Доц. Костадин Нушев: Просветата и писмеността – средство за спасение на душата

Каква е божествената следа в българската азбука създадена от светите братя Кирил и Методий? Каква е връзката между глаголицата, кирилицата, славянския и съвременния българския език? С какво ние, българите, можем и трябва да се гордеем на 11 май/24 май? Къде е границата между възпитанието в семейството и училището? Има ли място религията в съвременното образование и общество на технологии, дехуманизъм и упадък на ценностите? И как новият папа Лъв XIV ще бъде различен от своя предшественик папа Франциск?

В навечерието на 24 май, Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, разговаряхме с доц. Костадин Нушев, преподавател в Богословския факултет на СУ „Климент Охридски“.

Новетика: Каква е божествената следа в българската азбука, четмо и писмо?

Доц. Костадин Нушев: Божествената следа в българската азбука е свързана с нейния създател – свети Константин Кирил Философ, който е бил най-образованият човек в тогавашната епоха и истински просветител и духовен учител на славяните и на цяла Европа. В своите виждания за превода на Евангелието на разбираем и говорим език свети Кирил се доближава до апостолското разбиране за Благовестието на Христовото Евангелие за всички народи чрез превод на Свещеното Писание на езика на всеки един народ. Това е апостолската мисионерска традиция на Древната църква и към нея се придържат светите братя Кирил и Методий като апостоли и учители на славянските народи в Европа.

Тези разбирания за превод на Свещеното Писание на говорим и разбираем език, както и свързаните с него принципи за всеобща грамотност за четмо и писмо на роден и разбираем говорим език, са нещо Божествено и спасително, което е изначално за Християнството. През по-късните средновековни векове на Запад постепенно тези традиции са изоставени и се стига до „триезичната догма“, която налага ограничения при превода на Свещеното Писание на говоримите езици на европейските народи и ограничава книжовната култура само до три сакрални езика – еврейски, гръцки и латински.

Божественото просвещение в делото на светите братя Кирил и Методий сред славяните е именно в това придържане към Евангелските и апостолски принципи за благовестие и мисионерство, които се разпространяват в по-широк мащаб в Християнския Запад едва след края на Средновековието с делото на ренесансовите хуманисти, а в Европа те се утвърждават едва след края на Ренесанса и Реформацията в един по-различен религиозен и културен контекст.

Новетика: Как са разглеждани в европейската богословска общност братята Константин Кирил Философ и Методий? Революционно ли е делото им и има ли аналог?

Доц. Костадин Нушев: С навлизането на славянските народи в лоното на Христовата църква и с духовното им приобщаване към вярата възниква закономерно въпросът за тяхното просвещение и за богослужебния език, който следва да се употребява в църковното служение сред новопокръстените славянски общности. Въпросът за статута на славянския език в Кирило-Методиевото дело не се изчерпва само с неговите църковно-канонични или литургични аспекти, но има и много по-широко духовно-просветно измерение и културно значение.

В противовес на утвърждаващите се в тогавашна Средновековна Европа църковни и теологически схващания за ролята на трите древни сакрални езика на Свещеното Писание – староеврейски, гръцки и латински, и опитите да се догматизират възгледите на „триезичниците“ в латинския християнски запад, светите братя защитават коренно противоположна християнска визия и духовна концепция за евангелизацията. Духовните принципи на тяхната християнска просветителска мисия сред славяните са свързани с древната апостолска традиция за благовестие на разбираем език и с особеностите на културното и езиково многообразие на Православния изток.

В Източната църква, поради утвърдената практиката на древните патриархати, езиковото различие и многообразие на християнските народи съжителства в съборното единство на Вселенската църква и унификацията на богослужебния език не се извежда до равнището на строго догматически принцип. Ръководейки се от това разбиране за християнско благовестие и духовно просвещение на разбираем език, светите братя Кирил и Методий, и техните ученици създават една изцяло нова християнска книжовна култура и поставят началото на изцяло нови литературни езици сред славяните.

Свети Константин–Кирил Философ разобличава желанието и домогванията на триезичниците, новопокръстените славяни да не получават просвета на разбираем език и да останат безкнижни като погрешна и недостойна за християни проява на завист, и ги изобличава като еретици, опитващи се да придадат „свещен“ характер на своите мнения.

