Падането на България

Погазване свободата на словото, купуване на български интелектуалци и атака срещу традиционните ценности бележат настъпване на неомарксизма в България

Преди по-малко от десет години трудно бихме повярвали, че сега, в началото на третото десетилетие на 21-и век, ще наблюдаваме невероятен феномен. А именно: как неомарксистката идеология, пред смаяния ни поглед, започва да овладява българския обществен живот. Особено тежък е ударът за поколенията, които помнят възхода и разцвета на една друга тоталитарна идеология, комунизма.

Изглеждайки в началото стихиен и хаотичен, постепенно този уникален процес ще става все по-организиран.

Може би първата лястовица беше „падането“ на Софийския университет, където уволниха професор, изнасял неправилни лекции. Капитулацията беше предизвикана от няколко малобройни, но кресливи левичарски групички и НПО.

Изненадващо за публиката, те предизвикаха скоротечен пристъп на панически страх в ръководството на Университета и злощастният професор беше изхвърлен тутакси.

Фактът, че той не блестеше с особени качества (дори напротив), с нищо не променя политическата оценка на случката.

По-нататък събитията се развиха в логичната си последователност и се задвижиха с кинематографична бързина.

През февруари 2021 г. последва скандалът с „политическата некоректност“ на Александър Кадиев в bTV, а после под същия претекст, и в БНТ, с предаването на Орлин Горанов.

Няколко левичарски групировки, „граждани“ и „интелектуалци“ (каквото и да значи това) тутакси се организираха, излязоха с гневни протести и издигнаха лозунги със стандартните етикети за „нарушаване на правата“ и „речта на омразата“. Подкрепа им оказа и правителството, в лицето на един заместник-министър.

После виновните дълго и унизително се разкайваха публично, досущ както по време на Културната революция в Китай, с тази разлика само, че не бяха хулени и малтретирани от гневна тълпа. Но има време…

Всъщност, ние сме свидетели буквално на културна революция, защото неомарксистите, извести също като „културни марксисти“, смятат, че Световната революция няма да е въоръжена и насилствена, а ще започне в областта на културата и ще бъде сравнително мека, както в Китай например. Естествено, последваха и уволнения за пример и назидание…

С една дума, институциите взеха да се сриват, като плочки от домино. Навсякъде реакцията беше една и съща: първоначален шок и след това скоротечна и безусловна капитулация.

Естествено, ръководните фактори в институциите изобщо не усещат размерите на Злото, което се надига. Те се интересуват на първо място от защитата на личните си егоистични интереси, нежели на обществените.

Пред тях е примерът със случващото се в ЕС и особено в САЩ, където процесът на овладяване на институциите е извънредно напреднал. Оттам идва сковаващият страх сред администрацията. Страх да не изгубят постовете си и да бъдат маргинализирани, като личности. Конкретните житейски примерите са пред очите им.

Макар и под различни претексти, описаните „скандали“ имат общ знаменател. Те са свързани с движения (в цитираните случаи мултикултурализъм и джендъризъм), обединени под идейния чадър на новата и страховита тоталитарна идеология: неомарксизма.

Аналогия с падането под турско робство

Разгледаните събития, в сравнително-исторически план, имат почти пълна аналогия с процеса по овладяване на балканските държави и по-конкретно България, от тюркските пълчища през 14-и век.

Отначало, след 1352 г. се извършват набези от отделни нерегулярни отряди. Една част от тях дори не са приели още исляма, а са езичници.

Те произхождат не само от Османския бейлик, но и от други тюркски държавици в Мала Азия. Особено внимание не им се обръща, в България обикновените хора и аристокрацията имат други проблеми, последните са заети предимно да воюват помежду си.

Страната е разорена и до голяма степен обезлюдена повече от век, от непрестанни татарски нашествия, а изглежда и от чумата. Военните сили са микроскопични.

Смятало се е, че новите нашественици, както татарите, няма да усядат в опустошаваните територии, рано или късно ще си отидат завинаги…

След две-три десетилетия нещата се променят драстично. Османският бейлик поглъща почти всички други и организира грабителските отряди в нова завоевателна армия под знамето на Пророка.

Създава се теократична държава с ефикасна администрация и практически непобедима военна сила. Балканските държави, разделени, една по една губят.

България поема първия удар, аристокрацията е разединена и обезверена, мнозина приемат исляма. Краят е неизбежен. А силата на завоевателите расте ли, расте.

Удушаване на свободното слово

Видно е от посочените примери за неомарксистката експанзия в страната, че в началото главният удар е насочен в посока удушаване на свободното слово: иначе казано, възможността индивидът публично, безпрепятствено и безнаказано да споделя в обществото своите възгледи по всички общочовешки проблеми.

