Четвърто падане на Кастата

Кои са ПП и какво стои зад тях?

Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com

 

Преди няколко дни, след вот на недоверие падна правителството на „Продължаваме промяната“ (ПП), ръководено от Кирил Петков и приятели. За причините довели до този скоропостижен край се изказаха най-различни обяснения. Некъдърност, Мафия, Мутри, посланик Митрофанова и други, най-различни зли сили.

Но пък за качествата на това правителство се получиха само две групи диаметрално различни отговори:

– Това са млади, интелигентни и честни хора, с големи дипломи, големи борци против Мафията и Мутрите, големи душители на корупцията. Спасители на бедния, нещастен народ, когото ще поведат към Щастието. Те ще извършат чудеса (както подобава на Месиите) и ще оправят България веднъж завинаги и во веки веков…

или

– Това са случайно подбрани от президента млади хора, повечето с ниска обща култура, нулев управленски опит и остър дефицит от морални принципи. За тях е важен предимно собственият интерес и затова се оплетоха в съмнителни машинации и приятелски кръгове. Същевременно неуморно лъжат през сервилните медии, колко честни, почтени и компетентни са и как се борят с всякакви Врагове на народа. Съюзиха се с БСП и се поставиха в услуга на Русия – отказаха официално оръжие за братска Украйна и денонощно охраняваха МОЧА/ПСА, заедно с щурмоваците на „Възраждане“, вместо да го демонтират, като държавна собственост…

Прозрението

Във връзка с последното твърдение, дежурните проправителствени анализатори веднага обявиха правителството, в лицето на министър-председателя Петков, за неволен заложник на четвъртия участник в коалицията, БСП. Той видите ли, много искал да се прояви като българин и натовец, но Нинова го трансформирала в русофил, пряко волята му…

Нелепо, разбира се.

По-съобразителните граждани отдавна разбраха истината, че партиите от коалицията имат ключов общ знаменател, обединяващ признак. Партийните ръководства и на четирите партии, както и значителна част от членската им маса са родствено (генерично) свързани с Кастата АБпФК. Присъдружните партии гъмжат от тях. Както се казва, игла да хвърлиш между тях, със сигурно ще падне върху такъв индивид. На един леля му била терористка от бойните групи на БРП (к), на друг дядо му агент на ГРУ, а общо взето всичките имат за роднини по права и съребрена линия Активни Борци против Фашизма и Капитализма (Кастата на АБпФК), или в краен случай са потомци на Клиентелата на АБпФК или на КДС/КГБ агентурата.

Нещо повече. Завземането на пълната политическа власт в България през последните 33 години от АБпФК и/или потомците им не е еднократен акт, а се случва вече ЧЕТИРИ пъти. И всеки път, с убийствена точност, завършва по един и същи начин: след кратко управление настъпва икономически и социален срив в държавата, при което съответното правителство на Кастата е изгонено…

Невероятно но факт, това се повтаря за 33 години цели четири пъти, т.е. средно през 8 години! Смята се, че обществената памет има хоризонт около едно поколение, т.е. средно 20 години. Явно ние българите сме някакво уникално изключение, щом през всеки 8 години избираме едни и същи Месии (все от Кастата), които всеки път ни водят към провал.

Веднага възниква въпросът, КОЙ ги избира. Според нас отговорът е прост – избира ги така нареченото „политическо блато“, уникален български феномен.

С други думи, за да си обясним спецификата на събитията в България след 10 ноември 1989 г., трябва да си изясним генезиса и същността на българските обществени феномени: „Каста на АБпФК“, „Месианство“ и „Политическо блато“.

Кастата

АБпФК възниква като кастова организация на дейците на БРП (к), които имат принос в борбата срещу „враговете на народа“ и в завземане на властта, т.е. представлява нещо като комунистическа аристокрация. С течение на времето се превръща в наследствена (генерична) групировка от нещо като мафиотски тип. Възниква с учредителен конгрес през 1947 г., като Съюз на борците против фашизма и капитализма (СБПФК), главно с личните усилия на Тодор Живков. На конгреса се формулира за пръв път понятието „активен борец против фашизма и капитализма“. Така Живков с право може да се нарече „баща на активните борци“. През 1959 г., със специална докладна записка до Политбюро, внесена пак от него, се урежда йерархична система от социални и образователни привилегии, служби, пенсии, финансови и имотни облаги за членовете на Съюза и за техни роднини и съпрузи, както и правила за приема на нови членове.

