Китай след Венецуела и Иран: поврат или запазване на курса?

Как китайското ръководство реагира на събитията в Иран и Венецуела зад затворените врата в Джунанхай? Кой задава тона на китайската политика за Иран? Как властите в Китай контролират населението в условията на клатещ се режим в Техеран? Как всичко това ще повлияе на чувствителния въпрос кой ще наследи Си Дзинпин като лидер на КНР? И всъщност има ли това значение?

По тези и още въпроси последна информация дава епизод на подкаста Lei’s Real Talk от 17 януари 2026 г.

Събитията в Иран и Венецуела припомнят на Пекин болезнен исторически спомен – падането на Съветския съюз. В китайския лидерски кръг колапсът на СССР се описва като политически провал, причинен от три фатални грешки:

1) загуба на идеологически контрол;
2) разхлабване на вътрешната дисциплина и
3) изоставянето на битката за контрола върху общественото мнение.

При Си Дзинпин контролът е налице и по трите направления. Но спомените се връщат. Не като далечна история, а като политическо предупреждение. Изводът за Пекин е ясен: когато натискът от външни шокове се натрупа, вземането на ранни мерки става приоритет. И когато това стане, режимът не разрешава кризите, а започва тихо да подготвя следващата фаза на събитията, включително живота след Си Дзинпин.

Как Пекин оценява чуждестранните кризи

Китайската комунистическа партия (ККП) използва механизма на водещите новини – в случая с Иран посолството на КНР там предава доклади на всеки два-три часа. Фокусът на тези доклади обаче не са самите събития, а данни за дългосрочните икономически напрежения, безработицата сред младото население, структурните напрежения между религиозното ръководство и светското общество, вероятността за повторение на уличните протести и най-важното – колко бързо се разпространяват новините и кадрите от протестите. Защото от това зависи колко бързо се формират обществените настроения и емоции в социалните медии.

В системата на ККП Иран и Венецуела са третирани по различен начин, но носят еднаква предупредителна стойност.

Иран представлява общество поставено под дългогодишни санкции, където проблемите породени от икономическия натиск и политическата легитимност многократно се канализират в улични протести.

Венецуела е друг случай характеризиращ се с продължителна политическа криза в комбинация с икономически срив, международен натиск и дебати за правната отговорност на държавното ръководство.

ККП класифицира двете страни като примери за висока политическа интензивност и шоков потенциал. Това, което притеснява Пекин, е не как ще завършат кризите там, а доколко хората в други страни могат да припознаят кадрите от протестите със своята ситуация.

Превантивно потискане на активизъм

Множество независими източници потвърждават, че ключови отдели в системата за обществена сигурност в Пекин, Шанхай, Тиендзин и Чунцин – четирите града на централно управление от ККП – са получили заповеди да прекратят отпуските си. В същото време министерството на обществената сигурност и местната полиция са активирали вътрешни протоколи за сигурност и в приоритет е издигнато опазването на обществения ред. Полицията е инструктирана да засили чувствителността към общественото мнение, особено по въпроси от международната политика. На местните звена за обществена сигурност е наредено да наблюдават обсъждания свързани с Иран и Венецуела; да проследяват сбирки извън мрежата и да засилят посещенията при „ключови“ фигури. Това е описано не като „наказание“, а като „превантивни мерки“.

ККП не чака нещо да се случи. Властите действат по един въпрос: в какво може да се превърне всичко това, ако се разпространи? Затова дисиденти, словоохотливи учени и активисти в големите градове са получили предупреждения или са били привиквани. Казано им е да не обсъждат Иран открито, да не споделят информация и да не организират никакви събирания. Някои били инструктирани да избягват големи струпвания от хора и да информират полицията преди да се срещнат с приятели; движението им като цяло е ограничено. Тези действия на властите изпращат ясен сигнал: не ставай звено в разпространението на инфирмация. Те издават и от какво ККП се страхува най-много при протестите в Иран. Това е класическа тактика на ККП: потискане на потенциално действие още преди да стане видимо.

Контрол на медиите

По отношение на контрола в (социалните) медии – за разлика отпреди – сега подходът на органите за сигурност е по-невидим, но по-системен.

Местни медии са получили инструкции да не публикуват за Иран нищо освен единната позиция на агенция „Синхуа“ – без редакция или добавено мнение. Социалните медии са инструктирани да настроят алгоритмите си така, че да понижават постовете за Иран, без непременно да ги трият.

Китайски наблюдатели описват този фин подход като „тихо третиране“ – темите просто „избледняват“ вместо да изчезват внезапно.

Накратко, Пекин наблюдава чуждестранните кризи в реално време; моделира как се разпространяват разговорите; идентифицира точки на аналогии с местната ситуация; и пресича сравненията преди да са възникнали. Системна превенция.

Кой води китайската политика за Иран?