В сериозен богословски диспут с техни представители, състоял се във Венеция, свети Кирил показва ясно че подобни възгледи и позиции лишават Църквата от богатството на нейната духовна традиция и мисионерски принципи, завещани от апостолската проповед на Христовото Благовестие, което е предназначено „за всички народи“, и са в разрез с духа на Древната Църква и нейното Предание. Така той надделява над тези възгледи и успява да утвърди достойнството на славянския език като език на Словото Божие, чрез който се благовести и преподава Христовото Евангелие наред с другите книжовни езици.

С това в Европа през 9-и век възниква една изцяло нова книжовна култура, основана върху духа на евангелските принципи, която обогатява християнската и европейската цивилизация, и дава своите благодатни плодове на духовното просвещение и до днес.

Новетика: Каква е връзката между глаголицата, кирилицата, славянския език и съвременния българския език?

Доц. Костадин Нушев: Глаголицата е първата славянска азбука, която е създадена от свети Кирил с цел да бъде преведено Евангелието пред Моравската учителска мисия за християнска просвета на западните славяни. Това е една истинска „азбука на вярата“, защото е създадена с цел да бъде преведено Свещеното Писание като Божие слово и да бъдат просветени с евенгелските истини на спасението християните от славянски произход на техния роден, говорим и разбираем език.

Християнската културна концепция, към която се придържат светите братя Кирил и Методий, и техните ученици в своята евангелизаторска и просветна мисия, разглежда писмеността и просветата като неразривно свързани с вярата и спасението на душата. За тях писмеността е средство и оръжие на вярата, а не само привилегия на избран културен кръг или ограничен аристократичен елит. Писмеността и писменото слово, за светите равноапостолни просветители и техните духовни ученици, е духовно благо и достояние за всеки вярващ християнин, просветен чрез светото кръщение и получил духовното озарение на благодатния живот в Иисуса Христа. Способността да се чете и познава писаното Евангелско слово, което носи Истината и просвещава духовно вярващите, е средство за укрепване във вярата и утвърждаване на богоозарените и просветени души на вярващите. Писмеността и християнската книжовност са средство за просвещение и спасение, а не въпрос на достъп до науката или право на грамотност, каквито през Средновековието на Запад и във Византия притежавали само ограничен кръг от хора.

С това светите братя Кирил и Методий, и техните ученици прилагат успешно християнските мисионерски принципи на т. нар. „инкултурация“ и превръщат говоримия език в писмен и литературен език на Свещеното Писание.

Но не по-маловажно е и утвърденото разбиране за всеобща грамотност и широкоразпространена просвета, с което завещават на нашата духовна култура и християнска традиция още една велика истина и духовен принцип. Идеята за всеобщата грамотност и достъп на всички без ограничение, чрез възможността за самостоятелно четене на текста на Свещеното Писание, е свързана с разбирането, че всяко човешко същество по силата на Божията любов и дара на спасението е призвано към просвета на своя разум и укрепване в богооткровените истини чрез Словото Божие.

Това разбиране за християнската книжовност и духовна просвета на роден и разбираем език сред българите отстоява през вековете и нашата Българска православна църква като изпълнение на завета на светите братя и продължение на тяхното мисионерско и евангелизаторско дело. Чрез най-добрите си и предани служители, и в най-добрите си образци на книжовност и духовна култура, тя остава вярна на заветите на славянските първоучители и предава порива към знанието и просвещението на нашия народ, с което го възпитава духовно в любов към истината и истинското знание. Безкористното ученолюбие, стремежът към повече знание и жаждата за просвета и днес остават живи сред българите, а великата мисия на истинската просвета в духа на Кирило-Методиевото дело и днес поставя пред Църквата големи отговорности и задачи в спасителната ѝ мисия в съвременния свят.

Защото само чрез продължаването на това велико духовно и културно-просветно дело тя може да съхранява своята мисия, да запазва и отстоява достойнството си на учителка на истината сред народа и да съхранява авторитета си сред вярващите.

Новетика: С какво ние, българите, можем и трябва да се гордеем на 11 май/24 май?

