Американската операция във Венецуела: час на свободата или инвазия?
Отсега нататък дебатът няма да се ограничава само до съдбата на Венецуела, а ще засегне по-широкия въпрос за международното право, правата на народите и границите на външната намеса
След драматичните събития при ареста на венецуелския президент Николас Мадуро се очертаха ясно различими фронтови линии в глобалното възприятие на операцията. Някои се радват, други се страхуват, а в САЩ оспорват провеждането на рейда без одобрението на Конгреса на САЩ.
Сред венецуелската диаспора се надигна вълна от радост и еуфория: залавянето на Мадуро беше привидяно като възможност за ново начало след години на политически репресии, икономически колапс и разселване на милиони граждани.
В САЩ, особено в райони с голяма венецуелска общност като южна Флорида, хората празнуваха, развяваха венецуелски знамена при новината за края на режима. Пример за това е град Дорал, западно от Маями, известен като столицата на венецуелската диаспора в САЩ.
Подобни сцени имаше и в някои части на Латинска Америка и Европа, където венецуелци изразиха надежда за край на дълготрайното страдание и възможност да се върнат у дома.
Тук трябва да се добави позицията на опозиционния лидер Мария Корина Мачадо, носителка на Нобеловата награда за мир за 2025 г., която приветства ареста на Мадуро и го определи като „час на свободата“ и заяви, че Венецуела ще стане „основен съюзник на САЩ по въпросите на сигурността, енергетиката, демокрацията и човешките права“. За мнозина живели под режима на Мадуро това прозвуча като исторически шанс за промяна.
В същото време реакциите не бяха еднозначни. В някои градове на САЩ имаше протести срещу описваната от като „инвазия“ и „незаконна операция“ акция в Каракас. Аргументите бяха, че въпреки репресивния режим на Мадуро, самият акт на външно залавяне на държавен лидер представлява опасен прецедент и нарушение на международното право.
Реакциите в самата Венецуела са също разнопосочни: освен радостни изказвания от опозицията, има съобщения за страх и несигурност сред гражданите във вътрешността на страната, които се чудят какво ще последва за ежедневието им.
Обратно в САЩ. Една от най-оспорваните теми в публичния дебат е правният аспект на рейда — дали президентът Тръмп е имал правото да го изпълни без одобрението на Конгреса на САЩ. Администрацията твърди, че има пълномощия по силата на националната сигурност и борбата с международния наркотрафик, и че уведомяването на Конгреса би компрометирало сигурността на операцията. Този аргумент е подкрепян от някои правни анализатори, които твърдят, че в извънредни ситуации президентът може да действа без предварително одобрение, но критиците посочват, че подобни действия трябва да бъдат прецизно регламентирани и прозрачни.
В този контекст е особено важно изказването на държавния секретар Марко Рубио. По негови думи, уведомяването на Конгреса е било невъзможно поради реален риск от изтичане на класифицирана информация, което би компрометирало операцията и застрашило живота на американски военнослужещи и участници на терен. Според Рубио в миналото вече е имало случаи, в които чувствителна информация е стигала до медиите или чужди разузнавания, а при подобна акция елементът на изненадата е критично важен. Политикът подчерта, че президентът е действал в рамките на правомощията си по линия на националната сигурност и борбата с международния наркотрафик, като Конгресът е следвало да бъде информиран след приключването на операцията, а не преди нея — практика, която има прецеденти в историята на САЩ.
Най-често споменаваният аналог е залавянето на панамския лидер Мануел Нориега през 1989 г., когато американските сили го арестуват и изправят на съд в САЩ по обвинения в трафик на наркотици, рекет и пране на пари — обвинения, които много анализатори сравняват с тези срещу Мадуро.
Допълнителна причина за неуведомяването на Конгреса е било блокирането от вътрешна опозиция на идеи за интервенция във Венецуела през първия мандат на Тръмп.
В обобщение: очертава се дълбоко разделение в общественото мнение. За едни операция „Абсолютна решимост“ е момент на освобождение и надежда, за други — опасен сигнал за нови форми на външна намеса в суверенни държави. Така отсега нататък дебатът няма да се ограничава само до съдбата на Венецуела, а ще засегне по-широкия въпрос за международното право, правата на народите и границите на външната намеса.