Си Дзинпин не управлява самостоятелно. Той неохотно споделя властта с партийни старейшини и с ключови военни фигури като генерал Джян Юся. Няма ясен отговор кой задава тона за стратегията на Китай спрямо Иран. Някои вярват, че посещенията в Китай на краля на Тайланд Рама X, президента на Франция Еманюел Макрон, южнокрейския президент Ли Дже-мионг и канадския премиер Марк Карни не са част от дипломатическата стратегия на Си Дзинпин, а маневра на партийните старейшини и особено работа на Уън Дзябао. Има слухове, че именно бившият премиер е наредил незабавно спиране на помощта за Иран, с цел избягване на рикошет в случай на падане на режима в близкоизточната държава.

Затова не е ясно кой дърпа конците в Пекин. Но щом подобни слухове излизат оттам и биват вземани насериозно, това означава, че доверието във върхушката отслабва.

В условията на все по-враждебна международна среда и с падането на приятели на Си Дзинпин от власт (като например) Николас Мадуро, позициите му в ККП продължават да ерозират. Така се променя балансът на силите и Си става все повече пасив за партията.

Според информация достигнала до водещата Лей, в Постоянния комитет на Политбюро на ККП е имало сблъсък относно Иран. Си предложил необичайно рискована стратегия: да разбие геополитическата изолация на Китай, като повтори помощта на Пекин за ядрената програма на Пакистан и съдейства на Иран да изготви ядрено оръжие в рамките на година. Логиката му била да създаде нов силов баланс в Близкия изток, като по този начин принуди САЩ да отклонят вниманието си от Тихоокеанския регион и Южнокитайско море. Това според Си ще даде на Пекин временен стратегически прозорец. Накратко, този план заплашва да вкара в света в ядрена криза.

Но по-важното е какво се случва след даването на тази идея. Най-висшият управителен орган на КНР – седемчленният Постоянен комитет на Политбюро (някои шеговито ги наричат „седемте джуджета“) – не застанали зад предложението на Си. Единият от членовете – Джао Ледзи, трети по ранг и председател на Народния конгрес – се противопоставил и предупредил, че ако този план бъде изобличен, Китай ще загуби и малкото му останало дипломатическо пространство в ООН и ще му наложат всеобхватни глобални санкции. Идеята на Си била атакувана и от собствения му кадрови топ шеф на Си – Цай Ци. Аргументът му бил, че планът ще доведе до сериозно отмъщение от страна на Запада и тежки икономически последици. Останалите четирима – премиерът Ли Цян, изпълнителният вицепремиер Дин Сюесян, политическият стратег Уан Хунин и топ шефът на дисциплинарната инспекция Ли Си – се въздържали и избрали да запазят мълчание.

И ето ключовият момент: на върха на китайската властова пирамида липсва единство. Въздържането не е предпазливост, а деликатен отказ от подкрепа на лидера. Тази случка е безпогрешен знак за самоотлъчка в редиците на Си.

Преди шест месеца подобна дързост би била немислима. Но днес се случва. Предложението на Си не е учудващо, тъй като е съвместимо с гледището му за света. Новото е, че членовете на Комитета калкулират собственото си оцеляване. Те разбират, че сдружаването със Си в подобен катастрофален хазарт може да унищожи всичко, което са построили за себе си и семействата си.

Веднъж щом лидерът не може да наложи волята си на върха, системата моментално започва да се подготвя за следващо управление.

План за наследяване

Според източници с достъп до вътрешни кръгове в ККП, партията е подготвила рамка с петима потенциални наследници. Тази информация не може да се потвърди. Но е логична. Си Дзинпин остарява (72 г.) и здравето му е тревожна тема за китайския елит. Налице е външен натиск, геополитическо и социално напрежение и вътрешна нестабилност. Режимът, обсебен от своето оцеляване, не може да оперира без резервни планове. В същото време вътрешните борби за власт правят невъзможно издигането на единствен наследник. Никоя фракция не е достатъчно силна, за да наложи своя избор. Затова има няколко претенденти. По този начин силно разединеният елит си купува време и се спасява от хаос и потъване на кораба на ККП.

Уан Ян – представител на фракцията на „реформистите“ на предишния китайски президент Ху Дзинтао. Ян е на практика партиен старейшина, защото е официално пенсиониран. Но влиянието му е значително. Бивш председател на Китайската народна политическа консултативна конференция (CPPCC). Бивш вицепремиер и бивш член на Постоянния комитет на Политбюро. Има репутацията на прагматичен реформатор с внушителен опит в управлението на ключови икономически региони като Гуандун. И най-важното: той е лично одобрен от Дън Сяопин. Затова мнозина го разглеждат като политически наследник на реформистката линия на Дън.

Ху Чунхуа – представител на по-младото поколение във фракцията на „реформистите“. Считан е за протеже на Ху Дзинтао и негов наследник. Тази очаквана кариерна траектория е рязко прекъсната на 20-ия партиен конгрес през 2022 г., когато Ху Чунхуа е изключен от Политбюро и менторът му Ху Дзинтао е изведен от залата на висшия форум.

В комбинация Уан Ян и Ху Чунхуа имат критичноважен опит в централното и местното управление, невиждан в цялата китайска върхушка. Двамата произхождат от бедни семейства: това им печели широка подкрепа сред населението. Но пък политическите им позиции не са силни: единият е пенсионер, другият заема неважен пост в CPPCC. Си Дзинпин ги изолира от години.