Постепенно кръгът на правоимащите се разширява значително и обхваща: „незаконните съпруги на народните борци“, помощниците-ятаци, които са давали подслон на „народните борци“ и основно са техни роднини и приятели, леви интелектуалци и представители, кръвните роднини на „антифашистите“ до трета степен на родство, а също и тези по сватовство. Това е само началото на поредица от мерки за всестранно облагодетелстване на тези лица. По-късно в системата се включват и наследниците на правоимащите лица, а накрая се отваря и вратичка за разширяване обхвата на привилегиите и върху внуците.

Трябва дебело да се подчертае, че подобна комунистическа структура НЕ СЪЩЕСТВУВАШЕ никъде в соцлагера. Причината сe корени в предимно селския произход на повечето лидери на БКП, които могат, освен всичко друго, да се характеризират и като своего рода „практични селски хитреци“, които поставят материалния интерес над идеалите на марксизма.

Кастата владееше партията-държава посредством запазените САМО за нейните членове специални списъци на управленските длъжности (номенклатурни списъци). В зависимост от йерархията, номенклатурните списъци могли да бъдат Номенклатура на ЦК на БКП, Номенклатура на Политбюро на БКП и т.н., до някои от най-дребните длъжности в държавата. Тези номенклатурни длъжности (Номенклатура) съществуваха в целия соцлагер, но ЕДИНСТВЕНО в НРБ те се попълваха предимно от редиците на АБпФК (става въпрос за висшата, средната и част от дребната номенклатура).

Много често се бъркат понятията „АБпФК“ и „Номенклатура“. Дори второто понятие в последните 30 години измести първото, което не е случайно, а съвсем закономерно явление. По този начин медиите, управлявани от Децата и Внуците на АБпФК се стараят да изтрият понятието „активен борец …“, което е родово, наследствено и означава привилегии, а често и извършени престъпления, с неутралното „номенклатура“, т.е. служба. Внушението е, че лицето е било на служба, но децата и внуците му вече не са, така че последните вече нямат нищо, което да ги свързва с комунизма и неговите престъпления. По този начин самото съществуване на Кастата АБпФК беше осъдено на забвение. Изчезна от общественото пространство и от историята, не се преподаваше в училищата. Само в продължение на едно поколение те бяха забравени.

Остана неутралният, размит и неясен термин „номенклатура“…

Основният смисъл в двете понятия обаче, е коренно различен. АБпФК е доживотно звание, а неговата свързаност се предава през поколенията. Децата и внуците изграждат една общност, която отдавна (още преди 10 ноември 1989 г.) е загубила своята идеологическа основа и се е превърнала в кастова общност изградена върху общи икономически интереси и взаимопомощ между неформалните членове. Известна идеологическа окраска не е чужда на Кастата, особено през новия 21-и век, но тя е различна за двете й Крила, както ще видим по-нататък.

Докато номенклатурната длъжност не е постоянна, лицето може да се пенсионира, може да бъде понижено, или изхвърлено, дори и от най-висока длъжност (случаят със Станко Тодоров например).

А пък има и случаи, когато лицето е АБпФК, но не е на номенклатурна длъжност по различни причини. Например нежелание да се занимава с партийна или държавна работа, защото привилегиите на активен борец са му достатъчни (много такива случаи има сред селските АБпФК, говори се, че такива са били родителите на известна наша международна банкерка) или поради ниско образование и нежелание да го повиши (което за активните борци не е било трудно, но все пак предполагало полагане на известни усилия).

Както беше описано по-горе, Кастата ръководеше с желязна ръка Партията и държавата посредством заемането на ВСИЧКИ важни управленски длъжности от номенклатурните списъци. Това е групировката, която държеше икономическата и политическа власт в страната от 1947 г. насам. Вярно е, че след 1990 г. те институционално загубиха политическата власт, но пък запазиха почти напълно икономическата, в областта на новоизлюпения едър и среден бизнес.