Доц. Костадин Нушев: Ние българите можем и трябва да се гордеем с това, че делото на светите братя Кирил и Методий, което е било разрушено в Мравия и Паноние, е било спасено в България. Просветното дело на свети Методий като архиепископ на Моравия, макар и да е било сакционирано официално от Римския папски престол след 870 г., е атакувано отново от немското латиноезично духовенство на локално ниво и впоследствие е сериозно разстроено.

Моравската мисия попада в конфликтната зона между претенциите на местните архиепископи на Пасау за разширяване на тяхното църковно влияние на изток и стремежите на Римския престол да си възвърне влиянието в старите граници на някогашния Patrimonuim Petri – област на изключителна църковна юрисдикция на Римския епископ, предоставена по времето на свещения съюз с франкския император Карл Велики.

Като се прибавят към тези чисто западни условности и обтегнатите отношения между Рим и Константинопол по времето на папа Николай І и Константинополския патриарх Фотий, породени от съперничеството при Покръстването на българите, ставя ясно защо християнското просвещение на славяните и употребата на новия богослужебен език се оказват заложник на сложни църковно-дипломатически и геополитически съперничества. Най-верните ученици на свети Методий – Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд – били принудени да напуснат Моравия и да потърсят убежище в други славянски страни. Някой от тези най-близки сътрудници и ученици на светите братя „закопнели за България“ и духовните семена на тяхното дело, чрез съхранените книги, намерили най-благоприятна почва в новопокръстената страна на светия княз Борис І Покръстител. Тук след Покръстването на българите, и последвалата смяна на латинско и гръцко духовенство в процеса на християнизацията на страната и духовната просвета на народа, особено силно се чувствала нуждата от славяноезичен църковен клир, духовни учители за народа и християнско четмо и писмо на роден и разбираем език.

Светите братя Кирил и Методий, и особено техните ученици в България, завещават на своите последователи едно велико християнско наследство, което придава духовен облик както на Църковната мисия сред нашия и другите славянски народи, така и на характера на самата българска култура.

На първо място чрез извършения подвиг на превода на Евангелието и въобще на цялото Свещено Писание, а така също и на духовно-поучителна и богослужебна църковна книжнина на говоримия тогава славянски и старобългарски език, те създават изцяло нова писмена култура и полагат основите на славянската литература. С това се утвърждава правото и възможността да се използва този разбираем за новопокръстените славянски народи език писмено и говоримо в християнското просвещение и да се въведе в богослужебна употреба един изцяло нов за тогавашното време официален църковен език.

Апостолската мисия на Солунските братя и техните ученици в Моравия и България дава на славянските народи светлината на Евангелското слово, чрез писменост на роден и разбираем език, и познание на Христовата истина за укрепване във вярата и спасение на душите. Богослужебната прослава и молитвеното възпоменание на светите братя има за нас българите смисъла и значението и на непрестанно възвръщане към първоизворите на Кирило-Методиевото дело и постоянно утвърждаване в заветите на първоучителите.

Защото духовно-просветната и спасителната мисия на Българската църква през вековете винаги е била свързана изконно и неразривно с делото на славянските пъроучители, а верността към духа на тяхното евангелизаторско дело е определяла насоките на църковното служение за благото на народа и за спасението на духовните ѝ чеда.

Новетика: Къде е границата между възпитанието в семейството и училището?

Доц. Костадин Нушев: Родителите и семейството са незаменими фактори във възпитанието на детето и подрастващите младежи. През първите седем години на ранното детство и предучилищната възраст родителите и семейството изграждат характера и са основен възпитатетелен фактор за децата. След седмата година когато децата тръгват на училище, към семейството и родителите като важна институция за образование, възпитание и социализация се прибавя и училището. Семейството и училището се допълват в своята роля на възпитателни фактори в процеса на личностно израстване и социализация на децата и младежите в училищна възраст до навършване на тяхното пълнолетие.

Ангажиментът на родителите, обаче, в този възпитателен процес, никога и никъде не свършва, защото те завинаги си остават родители и тяхното родителско призвание е свързано с духовна и морална отговорност да възпитават и да дават добър пример на своите деца – нещо, което те не могат да делегират или да прехвърлят на някоя друга институция.

Новетика: Каква според Вас е най-добрата форма за изучаване на религията, добродетелите и общественото поведение в училище?