Ли Цян и Дин Сюесян – настоящи членове на Постоянния комитет на Политбюро на ККП. Част от лагера на Си Дзинпин. Издигане в кариера изцяло благодарение на връзки със Си Дзинпин. По традиционни стандарти на ККП политическите им биографии са оскъдни – нямат постижения във властта и управленски опит. Започват кариерата си като изпълнителни секретари на Си Дзинпин. Ценността им се състои в лоялност към Си. Това ги прави силно уязвими, защото са изцяло зависими от настоящия лидер. Те не са потенциални наследници по силата на своите способности, а просто продължения на властта на Си.

Чън Дзинин – най-интересното име в списъка. Партиен секретар в Шанхай. Един от редките технократи в ККП, с внушителен западен академичен опит. Завършил е университета „Цинхуа“, един от най-престижните в Китай. Също има докторска степен по инженерство на околната среда от Имперския колеж в Лондон, Великобритания. Говори перфектен английски и разбира западните институции – рядкост сред лидерите на ККП. Това е важно, защото дори да не го признават, в ККП знаят, че трябва да поправят отношенията си със Запада. Чън има профил на западен мениджър и не е силно идеологически „оцветен“. Именно това в политическо отношение е най-големият му актив е в същото време най-големият му риск. Чън е приемлив за Си Дзинпин, а реформистите могат да го понесат. Това го прави възможен компромис между двата лагера. Чън не е първият избор на коя да е от страните, но е резервен вариант – ако борбата стигне до задънена улица.

Историческата ирония е, че именно това е начинът, по който Си Дзинпин идва на власт. Преди 14 години, когато Ху Дзинтао е напът да се оттегли, Дзян Дзъмин иска Бо Силай да го наследи, а после се спира на Ли Къцян, предишния премиер, който почина. Нито една страна не надделява – нито тази на Ху, нито на Дзян. Накрая правят компромис. И избират Си Дзинпин – неизвестния никому „принц“, т.е. от семейство с баща от партийната аристокрация (нещо подобно на българските активни борци против фашизма и капитализма, АБпФК).

С оглед на тази история шансовете на Чън Дзинин са реални. Той може и да не е първи избор, но в китайската политика често печели компромисът.

Неотдавна Чън Дзинин се срещна с южнокорейския президент Ли Дже-мионг и говори с него на английски. По информация, Си Дзинпин бил силно разстроен от този факт. Вероятно от завист, тъй като Си не говори много английски.

Междувременно се чуват слухове за промени в личната охрана на Си Дзинпин. Ген. Джан Юся и Цай Ци реорганизирали Централното бюро за сигурност – звеното отговорно за защита на Си Дзинпин и другите шестима членове на Постоянния комитет на Политбюро. След реструктурирането двамата поели властта на охраната и пътуванията на лидера. Това не е добра новина за Си. Си е в конфликт с Юся от година и половина заради контрола върху армията. Явно засега Си не успява да си върне властта, щом Юся управлява пътуванията му.

Приемственост на властта

Лей изрази своето най-важно послание за епизода:

„Независимо дали Си Дзинпин си тръгне или успее да се задържи, и без значение кой от петимата претенденти го наследи, едно е сигурно: докато режимът управлява, той ще придвижва политиките на Си, защото споделените приоритети на елита предотвратяват разпада на ККП. Затова между петимата кандидати няма особена разлика – всички те искат да запазят режима. Има ясни сигнали, че партийните старейшини и дори опозицията на Си искат продължаване властта на ККП.“

Приемствеността на властта от Дзян Дзъмин на Ху Дзинтао и после на Си Дзинпин е дело на един човек: Уан Хунин (Wang Huning), веднъж описан в коментар във Washington Post като „най-опасния човек в света“.

Неотдавна човек на име Тан Фаню е назначен за директор на Службата за разследване на централни политики. Тази служба е идеологическият мозък на ККП. Уан Хунин я контролира от близо 20 години. На повърхността това назначение изглежда рутинно. Но всъщност изпраща ясен сигнал: идеологическата приемственост винаги ще преобладава над корекциите в политиката. Това е така, защото Тан е дългогодишен сътрудник на Уан.

Китай влиза в 2026 г. в условията на икономически стрес и международна изолация. В други държави това би предизвикало дебат и корекция. Но Китай избира обратния подход. С назначението на Тан ККП дава сигнал, че не вижда настоящата криза като причина да преосмисля посоката. И че независимо от външните фактори политическата архитектура създадена от Уан Хунин за Си Дзинпин, остава непокътната – дори ако е в противоречие със събитията на деня.

„Затова планът за наследяване няма особено значение. Партията е избрала да поддържа ‘фронта’ чрез идеология вместо с фундаментални реформи. Колкото и кандидати да има, ако системата е същата и не желае корекция, никой наследник не може да я спаси. Когато идеологията стане по-тежка от реалността, системата се срутва под собствената си тежест. Именно това ще стане. И това е рискът, който Пекин поема със своите решения.“