Двете крила на Кастата

Скоро след 10 ноември 1989 г., поколението, съставляващо тогава Кастата на АБпФК, постепенно се разцепи на две крила, които условно можем да наречем ЧервеноРуско и ЧервеноЛево.

Първото, по-малобройната част от това поколение, Деца, Внуци и Близки роднини на АБпФК, бяха вече значително образовани (най-вече на Запад). Те останаха верни на Русия, тяхното упование и защита в един нов свят, изпълнен с антикомунизъм и заплахи от разкриване престъпленията на дедите. Въпреки връзките си със Запада в областта на бизнеса и кариерното развитие, те разчитат предимно на Русия и са главни поддръжници на руското влияние в България. Отдавна бяха изоставили марксизма, но след 10 ноември 1989 г. инстинктивно се обърнаха към русофилството, което стана за тях един вид идеологически заместител на марксизма. Постепенно русофилството на това ЧервеноРуско крило на Кастата се трансформира в путинизъм, след ката изгря звездата на Путин, като руски автократ.

Второто крило, ЧервеноЛевото, е изцяло представено от Деца, Внуци и Близки роднини на АБпФК, получили солидно образование и същевременно индоктринирани с левичарска неомарксистка идеология. След 1990 г. голяма част от това младо и образовано поколение (мнозина бяха завършили престижни западни университети, още преди Прехода), започна да търси приобщаване към Запада. Те виждаха пълната несъстоятелност на комунизма, включително и на българския. Огромният финансов ресурс на западния капитализъм осигуряваше примамливи надежди за забогатяване и успех. По това време на Запад надигаше глава левичарството, попаднало вече под идеологическия чадър на неомарксизма, маскирано под престижното наименование „либерализъм“. По стар семеен рефлекс, хората от това поколение заедно с капитализма, прегърнаха идеите на левичарството и неомарксизма.

За отбелязване е, че те отхвърлиха фанатичното преклонение пред СССР/Русия. Към Русия се отнасят с презрение, като към изостанала страна. Но все пак не забравят, че тя е главният защитник на тяхната Каста и трябва да показват известна лоялност.

За отбелязване също е, че ЧервеноЛевото крило на Кастата АБпФК се разраства за сметка на ЧервеноРуското, като извлича човешки материал от него (младите хора).

Двете крила не се харесват особено и понякога изпадат в конфликти, но пък и нерядко влизат в колаборации, както стана при съставянето на Четворната коалиция през тази година.

Кастата на АБпФК фактически управляваше България авторитарно 42 години, при това по най-некомпетентния начин в целия соцлагер. Докара страната до няколко икономически фалита и създаде тежка индустрия, по-голямата част от която, изложена на пазарна конкуренция, рухна само за няколко години.

Кастата осъществи грабителска приватизация на по-голямата част от държавните активи и паралелно създаде мафиотска корупционна система, органично срасната с икономиката и едрия бизнес.

Роди се олигархичният капитал, а партиите, независимо от политическата си окраска се превърнаха в храненици на олигархично-мафиотските структури. Така от 33 години до днес, Кастата държи икономическата власт в страната и влияе върху почти всички институции на държавата. Опората ѝ винаги е била Русия, под една или друга форма.

Сега наши съвременници са предимно децата на това поколение, внуците на старите АБпФК, разпределени в същите две крила, със същата политическа ориентация.

В момента картината е показателна за мощта и влиянието на Кастата в страната. Деца, а най-вече Внуци и Близки роднини на АБпФК са всички големи бизнесмени в страната, голяма част от магистратите, от адвокатурата, от генералитета в БА (особено ВВС), от собствениците и управляващите големите и средни медии, от журналистите, от служителите и чиновниците в специалните служби, в държавната и общинска администрацията, от ръководителите в областта на науката и изкуствата. Особено наситени са знакови институции, като МВнР, МОН, МВР, научни звена в областта на хуманитарните науки (на първо място историята, а също философията и езикознанието…), та дори и в областта на естествените науки и т.н. и т.н.