Доц. Костадин Нушев: Най-добрата форма за изучаване на религия, добродетели и ценности в училище е тази, която в момента предлагат от МОН – задължително-избираема форма на обучение с учебен предмет, който е в редовната програма от зъдължителни учебни предмети, но предполага избор между различни програми и профили с религиозен или философско-етичен аспект за учениците.

През последните години се обсъждат от мнозина възможностите за преоткриване на християнските ценности и добродетели в българското училище с цел засилване връзката на преподаваните знания и учебни дисциплини с универсалните нравствени добродетели. Тези усилия са насочени към укрепване на обучението в общообразователното училище, за да изпълнява то своята възпитателна роля и функция, да съхранява хуманизма и просвещението, и да подпомага личностното израстване и социализиране на учениците.

В законодателната уредба на училищното образование са залегнали именно такива цели на съвременното образование в общоевропейски и демократичен дух – за интегриране на знанието с добродетели с цел духовно, нравствено и цялостно личностно израстване и формиране на личността на учениците в системата на училищното образование.

В днешното „общество на знанието“ и „икономика на знанието“ човешкият фактор като „работна сила“ или „човешки капитал“ не може да бъде инструментализиран и дехуманизиран заради постигане на икономически ползи или политически цели. Уважението към ценностите на хуманизма предполага запазване на класическите християнски норми и етични стандарти както в образованието, така и в социално-икономическата област. Затова на човека не може да се гледа само като на средство за икономическо благосъстояние или на образованието да се гледа само като на система за подготовка на „човешки капитал“ с оглед нуждите на „пазара на труда“. Много и различни специалисти в областта на етиката и хуманитарните науки посочват необходимостта от запазване на духовните ценности и добродетели, както и тяхното интегриране и вграждане в съвременния образователен модел чрез възстановяване на връзката между обучение и възпитание, и постигане на единство между знания и формиране на ценности.

Новетика: Ще успее ли това етично и религиозно образование да пребори агресията на „локалите“?

Доц. Костадин Нушев: Според инициативата на МОН за промени в учебната програма се предвижда, и би следвало това да бъде така уредено, в рамките на училищното образование, да се засили възпитателната функция чрез съдействие за формиране на личността на учениците (подрастващите) посредством учебен предмет с преподаване и изучаване на основните нравствени добродетели.

Някои критици на тази философия на образованието, и нова визия за трансформация на образователната политика и педагогическа практика, са против възпитателните функции както на религията, така и на училището в процеса на култивиране на добродетели, макар тези хора да виждат и да не отричат дефицитите в сегашната система на училищно образование. Те също пледират за „формиране“ на личността на подрастващите като цел на училищното образование, но са против изучаване на религия и на нравствени добродетели.

Това „формиране на личността“ ние в нашата културна и просветна традиция наричаме възпитание и използваме оригиналния старобългарски корен на думата, а не буквален превод на английското formation, за да не подменяме изкуствено българските утвърдени понятия, като търсим аналозите чрез транскрипция на понятията от общата европейска педагогическа традиция и практика. Значи освен education – образование и обучение, има нужда и от formation – възпитание, в процеса на училищното преподаване на знания, умения, компетентности и формиране на навици. И в това няма спор, защото това е родната българска духовна и просветна традиция и общата европейска традиция.

Но, противниците на предмета Религия в училище, и на нравствено възпитание в училище чрез добродетели, са против самата религия, защото тя не давала ценности и не съдействала за формиране на личността!? Затова можело да се прилага само емоционално учене, емпатия и емоционално-социална интелигентност? Религията, обаче, е възможно най-важният духовен фактор за формиране на съзнателни и познаващи себе си и околните личности и за усвояване на транссубективни ценности. А за да бъде човекът наистина Homo Sapiens – не просто разумен, а мъдър човек, е необходимо да развие изцяло своя потенциал и най-вече духовните си способности, за да може да израства като свободна и отговорна личност. Защото Sapientia е именно мъдрост, а не просто интелигентност!

