„Забравих да умра“ – книга с послание

Има книги, които просто се четат, и други – които се усещат с всяка клетка на тялото. „Забравих да умра“ от Халил Рафати безспорно принадлежи към втория тип. Това не е просто автобиография, а сурова, честна и разтърсваща изповед за падението, болката и възможното възкресение на човешкия дух.

Авторът разказва истинската си история без украса и клишета. Животът му е ярък пример за това колко лесно човек може да се подхлъзне и колко трудно е връщането обратно. Рафати не се опитва да се оправдава или да търси външни виновници – напротив, той ясно заявява, че пътят към промяната е „само един – тесен и прав“, и че единственият човек, който може да те върне на него, си ти самият. Ако промяната не е истински желана отвътре, никой и с нищо не може да я наложи отвън.

Книгата действа като силен шамар за всеки, който смята, че животът му е несправедлив или непоносим. А за онези, на които е минавала дори за миг мисълта да експериментират с наркотици, „Забравих да умра“ може да се окаже решаващо предупреждение. Историята на Рафати е достатъчно красноречива, за да отрезви и най-безразсъдните идеи.

Докато четеш, неволно си задаваш въпроса: как е възможно човек сам да стигне толкова далеч в самоунищожението си? Но именно тук книгата изненадва – финалът е различен от очакваното и носи надежда. Корицата допълва посланието по силен и визуален начин – двете снимки на автора „преди“ и „след“ показват не просто физическа промяна, а две напълно различни съдби: единият човек е сграбчил смъртта, а другият – живота.

„Забравих да умра“ те кара да се замислиш дълбоко. На моменти разплаква, на други – кара да се усмихнеш, но най-важното е, че оставя следа. Това е книга с ясна поука и силно послание, която не те оставя равнодушен.

Препоръчвам я на всички любители на стойностната литература и на всеки, който вярва, че дори и от най-тъмното място има път нагоре. Вярвам, че тази книга няма просто да ви хареса – тя ще ви накара да погледнете живота си по нов начин.