През цялото време от 1989 г., Кастата се стремеше да завземе и цялата политическа власт, което ѝ се отдаде досега общо четири пъти (при правителството на Луканов, Виденов, Орешарски и понастоящем на Петков). Трите предишни опити завършваха, както знаем, по един и същи сценарий. Четвъртият също върви натам. Неумолима историческа зависимост – след всяко пряко управление на Кастата следва разруха…

Блатото

Една от най-важните причини за трагичното състояние на институциите в България, може би главната, е наличието в българското общество на една огромна, безлична маса, не по-малко от 40% от гласоподавателите – т. нар. „политическо блато“.

Това е инертна общност от обезверени хора, която периодично се люшка между различни политически утопии. Те не вярват в собствените си възможности. Всичките си житейски неуспехи приписват на външни враждебни сили, политици, институции, лоши хора, дори фатална липса на късмет, но никога на собствените си грешки. За сметка на това, силно вярват в Месията (виж по-долу), който ще ги „оправи“ (т.е. ще ги води в Обетованата земя) и винаги са готови да тръгнат след него, който и да е Той. Разбира се, когато се провали в очите им, те чевръсто го разпъват и си търсят нов.

Това е един друг, отделен и виртуален свят. Свят на крайности, на черното и бялото, свят без полусенки. Тук господстват Вярата и догмата, а не научното познание. Потресаващо, но тази маса демографски се обновява от млади хора, индоктринирани от „блатната идеология“ в семейството или от социалните медии. Затова в тази среда избуяват бурените на всякакви конспиративни и хейтърски теории. Тук процъфтяват също русофилството и примитивният шовинизъм (маскиран като лъжепатриотизъм с проруска окраска).

Най-страшното е, че измъкването от тази виртуална реалност е изключително трудно, дори невъзможно, без външна помощ…

Самото „блато“ не е статична структура, а образувание намиращо се в относително динамично равновесие, съставено от сравнително твърдо ядро и периферия. Периферията непрекъсната взаимодейства с други обществени групи, в нея влизат и излизат хора, проникват идеи…

Генезисът на този феномен, почти непознат в буржоазна България, се корени във времето на първите десетилетия от победилия социализъм. Когато частната собственост върху земята и върху производствените и занаятчийски активи е забранена и хората вече започват да забравят, че могат да разчитат на собствения си труд и упоритост в живота.

Тогава една значителна част от населението се обезсърчава, че може да постигне нещо самостоятелно в живота извън волята на Партията-държава и се ориентира към пасивно оцеляване. Към едно тъжно, но пък предвидимо съществуване, където не е нужно да се бориш и да вземаш решения, защото винаги се намира кой да ти каже какво да правиш. Подобно на растение в парник, за което непрекъснато се грижат в познати и предвидими условия.

И тогава дойде Преходът. Парникът се счупи и тури край на безметежното съществуване. Задухаха ветрове, излязоха бури и дъждове. Животът стана истински, но сложен, опасен и непредвидим. Човекът трябваше да се бори и сам да взема решения. Но много от хората бяха забравили как се прави това, а и никога не са знаели.

Мнозина не се научиха и изпаднаха в „блатото“.

В техните представи светът на Прехода беше нов, чужд и враждебен (а за мнозина действително се оказа такъв).

Сработи синдромът на дългогодишния затворник. Хората, прекарали няколко десетилетия в затвора, където ги хранят и се грижат някак си за тях, не могат да свикнат със свободата и свободната воля и правят всичко възможно да се върнат обратно в затвора или дори се самоубиват. По същия начин хората от групата, за която става въпрос, биха искали отново да се върнат към старото соцобщество, което навремето са ненавиждали и охулвали, подобно на дългогодишния затворник, който копнее за свобода, но когато я получи, не знае какво да прави с нея. Оттам и широкоразпространената сред политическото „блато“ т. нар. „соцносталгия“.

Всъщност, мнозина от тези хора навремето възторжено приеха Демокрацията. Те масово ходеха по митингите на СДС, подкрепяха Прехода и се надяваха, че по някакво чудо животът ще стане прекрасен и ще заживеят, както в мечтания Запад.

Но чудото не се случи. Затова тези хора намразиха Запада и Демокрацията и се записаха като жертви.