Човекът е разумен, но е призван да стане мъдър, което значи добродетелен и благоразумен. Той не е просто индивид, а има призванието да бъде личност. Мъдростта и благоразумието са най-важните добродетели още от библейски времена, в античната етика и до ден днешен. За ролята на религията за формиране на личността трябва да се познават не само теориите на Зигмунд Фройд за структурата на психиката и биологичните инстинкти, но и тези важни концепции на Карл Юнг за архетипите, на Виктор Франкъл – за ролята на съвестта, духа и търсенето на смисъл, и за ноогенните фактори в структурата на съзнанието и психотерапията, на Ерих Фром – за връзката между психология и етика, на Ерик Ериксон – за стадиите на растежа и формиране на личността, на Ейбрахам Маслоу – за йерархията на стимулите и мотивите за нравствено поведение на човека, и постигане на целите му като разумна, отговорна и свободна личност!

Има сериозни теории за личността също така и при гещалтпсихологията и хуманистичната психология. Само бихейвиоризъм и еволюционизъм не помагат за разбиране и подкрепа на този процес на израстване и формиране на личността. Само с невропсихология и ограничени теории за структурата на психиката на индивида в педагогиката и психологията на личността не става!

Личността е нещо повече от индивида и даже от индивидуалността. Неслучайно това са теми на етиката и не могат напълно да се психологизират и елементаризират по някакъв профанизиращ начин, като се отрича ролята на религията и дуковните ценности. Ценностите и добродетелите не може да се редуцират само до емоционалната интелигентност и емпатията, колкото и да са модерни за някои днес и да се опитват да изчерпват само с тях пълнотата и сложността на структурата на личността! Иначе когнитивната психология и невронауките са много важни и интересни при изследване на поведението, ученето и работата, различните видове активност, връзката между физиология и емоционалност, или за теориите за паметта и изкуствения интелект!

Новетика: Какво стои зад протеста „Училището не е църква“? Страх? Неразбиране? Или имат основание?

Доц. Костадин Нушев: Мисля, че има или неразбиране за естеството на проблема или умишлено саботиране на процеса поради идеологически или други светогледни въждания и предразсъдъци, които идват от миналото. Много често се подменят думи и понятия, и в този обществен дебат се достига до недоразумения и спорове, които показват разделенията в обществото.

Някои критици на предложението на МОН и Българската патриаршия за възстановяване на религиозното обучение в българското училище, подкрепено и от други религиозни общности и институции, се държат така, сякаш Европа и България нямат християнски корени и култура, а общата европейска цивилизация не е произлязла от хилядолетното християнско присъствие в нашите страни и между нашите народи!? Сякаш християнството не е допринесло с нищо за изграждането на единната европейска култура на народите на Стария континент през различните епохи и Новото време, а образователните системи на отделните европейски нации нямат нищо общо с тези общи и универсални ценности.

Секуларизацията в модерна Европа, а и изграждането на светски образователни системи, не са в разрез с националните традиции и култури, и не дават основание и право на противниците на религията в училище за налагане в обществото, или в публичната образователна система, на някаква идеология на краен секуларизъм. Подобна идеология на войнстващ секуларизъм в днешно време е отглас както от войнстващия атеизъм на тоталитарния комунистически режим, така и от влиянието на подмолния и латентен атеизъм на други идеологически течения от постмодерния тренд на нашата съвременност.

Без духовната, културна и социална роля и мисия на Църквата, и без обществена активност на християните, не е възможно да се поддържа европейската идентичност в нейния автентичен и класически вид в нашите съвременни общества и модерни нации. Християнството не е асоциално или анархистично движение. Църквата не е секта и традиционното вероизповедание в страната не е сектантска идеология, която не може да се съгласува в своите основни ценности със светските принциипи и норми на държавата.

Но Църквата и християнството не са и конформистки идеологически или политически движения, и не могат да бъдат използвани като инструмент за политически цели или за някаква пълна лоялност към светските власти. В света след края на тоталитарния атеистичен режим протичат естествени процеси на десекуларизация, които не отменят принципите на светската държава и светското училище, а водят до възстановяване ролята на вярата и религията в личния и публичния живот, и то по нов, съвременен начин, който не заплашва свободата или плурализма с налагане на религиозен теократизъм или авторитарен режим, а изисква естествено трансформиране и обновление на обществото и образователната система в демократичен европейски дух за утвърждаване на свободата.

