Среща с вятъра

Разказ за любовта и вятъра: можеш да ги уловиш, но способен ли си да ги задържиш?

Видях я за първи път на една от палубите на луксозния круизен кораб. Съзерцаваше нощната тъма на океана, а вятърът духаше право в лицето ѝ. Гледах как развява дългата ѝ черна коса, която блестеше под лъчите на луната. Видимо се наслаждаваше на доста хладната прегръдка на вечерния бриз, който обсипваше лицето ѝ със солени океански пръски. Нямаше вид да ѝ е студено, въпреки че носеше само тънка рокля без ръкави. Беше ефирна, почти прозрачна.

Изпитах непреодолимо желание да я заговоря, но тя беше потънала в медитативно спокойствие, напълно откъсната от светлините и глъчката на огромния кораб. Геройски издържах десетина минути по тениска на напора на вятъра и въпреки че ми се искаше да продължа да се правя на мъж, реших да се облека в каютата. Взех си якето и се върнах на палубата, но тя вече не беше там. На нейно място бяха дошли момче и момиче. Прегърнати, отпиваха от коктейлите си и разговаряха на висок глас.

Налегна ме необяснимо разочарование и дори се учудих на себе си. Та това беше непознато момиче, което може би беше дошло на круиза с приятеля си или с компания! Нямах намерение да флиртувам и нарочно бях избрал да дойда сам на това пътешествие. Исках да запълня с гледки и впечатления от далечни земи празнотата, оставена от една дълга и мъчителна връзка.

Но все пак нещо около младата жена не ми даваше мира. Въпреки че по-скоро бях видял само силуета ѝ, аз се чувствах странно привлечен към нея. Разходих се наоколо с надеждата да я зърна, но нея я нямаше. Реших че нямам желание да се присъединя отново към разгорещената атмосфера на нощните забавления и си легнах с мисълта за нея.

На зазоряване станах, за да направя сутрешния си крос. Щяхме да прекараме целия ден в океана, така че трябваше да планирам развлечения само на кораба. Мислех, че съм единственият турист, който имаше волята да стане толкова рано, за да спортува. Затова се изненадах, когато разбрах, че на басейна има някой. Приближих се и видях, че беше тя. Беше се къпала в него, защото беше увита в хавлия, а косата ѝ бе мокра. Отново стоеше облегната на перилата, с лице към слънцето и утринния полъх на вятъра, който беше много по-топъл от снощния. Очите ѝ бяха затворени и отново имаше вид, че около нея не съществува нищо. Не посмях да я заговоря, въпреки че много ми се искаше. Пристъпих плахо към нея, но се разколебах, като се сетих, че първото нещо, което щеше да усети е мъжественият аромат на изпотеното ми тяло. Обърнах се с неохота и продължих да тичам. Дори не бях сигурен, че ме беше забелязала.

Прекарах останалата част от деня във фитнеса, на масажната маса и в сауната. Четох книга и засищах напиращото в мен любопитство с деликатеси от шведските маси в ресторантите. Нямаше я никъде!

Вечерта имах резервация в най-луксозния ресторант на кораба, етикетът за който изискваше официално вечерно облекло. Сложих най-скъпия си костюм и се запътих към заведението. На моята маса имаше две двойки и една възрастна дама, която явно беше сама като мен. Сътрапезниците ми вече се бяха запознали и развеселено разговаряха с чаши в ръка. Всички радушно ме приветстваха, вдигнаха тост в моя чест и веднага започнаха да ме разпитват с какво се занимавам и защо съм сам.

Вече бях убеден, че веселата компания е мехлем за несподелените ми чувства, когато я видях да влиза в ресторанта. Носеше елегантна дълга вечерна рокля с цепка, през която се виждаха дългите ѝ крака. Косата ѝ беше вдигната на кок, разкриващ красивите ѝ рамене и изящна шия. Беше истинска красавица. Усмихна се на стюарда, който я отведе до масата ѝ, на която имаше трима мъже и една двойка. Обзе ме необяснима ревност и яд към координатора на вечерта, който не я беше сложил на моята маса. Тя седна и мимолетно погледна към мен. Стори ми се, че дори леко се усмихна, но толкова копнеех за вниманието ѝ, че реших, че си въобразявам.

Излишно е да пояснявам, че прекарах остатъка от вечерта в трескав размисъл как да я заговоря, тъй като тримата джентълмени на нейната маса рицарски се съревноваваха да я ухажват. Тя изглежда се забавляваше, смееше се с блестящите си бели зъби и отпиваше от бялото вино. С отегчение издържах артистичното шоу, след което започнаха танците. Видях я да танцува с кавалерите от нейната маса и реших че съм видял достатъчно. Пожелах „лека нощ“ на моята разочарована компания и се отправих към същата палуба, на която я бях видял предишната вечер.