Това е Майката на всички свободи и основният фундамент на онова, което наричаме най-общо „демокрация“.

Първият етап, който наблюдаваме, е опит за създаване на универсална система за цензура (и автоцензура) на базата на левичарския Новоезик (по Оруел), известен още като Новоговор или Правоговор.

Този инструмент на Новоезика не е нещо ново за родените в периода от 40-те до 60-те години на 20-и век. Това е типично марксистки похват, доведен обаче до съвършенство от неомарксистите. Известен е още като „политическа коректност“.

Преди, този термин неправилно беше отъждествяван със самата идеология, която сега наричаме „неомарксизъм“, или по-рядко „културен марксизъм“.

Очаква се процесът да напредне още повече в близко време.

Левичарските неомарксистки групировки и НПО-та, не срещайки сериозен отпор и при това щедро финансирани, ще стават все по-нагли и дръзки. Както е казал поетът, силите им, почти вълшебно, ще нарастват „не по дням, а по часам“.

Ударно финансиране

Главният фактор тук ще бъде ударното финансиране от външните донори към левичарските НПО. Тези външни донори са глобални корпорации и големи транснационални компании с глобален бизнес.

Същите, които решиха изборите в САЩ: Facebook, Twitter, Amazon, Microsoft, Apple, дъщерните им компании, като и свързаните с тях във ВСИЧКИ клонове на бизнеса компании.

Те не могат да оцелеят без световния пазар и това определя политиката им: съюз с неомарксистите и приятелски отношения с Китай и съюзниците му. Това са гиганти, по-мощни от редица държави. Капитализацията на някои от тях (Apple) достигна 1000 милиарда щатски долара.

Борба за децата и младежите

Натискът ще се пренесе също в посока индоктринация на децата и младежите в училищата и университетите, дори в детските градини. Пример за това е пакетът закони за децата, приети целенасочено, под диктата на външно финансирани НПО, през последните десет години.

Не бива да се забравя, че главното бойно поле, на което ще се реши съдбата на Западния свят във войната с неомарксизма, ще бъдат сърцата и умовете на децата и младежите.

Удар върху българските ценности

Войната ще се води безмилостно между Великата европейска цивилизация – Западната цивилизация, превърнала се от два века и в глобална – и новата тоталитарна идеология на неомарксизма. Победеният е обречен да загине.

Постепенно ударите ще се пренесат и върху „българския национализъм“ (каквото и да значи това), върху моралните аспекти на християнството (без да се споменава то конкретно) и най-вече върху семейството, като стожер на „буржоазното потисническо общество“ – идея, завещана още от Енгелс и съвременно доразвита от джендъристите.

Във връзка с последното, трябва да очакваме и промотиране на джендър теорията (от няколко години се преподава в СУ), наркотиците, „правата на децата“, както и бавно и внимателно насаждане на идеята, че педофилията не е това, което е…

Няма да изостанат зелените, затоплистките и веганските движения. Те са особено важни в системата на неомарксизма, защото са топлата връзка с Главния съюзник (макар и временен): глобалните корпорации, които изливат огромни потоци от финансови средства към неомарксистки организации и НПО, получавайки в замяна проекти по „зелени сделки“ и „спасяване на Земята“ за трилиони долари.

Ролята на българските интелектуалци

Ще попитате, уважаеми читатели, а къде в тази обстановка са ситуирани т. нар. „български интелектуалци“, този духовен авангард на целокупния български народ?

Една немалка част от тях вече са купени и денонощно ни облъчват с левичарски тези, свързани с „равенството“, „многообразието“, „правата“, „национализма“, „фашизма“ и т.н., от амвоните на радиа, телевизии, интернет сайтове и социални мрежи. В този сегмент са се подредили предимно Внуци на АБпФК.

В момента, към България тече все по-пълноводно ручейче от презрения метал, извиращо от чуждестранните донори на неомарксизма (най-вече от САЩ, но също и от ЕС). По бреговете му цари блъсканица не само от интелектуалци, но и от държавни служители, членове на НПО-та и партии, както и обикновени продажници.

Други интелектуалци с т. нар. „десни“ възгледи „са се вторачили в пъповете си“ (от фундаменталната статия на Христо Ботев, „Длъжностите на писателите и на журналистите“) и доказват един другиму кой е по-по-най, т.е. по-учен и по-интелигентен.

Замерят се с цитати от „западни мислители“ – съвременни и/или отколешни – и водят остроумни и схоластични спорове, най-вече в идейното русло на споменатите авторитети. Рядко ще срещнете нещо ново и оригинално в аспекта на проблема, който разглеждаме: установяването на новата тоталитарна идеология по света и у нас.