Държавата в днешно време не може да въведе чисто конфесионално вероучение в българското училище, защото Църквата и религиозните институции на вероизповеданията според Конституцията (чл. 13) са отделени от държавата. В това се изразява конституционно-правната основа на светския и неконфесионален характер на образованието в България.

Не е възможно, поради това, да се върне и стария предмет по Вероучение или Закон Божий, в старата му форма от преди 1947 г., защото съществуват съществени разлики между реалностите на старата Търновска конституция и статута на Българската православна църква (БПЦ) като „господстващо изповедание“ в Царство България и сегашния статут на БПЦ като религиозна институция на Източното православие, която е отделена от държавата. Тази реалност е свързана с резултатите от референдума за отмяна на монархията и републиканската форма на държавно устройство и е установена в хода на секуларизацията и отделянето на вероизповеданията от държавата според Конституциите у нас след Търновската.

Според сегашната Конституция от 1991 г. „източното православие е традиционно вероизповедание”, но Църквата е отделена от държавата. Това означава, че религиозното образование може и трябва да се провежда в съзвучие с националната културна и духовна традиция, но при запазване статута на религиозните общности и религиозните институции като отделени от държавата. Това е свързано и със запазване светския характер на училищното образование.

Православието е свързано с националната традиция на България и мнозинството от нейното население изповядва или традиционно принадлежи към Православното християнство. Според официалните данни на националната статистика между 82% и 76% от българите се самоопределят като православни християни, 10-12% – като мюсюлмани и останалите – като принадлежащи на други религиозни общности. Затова обучението по Религия следва да отчита религиозната ситуация в страната и националната културна традиция, без да нарушава светския характер на образованието.

В последния етап от дебатите за религиозното образование у нас Светият Синод на БПЦ се ангажираше последователно, публично и нееднократно с искане за по-сериозно присъствие на религиозното обучение в българското училище, като наименованието „Вероучение“ и „Религия“ се използваха като синоними.

От 2008 г. с приетата Концепция за обучение по Религия в общообразователното училище на Светия Синод, вече ясно се използва възприетата от МОН терминология за обучение по Религия. При повечето срещи с политици през последните години Българският патриарх и синодалните архиереи поставяха последователно този въпрос.

През 2005 г. министърът на образованието проф. Даниел Вълчев се ангажира на среща със Светия Синод да назначи специални експерти по Религия в регионалните инспекторати на МОН, да се проведе задълбочено проучване на общественото мнение и оцени ситуацията с изучаването на Религия, преди да се пристъпи към възможността за промяна статута на предмета от избираем като редовен или задължителноизбираем и общообразователен в задължителната програма. Такива експерти бяха назначени в някои от регионалните инспекторати през 2006 г. и това беше една много важна стъпка по посока институционализиране присъствието на този предмет в административната система на просветното ведомство и в учебната програма на българското училище. Тези експерти могат да организират по-целенасочено и специализирано методичното ръководство на учителите по Религия, да ги подпомагат в процеса на повишаване квалификацията и да подкрепят административно процеса по въвеждането на предмета, като координират усилията на централната и местната власт, директорите, родителите и учителите. Но за съжаление тези експерти по Религия към РУО постепенно бяха освободени заради статута на предмета като избираем и факултативен, и липсата на политическа воля и сериозен административен ангажимент.

През следващите години Светият Синод инициира дискусии за агресията и насилието в българското училище, където отново прозвучаха тезата и аргументите за необходимост от „въвеждане на вероучението“ като задължителен предмет, имаше подписки и петиции до Народното събрание и много други форуми в много градове на страната и столицата. Данните от социологически проучвания поръчани от МОН, показват висока степен на подкрепа и доверие към въвеждането предмета Религия като общообразователен – преди 20 години около 90% от учениците и 70% от родителите се изказват и отнасят положително към подобна перспектива и възможност, а към настоящия момент – над 60% от родителите и учителите.

През 2015 г. се проведе нова среща в Светия Синод с министъра на образованието проф. Тодор Танев във връзка с началото на изработването на новия Закон за предучилищното и училищното образование. През 2018 г. бяха изработени от МОН учебни програми за предмета Религия в три основни направления и програми – две с конфесионални елементи и една за неконфесионално преподаване на сравнително религиознание и ценности във философска, етическа и културологична насока. През 2020-2023 г. бяха подготвени и отпечатани учебници по Религия за 1-12 клас по обявени от МОН конкурси за подготовка на учебници.