Тя беше там. Нямах никаква представа как беше успяла да го направи, имай предвид, че точно преди минута се любувах на плавните ѝ движения на дансинга и я ревнувах от партньора ѝ.

— Да не би да имате сестра-близначка? — отрониха неволно устните ми, без да имат никаква връзка с центъра на речта в мозъка ми.

— Не, защо? — усмихна се тя.

— Стори ми се, че току-що Ви видях на дансинга — отвърнах аз.

— Аз съм бърза като вятъра — продължи да се усмихва тя. — В един момент танцувам, а в следващия съм някъде другаде. По-точно тук, до теб.

Исках да направя остроумен коментар, но от пресъхналото ми гърло не излизаше и звук.

— Приятно ми е, Уинди — подаде ръка тя.

— Уенди? — промълвих несигурно аз.

— Уинди, като вятър (уинд, wind – вятър, англ.) — поправи ме тя. — Аз съм вятърът.

Не разбрах дали се шегува или е в приповдигнато от виното настроение, въпреки че изглеждаше съвсем трезвена и сериозна.

— Искаш ли да се потопим заедно в нощния бриз? — попита тя.

— Няма ли да Ви е студено с тази рокля? — загрижено отвърнах аз, при което тя се разсмя на глас и каза:

— Не се притеснявай за мен, никога не ми е студено, на вятъра не му е студено. И между другото, можеш да ми говориш на „ти“.

Продължавах да недоумявам нейната асоциация с вятъра, но бях толкова пленен от присъствието ѝ, че нямах намерение да търся логика.

— Хайде, ела да се наслаждаваме заедно — подкани ме тя. — Затвори очи и остави бризът да обгърне тялото ти, остави го да влезе във всяка твоя клетка и когато станеш едно с него, си представи как летиш над океана.

— Ще ми трябват още две уискита за такова усещане — пошегувах се аз, но тя отново изглеждаше напълно сериозна.

Реших че няма смисъл да остроумнича. Затворих очи и се опитах да направя каквото ми каза. Не знам доколко успях да последвам съвета ѝ, но в един момент наистина се усетих безплътен, въпреки че краката ми бяха здраво стъпили на палубата. Изгубих усещане къде съм и знаех единствено, че тя е до мен. Беше прекрасно!

Когато отворих очи, нея я нямаше. Извиках името ѝ, но нямаше отговор. Върнах се в ресторанта, но сервитьорите вече разчистваха масата ѝ. Почувствах се разочарован. Можеше поне да каже „лека нощ“, сърдито си помислих и се отправих към каютата.

На другия ден я видях на масата за закуска. Носеше спортни шорти и тениска. Косата ѝ беше вързана на висока опашка. Беше толкова стройна, свежа и пълна с енергия.

— Хей, къде изчезна снощи? — попита тя.

— Как къде? — учудих се аз. — Ти си тази, която изчезна, без да каже „лека нощ“.

— Не, аз полетях, защото съм вятърът, нали помниш? Очаквах да полетиш с мен, но ти остана на кораба. Когато се върнах, вече си беше отишъл!

Отново седях в недоумение и не можех да разбера дали се шегува или просто си търси извинение, защото ме остави, без да се сбогува. Но после реших, че това е някаква игра, в която доброволно приех да участвам и аз.

Видяла объркването ми, тя се усмихна и попита.

— Какво смяташ да правиш днес?

— Имам планирани екскурзии всеки ден до края на круиза — отвърнах аз. — Може би ще се засечем на някоя от тях? — попитах с надежда в гласа.

— Чудесно — зарадва се Уинди, — аз също имам планирана екскурзия на всяко пристанище по нашия маршрут.

Следващите няколко дена бяха изпълнени с най-незабравимите преживявания в живота ми. Бяхме неразделни от сутрин до вечер. Бродехме по чуждоземни пристанища и китни морски градчета, гмуркахме се в сапфирено сини лагуни и се къпахме в изумрудени водопади. Крихме се зад руините на древните маи и опитвахме ястия с незнайни имена. Излежавахме се на снежнобели пясъци, пиехме шампанско и се смеехме с гларусите. Бъбрехме, хванати за ръце и прегърнати затваряхме очи, за да усетим бриза.

Тя обичаше много магазинчетата за сувенири. Никога не пропускаше да докосне звънящите камбанки чаймс и да чуе звука им. Имах чувството, че те звъняха преди дори да ги е пипнала. Понякога имах усещането, че е толкова ефирна, че дори не е истинска.

Вечер танцувахме, целувахме се и после политахме с вятъра. След това я изпращах до каютата ѝ. Тя ме целуваше нежно и прошепваше в ухото ми „до утре!“.

