е конструирана върху враждата между двата пола – където мъжкият пол е потиснически и иска да съсипе женския пол, защото неговият тестостерон му диктува това.

Всички тези идеи действат в посока на разединението на хората. Това винаги трябва да се помни. В основата на марксизма и неомарксизма стои разделението и противопоставянето на хората. При марксизма разделението беше на базата на класовия произход: там потисникът беше богаташът, фабрикантът. Докато сега, при неомарксизма, лошият е белият хетеросексуален мъж, който е също колонизатор, извършил е редица безчинства и е създал потисническата християнска цивилизация. Интересно е, че не се говори за грехове на ислямската цивилизация – защото ако се говори за това, ще е ислямофобия. Ако пък се спомене нещо за една друга религия, става антисемитизъм. Въпросът е да се прикачи представката „анти“ с цел да се намери противник, който да бъде обвиняван, че е причинил жертви. Така жертвите са почти цяла Африка (хората с черен цвят на кожата), почти всички жени; не са пощадени дори азиатците. Напоследък „злият западен човек“ е нападнал дори природата и климата. Те също трябва да бъдат защитени.

България стои между тези две опасности – от Изток и Запад – като между Сцила и Харибда. Навигацията между двете е трудна. Затова в нашата партия „КОД“ считаме, че българският народ трябва да се „облегне“ на своето здраво традиционно ядро – любовта към семейството, истинската християнска традиция и грижата към природата и един към друг. Да изчистим боклуците от нашата природа; всеки да си оправи леглото, да си измие лицето, да почисти около себе си; да почистим държавата, в която живеем. Да почистим отпадъците и мръсотиите от реката, която при първия дъжд ще ни залее и ще напълни къщите ни. Тези неща трябва да се разказват и медиите имат тази роля. Училището също има тази роля. Държавата също.

Новетика: Има ли надежда?

Д-р Любо Канов: В България най-много ме тревожи алиенацията у хората и безверието, че нещо може да се промени. Когато липсва надежда, че нещо може да се промени, това е смърт на социалната енергия за напредък и възход.

Виждам безверие в институциите и държавата, в един иначе човечен и добронамерен народ, какъвто е българският – макар и мачкан и формиран от враждебни сили толкова много, че едва му е останала душица. Но въпреки всичко в тази душица има доброта и желание да се помогне на ближния.

Човечността е най-дълбокият слой на един народ и затова има надежда. И когато видя млади хора (не говоря за вулгарния тип, който скача по чалготеките) – които са усвоили цивилизационни модели на грижа към природата, градската среда, към запазване на ценностите, нравите и т.н. – знам, че това е покълването на доброто.

Кремена Крумова

е главен редактор на Novetika.com.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site is protected by reCAPTCHA and the Google Privacy Policy and Terms of Service apply.

Свързани статии

Back to top button