В заключение от направения бегъл преглед на дискусиите за религиозното образование и насоките на дебата за възстановяване на Вероучението, както много хора все още го наричат, в българското общообразователно училище могат да се направят следните по-важни изводи и препоръки:

1. Обучението по Религия е необходимо и трябва да намери своето по-стабилно място в учебната програма наред с другите редовни предмети в българското общообразователно училище.

Това обучение трябва да отчита едновременно нуждите на учениците и необходимостта от преподаване на морални ценности и добродетели, да има ясно изразен възпитателен характер и да дава знания за религията, но училището като институция и родителите следва да бъдат равноправни и активни участници при избора на учебна програма и профил на дисциплината, учебно съдържание и оформяне на основните насоки и принципи на преподаване.

2. В програмата и съдържанието на този предмет трябва да се съчетават националната традиция, но и универсалните ценности и норми, а също така и някои важни европейски перспективи на религиозното обучение, свързани с отчитане на религиозното разнообразие и най-вече критериите за антидискриминационен характер на обучението и образованието в публичната образователна система.

Националната традиция е обвързана с православното християнство като традиционно вероизповедание в Република България и вярата, изповядвана от мнозинството от българските граждани. Но националната традиция включва и моделите за добро съжителство и толерантно взаимно зачитане и уважение, и тя трябва да се отрази и в обучението по Религия. То трябва да спомага за по-добро познаване на собствената религиозна традиция, но и на вярата на другите, и да формира откритост към диалог, сътрудничество и мирно съвместно съжителство в гражданското общество.

3. Обучението по Религия ще трябва все повече да съчетава духовното наследство на националната традиция и културните ценности, които оформят българската идентичност с европейските перспективи на тази традиция и национална идентичност и демократичните принципи за плурализъм и свобода на съвестта и вероизповеданието.

4. В съответствие с това обучението по Религия следва да отчита ясно на програмно, дидактично и методическо равнище религиозното многообразие, да бъде отворено към перспективите на междурелигиозния диалог, да се основава върху ценностите на толерантността и да гарантира антидискриминационен начин на преподаване, изучаване, включване и присъствие в системата на съвременното българско общообразователно училище.

Новетика: Как очаквате да се променят позициите на Ватикана при новия папа Лъв XIV в сравнение с неговия предшественик папа Франциск?

Доц. Костадин Нушев: Папа Лъв XIV е първият папа американец начело на Римокатолическата църква. Той е интересна личност и мисля, че предстои да разкрие своята истинска църковна програма за обновление или активизиране на мисионерската работа на глобално ниво – във всички стани, сред всички народи и на всички континенти.

Той има силно изразен акцент към миротворството и ангажимент към разрешаване на военните конфликти и прекратяване на войните в съвременния свят – както войната в Украйна, така и други конфликти в Близкия изток и Азия.

Новият папа ще бъде фокусиран върху правата на мигрантите, но и върху технологичните предизвикателства пред индустриалните страни и ролята на изкуствения интелект. Той ще има грижата за правата на работниците, но и за човешкото достойнство в една епоха на трансхуманизъм и дехуманизация, която поставя човешкото в човека на изпитание и която заплашва да доведе до нови форми на робство за човека под властта на безличните технологии или до накърняване на неговата духовна идентичност и свободна воля като личност и Божие творение.

В сравнение с папа Франциск мисля, че новият папа ще има по- категорична позиция за войната в Украйна и по-активен ангажимент за посредничество за спиране на огъня между двете воюващи страни, и в търсенето на мирно споразумение и справедлив и устойчив мир в Европа.

Той ще бъде и по-категоричен в служението на Църквата за запазване на християнските принципи на семейството и ролята на мъжа и жената като съпрузи в свещения съюз на брака и като родители, за възпитанието и отглеждането на децата в съвременния свят на нравствен релативизъм и духовна криза на ценностите в областта на тези човешки отношения и дестабилизиране на инситуцията на християнския и гражданския брак в съвременната постмодерна епоха и смутни времена за цялото човечество.