Нощем лежах в леглото и копнеех за нея. Не исках да заспивам, защото се страхувах, че мисълта за нея може да изчезне в съня ми. Не знаех нищо за живота ѝ, а и не исках да знам. Достатъчно беше да е до мен, миналото нямаше значение, само настоящето. Не смеех да мечтая за бъдещето.

Последния ден бяхме отново само по вода. Времето беше мрачно и валеше дъжд. Уинди дойде на масата за закуска, точно когато ставах от нея. Дрехите и косата ѝ бяха мокри.

— Защо стоиш навън в това време? — попитах я аз, докато бършех лицето ѝ.

— Вятърът не се страхува от дъжд — усмихна се тя. После протегна хладната си длан, докосна бузата ми и прошепна в ухото ми — Заведи ме в твоята каюта.

Останалата част от деня и тази последна нощ на кораба прекарахме в неописуемо неземно измерение. То беше въжделена сбъдната мечта, въплътена в нейното омайващо тяло. Беше прекалено вълшебно, за да е истина.

Целувах косите ѝ, които миришеха на морския бриз. Галех кожата ѝ, която имаше соления вкус на океан. Предадохме се на водовъртежа от желание, който ставаше все по-интензивен с всеки порив на страстта.

— Коя си ти — шепнех аз, а тя ми отвръщаше — Аз съм вятърът, нали знаеш? Аз съм ледена като арктическа буря и гореща като вихрушката на пясъчна гибла. Аз съм нежна като карибски полъх и разрушителна като атлантически ураган. Но в момента съм всичко това и съм само твоя!

— Остани завинаги с мен — умолявах я аз, а тя ми отвръщаше — Не можеш да задържиш вятъра — и се притискаше още по-плътно до мен.

Телата ни се отделиха чак когато розовите лъчи на зората започнаха да милват лицето ѝ. Затворих очи и съм заспал от сладостно изтощение. Когато се събудих, нея я нямаше. Затичах се към каютата ѝ, обзет от паника, че съм я загубил и започнах да чукам на вратата, викайки името ѝ.

Младеж от персонала на кораба ме видя и дойде да попита какво става.

— Това е каютата на моята приятелка Уинди — задъхано му обясних аз. — След малко акостираме и трябва да напуснем кораба, а аз дори нямам телефона ѝ.

— Господине, това е невъзможно — учуди се стюардът. — Това не е каюта, а сервизно помещение, и само няколко души от персонала имат достъп до него. Когато спрем на пристанището, ще бъде обозначено със специална врата.

— Невъзможно е — настоявах аз, — тя се прибираше всяка вечер в тази каюта. Аз лично я виждах как влиза в нея.

Младежът мълчаливо хлъзна картата си в електронната брава и отвори вратата. Стаята беше пълна с електронни табла, сензорни устройства и компютри. Нямаше как някой да спи или да живее там.

Седнах на пода объркан и напълно отчаян. Извадих телефона и започнах да прехвърлям снимките с нея, неспособен да различа реалността от мечтата. Коя беше тя, къде е била през цялото това време, как беше възможно да изчезне?

— Господине, добре ли сте? Мога ли да Ви помогна с нещо? — попита момчето.

— Да, намери я, моля те — промълвиха устните ми, докато му показвах нейна снимка, а сърцето ми крещеше от болка.

— Съжалявам господине, госпожицата не ми е позната. Знаете ли как се казва?

— Уинди — страдалчески отвърнах аз. — Просто Уинди.

Върнах се в каютата и с треперещи ръце започнах да си събирам багажа. Тогава видях един малък миден чаймс, на който имаше залепена бележка: „Не можеш да задържиш вятъра, но можеш да го уловиш и да се понесеш с него“. Почеркът ѝ приличаше на разлюлени от бриза морски вълни.

Слязох от кораба, съкрушено оглеждайки тълпата с надеждата да я зърна. Стори ми се, че се появи за миг, но беше по-скоро въздушна като мираж, отколкото създание от плът.

По-късно разбрах защо беше избрала кораба. Защото корабите и ветровете се носят заедно още от древни времена. Корабът беше създаден да улови вятъра и да се понесе с него.

Аз също стоя с лице към вятъра, затварям очи и го оставям да проникне във всяка клетка на тялото ми. Искам да съм нейният кораб и да я усетя отново и отново. Чакам я. Искам пак да се слея с нея и да полетим заедно, без да спираме… никога!

Деси Иванова

е разследващ журналист и коментатор по политически и социални теми в американското общество. Любител поет, пътешественик.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site is protected by reCAPTCHA and the Google Privacy Policy and Terms of Service apply.

Свързани статии

Прочети още
Close
Back to top button