Единствената им надежда остана Месията, чиято роля си представяха различно. Едни се надяваха Той да ги върне в познатия им социализъм, чиито недъзи бяха отдавна избледнели в съзнанието им, а други – да ги заведе в Обетованата земя, където ще живеят богато, щастливо и безгрижно.

Не бива да се забравя, че поколения от тези хора, освен всичко друго, бяха подложени на систематично промиване на мозъци от комунистическата пропагандна машина. Машината, която под модифициран, „капиталистически“ фасон, работи и до днес. Но вече под формата на „свободни“ медии и на образователни и хуманитарни институции, собственост на Внуците на АБпФК или под тяхно управление и/или влияние.

Политическото „блато“ е количествено преобладаваща електорална прослойка. Тя задава политическия дневен ред в обществото, сваля и качва правителства, и с нея се съобразяват на първо място политиците.

Това е и главната причина в страната да не се извършват жизнено необходимите реформи и вече 30 години да търпим неработещи институции. По-точно, причината е в патологичния страх на политиците от негативната реакция на тази могъща обществена група…

Всичко това означава, че съдбата на България до голяма степен е в ръцете на хората от посочената прослойка от населението. Който успее да ги мотивира, той обикновено печели изборната надпревара, както в случая с последните серии от избори за НС, където те подкрепиха популистите от ЧервеноЛевото крило на Кастата.

Там се намира и коренът на всичките ни беди, през безкрайния Преход. Там е причината за политическата турбуленция през всичките 32 години на прехода, за мятането от една крайност в друга, за скоротечното възникване, разцвет и упадък на политически партии, за мимолетното изгряване и изгаряне на нови и нови политически звезди.

Някои наричат тези хора „полезни идиоти“, „дебили“и т.н., но не са прави. Това са наши сънародници, кръв от кръвта и плът от плътта на нацията.

Дефектът на политическата класа

Има и втора причина за българските нещастия, вековна, за разлика от горепосочената, която съществува от няколко десетилетия.

Това е незрелостта на българската политическа класа. Тази нейна характеристика е отбелязана още навремето от Лев Троцки, сравнявайки я със сръбската, през паметната 1912 г., когато пребивава в България (книгата му би трябвало да се прочете от всеки българин). За разлика от съседните ни страни, които имат вековни политически традиции (Сърбия и Гърция над 200 години, а Румъния, в лицето на Влахия и Молдова, над 600 години), ние имаме политическа класа от около 140 години. След редица недопустими грешки, българските политици довеждат страната до катастрофата от 1913 г. А тя от своя страна определя неумолимо следващите крушения през 1918 г. и 1944 г., като дава огромно отражение върху вътрешната политическа обстановка в страната, а дори и върху българската народопсихология.

При това в нашата политическа класа няма непрекъсната приемственост, нейното развитие два пъти е прекратявано и е започвало отначало. Сега разполагаме с нова (от 32 години) политическа класа, с неясни и противоречиви възгледи, която отново учи политическата азбука по метода „проба-грешка“…

Единствената надежда е да измъкнем колкото се може повече хора от „блатото“, да им помогнем, а заедно с това да помогнем на страната си. А това може да стане най-вече, ако се опитаме да спечелим информационната война за душите на тези хора…

Месианството

Вярата в Месията (Спасителя) се заражда обикновено сред крайно потиснати под една или друга форма общества (например сред евреите в диаспората). Подобна е и вярата сред руските крепостни, че милостивият Цар-батюшка ще ги освободи, или аналогичната вяра на българите в Османската империя, след 17-и век, че митичният дядо Иван ще му донесе свободата и т.н. И докато вярата в дядо Иван (руският император) угасва скоро след Съединението и Балканската освободителна война, то митът за Месията се появява в българското общество в годините след 1989 г., като напълно съвпада със зараждането на политическото „блато“ (виж по-горе).

Очаква се родният Месия да доведе бедния народ до Щастието за твърде кратко време, а не за цели десетилетия, както Библейските такива. Експериментално беше доказано, че в родината ни, Месията живее най-много до десет години, след което бива разпнат и се търси друг, по-способен, който да го замени.

За отбелязване е, че вярата в Месията у нас винаги преминава през Държавата, т.е. Той оглавява Държавата и спасява нещастния народ.