Левите интелектуалци пък – свързани най-вече с БСП/БКП и присъдружните партии, повечето генерични потомци на АБпФК – са изправени на кръстопът.

Дали да приемат „ценностите“ на левичарите неомарксисти, заедно с полагаемите се финансови блага, или да останат верни на консервативните традиции (класическия марксизъм) на партията-майка и нейния основен електорат (Деца, Внуци и близки роднини на АБпФК, както и на Клиентелата на АБпФК).

Да не забравяме, че вододелът е поставен още от мъдрия Владимир Илич в знаменитото му съчинение „Левичарството – детската болест на комунизма“.

При всички положения, сред преобладаващата част от интелектуалното войнство от всички цветове и партийни пристрастия, цари пълна индиферентност към проблема с новопоявилия се у нас неомарксизъм.

Дори не им е ясно за какво точно става въпрос. Други обаче, по-схватливи, с характерния за тази прослойка конформизъм, бързо и ловко се насочват към вълшебно появилия се финансов ручей. В общия случай, също без да схващат дълбочината на проблема…

Тази ситуация поразително напомня една карикатура, появила се в печатно издание по време на соца, нейде през 60-те. Беше успешно преминала през иглените уши на цензурата, явно счетена за безопасна (каквато и беше всъщност, в аспекта на официалната идеология), въпреки, че разглеждаше фундаментален проблем от човешката и обществената психология. Затова ще си позволим накратко да я опишем, като изключително подходяща илюстрация на казаното по-горе.

На картинката е изобразено едно човече, което пълзи на четири крака по земята и наблюдава нещо. Човечето явно е много учено, защото носи очила с големи стъкла и наднича през рамо в дебела книга, разгърната до него. В ръцете си държи огромна лупа и се е вторачило през нея в огромна стъпка, отпечатана в пръстта.

Стъпката е много по-голяма от самото човече и изглежда ужасяващо. Явно е оставена от някакво чудовище с огромни и хищни криви нокти. Увлечено в подробните си изследвания, човечето съвсем не забелязва, че автентичното чудовище се е надвесило над него, отворило е гигантска зъбата уста и се готви да го хапне на един залък. Интересното е, че това чудовище има човекоподобен вид…

Какво да се прави?

В контекста на тези разсъждения, у средностатистическия дясноконсервативен българин със средни интелектуални възможности справедливо възниква сакралният въпрос: „Какво да се прави“?

Философски проблем, над който са се блъскали най-светли умове в различни исторически епохи и при различни обстоятелства, изискващи съдбоносни решения…

Не бива да се изпуска от предвид, че наближаващите избори могат да повлияят пряко на разглежданите процеси.

Както знаем, левичарите в България вече си имат и Партия. Оттам се работи с другите „опозиционни сили“ по изковаване на организирана и безпринципна коалиция, уж за справяне с корупцията и за „спасяване от диктатурата“. Зад нея обаче надничат само и изключително познати физиономии на Деца и Внуци на АБпФК.

Всички леви и левичари се обединяват, това вече е факт. Единственият шанс е, че БСП няма да подкрепи левичарските искания, защото ще загуби основния си електорат: консервативните комунисти. Да не забравяме, че те се възпротивиха на Истанбулската конвенция.

Още отсега е ясно, че при победа на изборите, ще бъдат взети и мерки за удовлетворяване на базисни искания на неомарксистките групировки, в т.ч. фундаменталната Истанбулска конвенция, ограничения на свободата на словото – т.нар. „език на омразата“, каквото и да значи това, и въвеждане на джендъризма в администрацията: eднополовите бракове, многообразието на половете, джендърен Новоезик и т.н.

Във връзка с това вече се наблюдава и рязко подобряване финансовото здраве на „протестиращата опозиция“. Излишно е да питаме защо…

Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com

Александър Тацов

е по специалност инженер. Работил е в Технически университет - София, а понастоящем в частния технологичен бизнес. От години се занимава с изследвания в областта на политическото, научното и идейното обществено развитие, в обхвата на писаната история.

Свързани статии

2 коментара

  1. Г-н Александър Тацов. Добре написано. Сравненията са на място…. Но откъде изкарахте тази новина за Китай?? Нов „прочит“ на историята ли?? Китайската революция била…..“мека“ !!!????? А 75-80-те милиона избити от Мао Цзе Дун?? Остави учителя си товарищ Коба /И.В.Сталин с 30 млн. погубени/ да диша праха след него…

    1. Съжалявам, но нищо не намерих за „мека“ китайска революция в горната статия, нито пък някога някъде съм писал тещо такова…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button