Преди една година лековерният народ и най-вече политическото „блато“, припознаха в Кирил Петков, своя Месия. Защото от него струят неподправен оптимизъм, въодушевление и познатия на по-старото поколение комсомолски плам, примесени с обаятелна инфантилност. Истински Месия, който ходи пеша сред народа, проповядва и го увлича с пламенни слова за прекрасно бъдеще и за гибелта на Враговете.

Старият Месия е разпнат, сега се очаква Новият да ги поведе към Обетованата земя (ако не знаете, там текат реки от мляко и мед).

Уви, както си е в реда на нещата, много скоро, след няма и година, имиджът на новия Месия помръкна. Все по-често виковете „Разпни го“, взеха да надделяват над „Осанна“. Най-вероятно ще бъде разпнат и повече няма да чуем за него…

Обаче не мислете, че тълпата ще миряса. Напротив, вече се търси нов Месия. И така нататък…

Quo Vadis Bulgaria

След краткото шестмесечно управление на последното редовно месианско правителство пак ще се готвим за избори. Лидерите на осиротялата коалиция Кирил Петков и Асен Василев, отново ще се кандидатират за Месии, но този път с неясен успех.

Дежурните „протестиращи“ (2-4000 души) са мобилизирани, за да представляват „народа“ и да манипулират политическото „блато“ за успеха на (вече) Тройната коалиция.

Спокойно, няма нищо случайно…

Все повече виждаме как българският народ проявява симптоми на нарастващо опростачаване. Прословутият Червен професор може и да излезе прав – сметката клони, ако не към 80, то поне към 60-70%…

„Пепел ви на устата“, ще каже по-образованият читател.

И може би е прав. Та нали Макгахан беше казал преди 160 години, че в отоманската провинция България, общинската образователна система е по-добра от британската. А пък Бисмарк нарича по това време българите „прусаци на Балканите“…

Уви, реалността е вече друга и нелицеприятна, но за нея не е прието да се говори публично.

Нашият народ е смазан духовно, морално и демографски.

След фаталната 1913 г. (вследствие предимно на русофилската куца политика на Гешов/Данев, но и в съучастие с цялата тогавашна политическа класа), България върви все надолу. След кратка стабилизация и големи надежди (1937-1943 г.) идва довършващият удар. България е окупирана от Червената армия, а съветската агентура извършва преврат на 9 септември 1944 г. Следват 45 години извън и встрани от Европа и от цивилизацията.

Междувременно режимът на селските комунистически лидери ражда Чудовище – Кастата на АбпФК, чиито генерични наследници фактически управляват по един или друг начин страната и до днес.

Нацията 75 години непрекъснато е облъчвана от просъветска/проруска пропаганда, а в последните години и от левичарска/неомарксистка. Пропаганда не само в медиите, но и в образованието, литературата, историческата и други науки.

В резултат, нацията е загубила чувството за историческа памет. Разделена е както никога в цялата история на Третата българска държава.

Само на 300 км от нашите граници бушува най-свирепата война в Европа след ВСВ, а въглените на Гражданската война (1918-…) отново тлеят, раздухвани от Североизток.

Междувременно се опитахме да подобрим пагубния си дипломатически рекорд от 1912-13 г. Успяхме отново, пак с многогодишните усилия на родната дипломация, да се обградим с противници отвсякъде (този път в ЕС) по „македонския въпрос“. Добре, че накрая ни просветна и се отървахме на косъм.

Падението продължава…

Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com

 

Александър Тацов

е по специалност инженер. Работил е в Технически университет - София, а понастоящем в частния технологичен бизнес. От години се занимава с изследвания в областта на политическото, научното и идейното обществено развитие, в обхвата на писаната история.

1 коментар

  1. Не е четвъртото, деветото е! ГЕРБ са същите! Просто от 30 години е проект, след проект….
    Гледайте фактите
    Лично за мен единствените по-различни биха могли да са ИТН. но вече и за тях взех да се съмнявам!
    Просто Слави е прекалено голям нарцисист и не се усеща, че и при него има внедрени хора.
    Случката с плагиатството показва много!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

This site is protected by reCAPTCHA and the Google Privacy Policy and Terms of Service apply.

Свързани статии

Back to top button